Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет (2009)
Разпознаване и корекция
Regi (2019)

Издание:

Автор: Карен Робардс

Заглавие: Когато дойде часът

Преводач: Илина Дойкова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща КОМПАС

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Любен Любенов

Художник: Светлана Карагеоргиева

Коректор: Диана Черногорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10632

История

  1. — Добавяне

9.

Докато влизаше в пастелната си кремавожълта кухня през задната врата, Грейс се чувстваше като товарен кон. В едната си ръка беше награбила три найлонови торби, пълни с плодове и зеленчуци. Портмонето й също беше там. В другата ръка носеше работната си чанта, хванала с два пръста закачалките на дрехите от химическото чистене, завити в хлъзгави найлонови торби, които висяха от рамото й. Дрехите непрекъснато се плъзгаха надолу и й пречеха да се движи свободно, като я караха все повече да се навежда наляво, за да им попречи да се свлекат на земята.

— Здравей, лельо Грейс! — Един ясен глас я поздрави, когато тя сложи торбите, портмонето и чантата на боядисаната в бяло овална маса, където тя и Джесика се хранеха през повечето време. Изправяйки се с облекчение, тя закачи почистените дрехи на старинната желязна закачалка на стената точно до вратата.

— Здравей, Къртни. — Разтривайки раменете си, за да ги облекчи, схванати от носенето на толкова килограми и от неестествената поза, Грейс поздрави мимоходом с усмивка четиригодишната си племенница, облечена в розов спортен екип и с вързана на опашка коса. След това погледна по продължение на очарователната стара и тясна кухня и видя сестра си, качена на един от високите бар столове в средата да говори с Пат Марсел, жената, която идваше веднъж седмично да чисти.

— Здрасти, Джакс. Здрасти, Пат.

— Съвсем навреме се връщаш — каза Джаки с усмивка и прекъсна разговора си с Пат, която обикновено си тръгваше в пет и следователно вече й дължеше пари за двата извънредни часа. Днес Грейс я беше помолила да остане, докато се прибере, за да не остава Джесика сама в къщата. Откакто бяха напуснали тази сутрин болницата, Джес вече доста се беше пооправила, съживена от точната доза инсулин. Но беше пропуснала училището и си остана у дома, следвайки строгия съвет на лекаря да се наспи.

— Здрасти, лельо Грейс! — Пол, шестгодишният й племенник — висок, слаб, с пясъчноруса коса и лунички — се шмугна покрай нея, пързаляйки се по чорапи като кънкьор на лед по лакирания дървен под. На коляното му имаше дупка, а на лицето му беше цъфнала широка усмивка, разкриваща дупката, където само допреди няколко дни беше стоял един от предните му зъби.

— Здрасти, Пол. Паднал му е зъб — ненужно отбеляза Грейс. Спомняйки си за зеленчуците и портмонето си, тя ги вдигна на барплота, който, както и останалите в кухнята, беше облицован с бели керамични плочки. Тя остави за малко продуктите в сръчните ръце на Пат, за да извади от портмонето си чековата книжка и химикал.

— Тази сутрин. Падна тъкмо когато тръгвахме. Никога не си чувала подобна олелия в живота си. Имаше и кръв — рече Джаки многозначително, посягайки в чантата към една бяла кутия от хлебарницата, в която през прозрачния отвор, покрит с целофан, се виждаха дузина боровинкови кифлички. Сложи кутията на масата, отвори я и си взе една. — Сега е много въодушевен, понеже довечера идва феята на зъбчетата. Между другото, чух, че и ти снощи си имала разни преживявания. Пак нещо във връзка с диабета на Джесика ли?

Заета с попълването на чека за Пат, Грейс кимна утвърдително. Цялата история не беше за пред Пат. Грейс дори не беше сигурна дали трябваше да казва на сестра си. Първата й реакция бе да запази неприятната, ужасяваща истина единствено за себе си и Джесика.

— Как е Джес, между другото? — попита Грейс Пат, когато сгъна и й подаде чека. Тъкмо прибрала млякото и маслото, Пат стоеше пред вградения хладилник, който беше облицован с дървени плоскости, за да подхожда на черешовите шкафчета по стените. Един от оригиналните фенери в кухнята от месинг и стъкло, които служеха за осветление и да създават ретро ефект, висеше над главата й и я заливаше със светлина.

