Майкъл Скот
Вещерът (54)

Глава 53

Доктор Джон Дий стоеше по средата на коридора и виеше от ярост. Зад него един опърпан и мръсен сфинкс го гледаше с отвращение.

Вирджиния и Джош се втурнаха в сградата на затвора и Дий се завъртя да ги посрещне. Лицето му бе изкривено от гняв.

— Безполезно! — изкрещя той. — Безполезно, безполезно, безполезно! — Хвърли във въздуха сноп листове и те заваляха около него като конфети.

— Какво е безполезно? — попита Вирджиния със спокоен глас, втренчила очи в сфинкса. Езикът на създанието се стрелна към нея и тя докосна флейтата си. Езикът изчезна.

Джош вдигна две парчета от скъсана страница и ги доближи едно до друго.

— Тези неща приличат на стенописи от египетска гробница. — Той завъртя листа странично. — Струват ми се познати. Мисля, че баща ми може да е имал подобна снимка на стената в кабинета си.

— Това е от пирамидата на Унис, който е царувал в Египет преди повече от четири хиляди години — обади се Макиавели от килията точно зад Дий. — По-рано ги наричаха Текстове от пирамидите, но в наши дни им викаме…

— … „Книгата на мъртвите“ — довърши Джош. — Баща ми наистина има такива снимки. Така ли щеше да събудиш създанията?

Стиснал решетката на килията си, Макиавели се усмихна, но не каза нищо.

Вирджиния застана пред Дий и се взря в очите му, използвайки волята си, за да го успокои.

— Значи си опитал да използваш страниците, за да събудиш създанията. Кажи ми какво стана.

Дий посочи с пръст към най-близката килия. Тя беше празна. Вирджиния пристъпи към нея и видя купчинка бял прах в ъгъла.

— Дори не знам какво беше съществото в тази килия — някакво крилато чудовище. Гигантски прилеп вампир, струва ми се. Изрекох думите, то отвори очи и моментално се разпадна на прах.

— Може би си произнесъл грешно някоя дума? — предположи Вирджиния. Взе къс хартия от ръцете на Джош. — Искам да кажа, това изглежда трудно.

— Аз говоря езика добре — сопна се Дий.

— Така е — съгласи се Макиавели. — Това му го признавам. Произношението му също си го бива, макар да не е толкова добро като моето.

Дий се завъртя към килията, в която се намираше италианецът.

— Кажи ми какво се обърка.

Макиавели сякаш се замисли; после поклати глава.

— Няма да стане.

Дий посочи с палец към сфинкса.

— В момента той поглъща аурата ти, така че да не можеш да използваш никаква магия срещу мен. Но ще бъде също толкова щастлив да изяде и плътта ти. Нали така? — попита той, вдигайки очи към женското лице на създанието.

— О, обичам италианска кухня — избоботи сфинксът. Отстъпи от Дий и сведе глава, за да надникне в отсрещната килия. — Дай ми този — каза той, като кимна към Били Хлапето. — От него ще излезе чудесна закусчица. — Дългият му черен език затрепка във въздуха пред престъпника, който моментално го сграбчи, дръпна го силно и го пусна. Езикът изплющя обратно като ластик. Сфинксът изпищя, закашля се и заквича — всичко това едновременно.

Хлапето се ухили.

— Ще се постарая да ти приседна в гърлото и да те задуша.

— Може да ти е трудно да го направиш без ръце — изфъфли сфинксът, като си раздвижваше езика напред-назад.

— Тогава поне ще ти причиня разстройство.

Дий погледна към Макиавели.

— Кажи ми — повтори той — или ще дам младия ти американски приятел на звяра.

— Не му казвай нищо — извика Били.

— Това е един от случаите, в които съм съгласен с Били. Няма да ти кажа нищо.

Магьосника измери с очи килията, после погледна към Макиавели.

— Какво стана с теб? Ти беше един от най-добрите служители на Тъмните древни в това Сенкоцарство. Понякога караше дори мен да изглеждам като аматьор.

— Джон, ти винаги си бил аматьор — усмихна се Макиавели.

— Ами че виж само в каква каша си в момента.

— Каша ли? Каква каша? Не съм в никаква каша. — Очите на Дий заиграха диво и в гърлото му се надигна кикот. — Ти нямаш представа какъв е планът ми. Той е, смея да кажа, гениален.

— Твоята надменност ще те погуби, Джон — каза Макиавели. Извърна се от вратата на килията и легна на тясната койка.

— Ще убия престъпника — каза изведнъж Дий. — Ще го дам на сфинкса.

Макиавели продължи да лежи по гръб, загледан в тавана.

