Майкъл Скот
Вещерът (24)

Глава 23

Едно от нещата, с които Скатах се хвалеше най-много, бе, че никой затвор не може да я удържи и че никой неин приятел няма да бъде затворен против волята му. Но сега започваше да разбира, че затворът на Дану Талис е различен.

— Мисля — рече Скати, — че може би имаме проблем. Истински проблем.

Девата-воин стоеше на входа на груба пещера, изсечена в стената на кратера на действащ вулкан. Пещерата бе нейната килия.

През дългия си живот Скатах бе попадала в затвор десетки пъти. Но никой не приличаше на този. Бяха я затваряли в смъртоносни Сенкоцарства, бяха я изоставяли на пустинни острови и я бяха зарязвали да се оправя сама в някои от най-затънтените и опасни кътчета на Земята. Тя се бе измъквала от кошмарната крепост Елмина^[1] в Гана и от замъка Иф^[2] в Средиземно море.

Скати се огледа. Стотици пещери осейваха високите стени на кратера. В повече от половината имаше затворници, а другите бяха пълни с гниещи кости и останки от дрехи.

Девата-воин впери поглед в издигащата се вимана. Металната й миризма за кратко разпръсна мириса на сяра. Тя спря пред входа на една друга пещера и Скатах видя как Жана скочи от кораба в килията. Втори кораб се спусна в кратера и спря почти точно срещу нея. Куполът му се отвори и Сен Жермен бе избутан в една пещера. Безсмъртният се изтупа, после видя нея и Жана. Махна им и Скати също му махна. Сен Жермен събра длани пред устата си и извика, но бученето отдолу заглуши думите му. Той сви рамене с елегантно движение и изчезна в пещерата… за да се покаже миг по-късно, клатейки глава.

Ската се пъхна в собствената си пещера, за да я изследва. Килията й — а тя предполагаше, че и другите са същите — представляваше по-скоро ниша, отколкото пещера. Бе толкова ниска, че едва й позволяваше да стои изправена, и толкова тясна, че можеше да докосне и двете стени едновременно. Тя едва не се изсмя, като си представи Паламед в такава килия. Ако нямаше по-големи, щеше да му е доста неудобно. Врата липсваше, а не бе и нужна: точно под входа на пещерата — далеч долу — бълбукаше червено-черна лава, а разстоянието от задната стена на пещерата до ръба бе около три къси крачки. Само Жана, най-дребната в групата, би могла да легне. Малкото светлина идеше от трепкащите отражения на лавата долу. Миризмата и жегата бяха неописуеми.

Сянката скръсти ръце на гърдите си и се огледа. Нямаше стълби или мостове; единственият достъп до килиите бе чрез вимани. А тя току-що бе видяла как последният от сребърните кораби се издига и излита от вулкана.

Скатах погледна към Сен Жермен, а после — към Уилям Шекспир, който се облягаше почти небрежно на стената на килията си и се взираше надолу към нея. Точно срещу него зърна Паламед, седнал на входа на своята пещера и провесил крака през ръба, а когато вдигна очи, видя, че Жана се е привела над ръба на килията си и я гледа. Махна й с ръка и Сянката й отвърна. Всички гледаха нея. И тя знаеше защо.

Винаги, когато приятелите й се намираха в беда, Скатах ги освобождаваше. Беше спасила Никола от затвора „Лубянка“ в Москва часове преди екзекуцията му и бе измъкнала Сен Жермен — макар че не го харесваше особено — от зловещия Дяволски остров^[3]. Когато Пернел бе затворена в лондонския „Тауър“, Скатах си бе проправила път през сто тежковъоръжени стражи и наемници, които я причакваха. Бяха й потрябвали по-малко от трийсет минути, за да освободи Вълшебницата. И разбира се, се бе появила в самото сърце на Руан, за да спаси Жана от сигурна смърт на кладата.

Легнала по корем, Скатах огледа каменните стени, търсейки неравности, които би могла да използва за опора, но те бяха гладки като стъкло. Тя се претърколи по гръб и проучи скалите горе. Те също изглеждаха като полирани. Скатах стана, сви краката си в поза лотос и положи ръце в скута си.

— Това може да се окаже сложно — промърмори тя.

Често самата заплаха от Сянката бе достатъчна да осигури освобождаването на някой затворник. Когато Хел бе пленила Жана и я бе отмъкнала в своето Сенкоцарство, Скатах обяви, че ще бъде на моста Гяларбру^[4] на входа към царството на Хел точно в полунощ. Ако Жана не бъде освободена невредима, Скатах обеща, че ще прекоси златния мост и ще влезе в Сенкоцарството. А когато приключи, закле се тя, от целия свят няма да е останало нищо друго, освен прах. Точно една минута преди полунощ самата Хел доведе Жана на моста, за да я предаде под опеката на Девата-воин.

Камъче падна на главата й и тя погледна нагоре. Жана надничаше през ръба на пещерата си на около три метра над нея.

— Е, по скалата от едно до десет — извика френската безсмъртна, — в колко голяма беда сме сега?

„Вече сме извън скалата“, помисли си Скати, но каза само:

— Минахме дванайсет и отиваме към тринайсет. — Видя как тесните вежди на французойката се повдигат невярващо. — Добре де, може би четиринайсет — поправи се Скати.

— Е, значи имаме късмет, че никой затвор на този свят не може да те удържи — рече Жана без следа от сарказъм в гласа.

„Освен може би този“, помисли си Скатах.