— Днес наистина беше много тиха, но мисля, че се оправя. Някаква нейна приятелка е сега горе при нея. Донесе домашните й, затова си помислих, че може да се качи. — Към средата на петдесетте, с къса, тъмна, но вече посивяваща коса, Пат имаше дълбоки бръчки между веждите и около устата, които я караха да изглежда непрекъснато притеснена. Откакто за първи път бе дошла на работа у тях, Грейс всеки път я заговаряше и с напрежение очакваше да чуе сякаш неизбежните лоши новини. Никога не се беше случвало да ги чуе наистина и тя най-накрая разбра, че притесненото й изражение е съвсем обичайно за нея.

— Добре — промърмори Грейс просто за всеки случай, ако днес притеснението беше действително, и за да успокои Пат, че е пуснала приятелката на Джесика горе в ден като този, когато не беше ходила на училище. — Благодаря, че остана. Оценявам жеста.

— Лельо Грейс, взе ли някакви сладкиши от магазина? — Къртни увисна на ръката й, гледайки я умолително с големите си сини очи, които бяха семейна черта. Косата на Къртни беше руса. Също като брат си, леля си и братовчедка си тя беше висока и слаба. — Мама винаги купува сладки, когато ходи до магазина. Затова е толкова дебела.

— Не, скъпа, не съм — каза Грейс, поставяйки утешително ръка върху главата на Къртни.

Джаки, глътвайки забързано една хапка от поничката, направи гримаса и я стрелна:

— Затваряй си устата, малко момиченце, преди майка ти да те хвърли в кофата за боклук, да затвори капака и да извика боклукчиите!

— Не, мамо! — Къртни избяга, пискайки и заливайки се в смях.

— Предполагам, че вече мога да си ходя. — Пат прибра якето си от закачалката и го облече. — Обадете ми се, ако искате да дойда преди следващата седмица, Грейс.

— Добре. Довиждане, Пат. Още веднъж благодаря.

— Довиждане — повтори Джаки.

Пат махна с ръка и си тръгна. Вратата след нея не се затвори напълно. Грейс се намръщи за миг, отказа се да я чака сама да се затвори както трябва и отиде да я притвори плътно. Беше стара врата, която трябваше да се блъсва точно по определен начин, за да захапе ключалката. След снощи трябваше още повече да внимава за това.

През деня й беше хрумнало, че вероятно натрапникът се е вмъкнал в къщата през не съвсем идеално обезопасената задна врата.

— Наистина съм дебела, нали? — въздъхна Джаки, когато Грейс тръгна след нея и започна да вади останалите зеленчуци от торбата. На косъм да разкаже на сестра си почти всичко от предишната вечер — историята с марихуаната възнамеряваше да запази в тайна — Грейс изведнъж се разсея от тъжната нотка във въпроса на сестра си.

— Красива си. — Наистина Джаки беше малко по-пълна. Но пък беше висока и й отиваше, така че по-скоро минаваше за пищна, отколкото за дебела. Светлокафявата й коса беше изрусена на кичури и падаше на меки вълни до раменете. Лицето й беше прекрасно, с кръгли розови бузи, големи сини очи и сладко изражение. Тя не беше наследила дългия, изпъкнал в средата нос, типичен за тяхното семейство. Нейният беше малък и вирнат над добре оформената, обикновено усмихната уста. На двадесет и осем, Джаки беше с осем години по-малка от сестра си. Грейс винаги беше нейна яростна защитничка.

— Стан казва, че започвам да приличам на сумист. Казва, че ако продължавам да ям, така вероятно ще се преместим в Япония, за да направя кариера, а на него няма да му се налага да работи.

Стан беше съпругът на Джаки.

— Стан е загубеняк. — Цялото тяло на Грейс настръхна от яд от обидата към сестра й. Тя пъхна пресния хляб в кутията за хляб и затвори капака с трясък.

— Той просто се опитва да ме амбицира да отслабна — тъжно промълви Джаки.

— Или просто те кара да се чувстваш зле, от което пък той се чувства добре. Намери ли си вече работа? — Стан беше уволнен от автомобилния завод Хонда преди осем месеца. Помощите му за безработни бяха свършили преди няколко седмици и чак тогава се сетил, че трябва да започне да си търси нова работа. Междувременно Джаки беше започнала в една местна занималня, за да има какво да ядат. Не й плащаха много, но можеше да взима Къртни със себе си, а Пол можеше да идва след училище. Дори и когато Стан не работеше, той отказваше да гледа децата. Винаги беше много зает.

Което, като си помислеше, вероятно беше добре, защото зет й нямаше почти никакво търпение да се занимава с децата си.

— Още търси.

Грейс искаше да каже още нещо, но се спря и преглътна думите си. Джаки не искаше да слуша за съпруга си неудачник. Грейс й беше говорила и преди, но напразно.