— Искаш ли да го направя? — изкрещя Дий. — Искаш ли да убия Били Хлапето? — Той се долепи до решетката и втренчи поглед в Макиавели. — Е? Няма ли да се опиташ да спасиш новия си приятел в последния момент?

— Мога да спася Били и да обрека на смърт хиляди или да обрека на смърт Били и да спася хиляди — каза тихо италианецът. — Как мислиш, че трябва да постъпя, Били? — извика той.

Американецът пристъпи към решетката на килията.

— Когато ходех на училище — и това съм правил за кратко — ме научиха на една поговорка, която ми остана в главата. По-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине.^[1]

Николо Макиавели кимна.

— Това ми харесва. Да, много ми харесва. — После извърна глава от Дий. — Ето ти отговора.

Дий се завъртя към сфинкса.

— Твой е.

Дългият черен език на създанието изплющя, уви се около гърлото на Били и го притисна към решетките.

— Ето това наричам обяд.

Една-единствена чиста нота отекна в сградата на затвора и чудовището рухна в несвяст на пода.

— Не — прошепна Вирджиния.

Били политна назад, държейки се с ръце за шията, върху която имаше плътна червена ивица. Мъчеше се да си поеме дъх.

Дий бе онемял от ярост. Устата му се отваряше и затваряше, но оттам не излизаше никакъв звук, освен съскащото му дишане.

— Джон, бъди разумен — каза Вирджиния. — Познавам Били от много отдавна и сме преживели някои чудесни приключения заедно. Той е най-близкото нещо до приятел, което имам. Когато умре, което рано или късно ще стане, защото понякога е толкова глупав — добави тя, вперила поглед в американския безсмъртен, — то трябва да бъде с известно достойнство, а не да го изяде това… това… нещо.

— Благодаря — изхъхри Били.

— Няма защо. Длъжник си ми.

— Ще го запомня.

Вирджиния се обърна пак към Дий.

— Ще сключим сделка.

— За какво? — попита той.

— За живота на Били — рече тя безизразно.

— Май забравяш с кого се пазариш — озъби се Дий.

— А ти? — попита Вирджиния тихо.

Доктор Джон Дий си пое дълбок треперлив дъх. Направи крачка назад, блъсна се в тежкото туловище на сфинкса и тупна на земята в краката му. Обгърна го силна мускусна миризма.

— Сделка… — изкашля той.

— Сделка.

— Какво можеш да ми предложиш?

Вирджиния завъртя флейтата в ръка и от внезапното движение през нея пробягаха четири ноти, които увиснаха тежко във въздуха.

А после откъм всички килии се разнесе шумолене.

Дий скочи на крака. Започна да се стрелка от едната страна на коридора към другата. Всички създания се размърдваха.

— Ти можеш да направиш това? Можеш да ги събудиш?

Вирджиния завъртя флейтата си.

— Разбира се. Обикновено приспивам разни твари, но същата песен, обърната наопаки, ги събужда. Това явно не е нищо повече от простичка Сънна магия.

Джош се отдели от Вирджиния и надникна в най-близката килия. Там лежеше, свито на кълбо, нещо с козина, пера и люспи. Докато го гледаше, по създанието пробяга тръпка.

— Вирджиния — каза настоятелно Били. — Не го прави.

— Млъквай, Били.

— Помисли за хората в Сан Франциско.

— Не познавам никого в Сан Франциско — отвърна Вирджиния, после млъкна за миг. — Е, всъщност познавам, но не ги харесвам. Обаче харесвам теб, Били, и няма да позволя да свършиш като обяд на някакво рошаво подобие на лъв.

— Сфинкс — поправи я Макиавели. Стоеше отново до решетките. — Госпожице Деър — каза внимателно италианецът. — Напълно одобрявам това, което правите за приятеля си. Но ви моля да обмислите нещата в по-широк аспект.

— Тук вече бъркаш, италианецо — каза бързо Дий. — Вирджиния мисли в по-широк аспект. Нали, миличка?

Вирджиния се усмихна.

— Докторът ми обеща света — каза тя. — Всъщност обеща ми всички светове.

После поднесе флейтата към устните си и миризмата на градински чай се понесе през затвора, докато една прекрасна, нежна и ефирна мелодия заехтя в стените му.

Джош усети как Кларент затрептя в такт с музиката, завибрира в този древен ритъм. А после Дюрандал, все още привързан на гърба му, запулсира като сърце.

И Джош почувства в него да се разгаря ужасен глад, придружен от дива ярост. Чувството заля тялото му, докато пред очите му плувна червена мъгла и той започна да вижда света през ален воал. Аурата му запламтя, а златното бе нашарено с кървавочервени жилки. Искри запукаха по решетките на килиите, запращяха и засъскаха по метала в такт с вълшебната музика на Вирджиния.

А после всички твари в килиите се събудиха.