Майкъл Скот
Вещерът (14)

Глава 13

На дивия североизточен бряг на Дану Талис една невъзможно висока, невероятно тънка кула от усукано стъкло се издигаше от морето край град Муриас^[1]. Градът бе древен, но кулата датираше от хилядолетия преди него. Когато Великите древни създали остров Дану Талис, издигайки морското дъно в един невероятен акт на стихийно съзидание, от дълбините бил изтръгнат и стъкленият шпил заедно с останките от град на Земните господари. Голяма част от този древен град бе споена в буци от разтопено стъкло, нашарени с нишки чисто злато — свидетелство за ужасните битки, водени от Земните господари с Архонтите и Великите древни във Времето преди времето.

Но кристалната кула бе чиста и блестяща, незасегната от невероятната жега, стопила околните сгради. Намираше се върху скалисто парче земя, което се превръщаше в островче при всеки прилив. Бе изградена само от бял, подобен на кварц, кристал и променяше цвета си според времето и приливите: от мразовито сиво до ледено синьо и от алабастрово бяло до арктическо зелено. Когато вълните блъскаха по гладките стени, солената вода съскаше и кипеше, така че кулата бе непрестанно обвита в пара, макар че самите камъни бяха студени. Нощем шпилът й излъчваше бледа фосфоресцентна светлина с цвят на пресечено мляко, която пулсираше бавно и равномерно като голямо сърце, пращайки туптящи ивици светлина — червени и пурпурни — по дължината й. През зимните месеци, когато люти вихрушки връхлитаха откъм Великия лед на Върха на света, за да покрият град Муриас с дебел сняг и здрав лед, кулата оставаше незасегната.

Древните и Великите древни, живеещи в Муриас, гледаха на кулата със смесица от благоговение и ужас. Чудесата не им бяха непознати, те владееха Стихийните магии и малко неща бяха извън силите им. Знаеха, че обитават стар древен свят и че останки от прастарото му минало все още се спотайват в сенките. В продължение на поколения Великите древни и Древните, дошли след тях, се бяха борили с Архонтите и ги бяха победили, и дори бяха изтребили последните ужасни Земни господари. Силите на Древните — смесица от наука, подхранвана с аурална енергия — ги правеха почти неуязвими. Но дори те се бояха от самотния обитател на кулата. Легендата наричаше острова Тор Ри. На древния език на Дану Талис това означаваше Кралската кула — но никакъв крал не живееше там.

Кристалният шпил бе домът на Авраам Мага.

Високият червенокос воин в блестяща алена броня мина с олюляване през тясната врата, после се приведе и опря ръце на бедрата си, дишайки тежко.

— Авраам, тези стълби ще ме довършат — изпъшка той. — Сякаш продължават до безкрай и винаги ме оставят без дъх. Някой ден ще взема да ги преброя.

— Двеста четирийсет и осем — каза разсеяно високият кокалест мъж, застанал по средата на стаята. Съсредоточаваше се върху един синьо-бял глобус, въртящ се във въздуха пред него.

— Мислех, че са повече. Винаги имам чувството, че се изкачвам с векове.

Авраам се извърна наполовина към него. Светлина от въртящия се глобус обля дясната част на лицето му, придавайки на тебеширената му кожа нездрав синкав оттенък.

— По пътя си дотук ти влезе и излезе от поне дузина Сенкоцарства, Прометей, стари приятелю. Защо мислиш, че ти казах никога да не се застояваш на стълбите? — добави той с лукава усмивка. — Да не би да имаш новини за мен? — Авраам Мага се обърна изцяло към високия воин.

Прометей се изправи и военната дисциплина му помогна да срещне погледа на Мага с безстрастно изражение. Преди да заговори, синият глобус се спусна и се зарея точно пред него, увиснал във въздуха между двамата.

— Какво виждаш, стари приятелю?

Прометей премигна и насочи вниманието си към глобуса.

— Светът… — започна той, после се намръщи. — Но нещо в него не е наред. Има прекалено много вода — изрече Древния бавно, наблюдавайки как глобусът се върти. Щом започна да различава формите на някои континенти, прозрението го осени. — Дану Талис го няма.

Авраам вдигна ръката си, обвита в метална ръкавица, и мушна с показалец сферата. Тя се пукна като мехур.

— Дану Талис го няма — съгласи се той. — Това е светът не какъвто ще бъде, а какъвто би могъл да бъде.

— Кога? — попита Прометей.

— Скоро.

Прометей откри, че се взира право в Авраам Мага. Още преди да го срещне за първи път, бе чувал легенди за загадъчния странстващ учител — фигура, за която се говореше, че не е нито Древен, нито Архонт, а по-стар и от едните, и от другите, по-стар дори и от Земните господари. Казваха, че бил от Времето преди времето, но самият Авраам никога не обсъждаше възрастта си. Сестрата на Прометей, Зефания, му бе казала, че в историята на всяка раса се споменава за учител, мъдър пророк, донесъл знание и мъдрост на туземците в далечното минало. Имаше много малко описания на този учен… но доста от историите споменаваха фигура, която би могла да е Авраам Мага.

Светлорусата коса на Мага, сивите му очи и пепелявата кожа намекваха, че произхожда от далечните северни земи, но той бе много по-висок от северняците, а чертите му бяха по-фини, с високи, изпъкнали скули. Освен това имаше и по един допълнителен пръст на всяка ръка.

През последните десетилетия Промяната бе връхлетяла Авраам.

Прометей знаеше, че според свидетелствата това се случвало с всички Велики древни — така че може би Авраам принадлежеше към тази раса — но след като от тях бяха останали толкова малко и те никога не се появяваха на обществени места, никой не знаеше истината. Зефания му бе обяснила, че когато Великите древни бъдат застигнати от изключително дълбока старост, върху ДНК-то им започвала да действа някаква болест или мутация, или може би дори регенерация.

Великите древни се променяха. И всяка Промяна бе различна.

Някои от тях се преобразяваха изцяло в чудовища, порастваха им козина и остри зъби; други ставаха хибридни създания, с криле или перки по телата. Някои се смаляваха, а други израстваха до великански размери. Мнозина полудяваха.

Авраам бавно се превръщаше в прекрасна статуя. Златната му аура вече не сияеше над кожата му. Беше се наместила върху плътта и я бе покрила, придавайки й метален вид. Лявата страна на лицето му, от челото до брадичката и от носа до ухото, представляваше твърда златна маска. Само окото му оставаше незасегнато, макар че бялото бе станало бледоминзухарено и златни нишки се виеха през сивия ирис. Всички зъби от лявата му страна бяха от чисто злато, а лявата му ръка бе покрита с нещо, което изглеждаше като златна ръкавица, макар Прометей да знаеше, че това всъщност е плътта му.

Изведнъж Древния осъзна, че Авраам се взира в него. Усмивка изви тънките му устни.

— Ти ме видя вчера — каза тихо Мага. — Не съм се променил оттогава.

Прометей кимна и бузите му придобиха цвета на огненочервената му коса.

Преобразяването бе едновременно ужасно и красиво. И макар че Авраам никога не говореше за него, двамата с Прометей знаеха, че може да свърши само по един начин: Промяната щеше да го превърне в жива статуя, неспособна на говор или движение, макар че умът му щеше да остане буден и любознателен. Прометей никога не го бе питал, но подозираше, че Мага знае точно колко време му остава.

— Кажи ми новините — рече Авраам.

— Не са добри — предупреди го Прометей. Видя болезнено изражение да пробягва по живата част от лицето на Мага, но продължи бързо. — Появиха се странници — както каза ти — на хълмовете южно от града. Но анпу ги чакаха. Заловиха ги и ги откараха с виманите. Нямам представа къде са сега, но предполагам, че са в тъмниците под имперския дворец.

— В такъв случай са недостижими за нас, което означава, че сме обречени. — Авраам се извърна. Вдигна двете си ръце и синьо-белият глобус се появи отново във въздуха. Тънки бели облаци се завихриха около сферата, плувайки над зелено-кафявите земни маси. А по средата на глобуса бе остров Дану Талис.

— Какво ще стане сега? — попита Прометей.

Авраам събра двете си длани — металната и живата — и обхвана реещия се свят. После стисна. Зрънца от синьо и бяло, зелено и кафяво се посипаха като пясък между пръстите му. Той се обърна към Древния и светлина бликаше от металната част на лицето му.

— Сега светът ще свърши.