— Оставате ли за вечеря? Ще имаме пиле, ориз и салата — каза вместо това Грейс. Джаки и потомството й вечеряха с тях два-три пъти в седмицата, обикновено когато Стан беше планирал нещо от рода на боулинг или покер с приятелите си.

Джаки поклати глава.

— Отбихме се просто да кажем здрасти.

— Мамо, мамо! Спаси ме! — Къртни влетя в кухнята с крясъци, спускайки се към майка си, като се опитваше да се скрие зад нея и зад стола.

— Аз съм боклукчията! Аз съм боклукчията! Аз съм боклукчията! — Размахвайки бясно ръце, сгънат на две, Пол прелетя след нея.

— Пол Андрю, престани да тормозиш сестра си!

— Къртни, знаеш, че той не е никакъв боклукчия.

— Да, ама е. Мамо, ти каза, че ще повикаш боклукчията да ме вземе, задето казах, че си дебела, и той дойде!

— Аз съм боклукчията! Аз съм боклукчията! Аз съм…

— Добре, хайде престанете! — кресна Джаки. — Ако вие двамата не отидете да си играете тихо някъде поне пет минути, ще…

Не й се наложи да довърши заканата си. Докарвайки майка си явно до предела на търпимостта й, децата се изпариха от стаята.

— Съжалявам, че се развиках — смотолеви Джаки, като гледаше глуповато към Грейс, когато те излязоха.

— Не е твоя вината — рече спокойно Грейс. Обичаше племенниците си, но понякога те ставаха — меко казано — доста шумни.

— Ти никога не крещиш на Джесика, нали? — продължи унило Джаки. — Правиш всичко толкова добре, Грейс. Ти си съдия, за бога, и страхотна майка, слаба си и си…

— Какво има, Джакс? — попита Грейс тихо. Познаваше добре сестра си — всъщност знаеше целия й живот — и можеше безпогрешно да усети кога нещо я тревожи.

Очите на Джаки проблеснаха издайнически при този въпрос, но тя поклати глава.

— Нищо. Добре съм. Понякога е трудно да имаш идеална сестра.

— О, я остави това… Сега ми кажи какво ти е? — Грейс се спря, преди да напълни купата с вода за ориза и погледна сериозно сестра си. — Пари ли ти трябват? Искаш ли заем?

Джаки не отговори веднага. Седеше от другата страна на барплота в средата на кухнята с недоядената кифличка отляво — останала недокосната, след като Къртни й беше казала, че е дебела, а Грейс беше застанала до мивката, подпряла ръце на плочките пред себе си. Когато погледна Грейс, в очите й се четеше тревога.

— Мразя да те моля.

— Но скъпа, та ти си ми сестра. Ако имаш нужда от пари, кажи. Колко?

Джаки тихо и засрамено назова сумата.

— За сметката за тока са. Ако не я платя до утре, ще го спрат. А няма да получа пари до петък.

— Няма проблем. — Чековата книжка и химикалът още стояха на плота. Грейс спря чешмата, избърса ръцете си в кърпата и написа чек, после го плъзна по плочките към сестра си.

— Благодаря, Грейс. — Сломена, тя взе чека. После, докато го прибираше, се опита да продължи по-ведро: — Ако някога стана по-богата от теб, което никога няма да стане, винаги можеш да ми поискаш заем.

Грейс се разсмя, привидно безгрижно, но отвътре изпитваше болка заради сестра си.

— Ще запомня това…

— Мамо, мамо!

— Бягай, Къртни! Джесика е боклукчията! Ще те хване!

— О… мамо!

Къртни се появи първа, пищейки, докато търчеше към майка си. Пол тичаше след нея, смеейки се ту в едното й ухо, ту в другото и търкаше босите си крака по пода. Джесика и приятелката й се появиха последни, и двете надянали еднакви физиономии на отвращение. Грейс с облекчение забеляза, че дъщеря й съвсем се бе възстановила. Цветът й беше нормален, а кожата и устните й вече не изглеждаха толкова сухи.

— Джес ме преследва, мамо!

— Казах ти, сега тя е боклукчията! Сега ще те хване!

— Играят си с моя компютър, мамо! — Джесика и приятелката й, и двете високи и върлинести, навлекли стари дънки и къси пуловери, дойдоха до хладилника. Джес погледна назад към леля си. — Здрасти, лельо Джаки.

— Здрасти, Джес. Радвам се, че си по-добре. Добре, деца, тръгваме. Отиваме си. — Джаки стана. Джесика отвори вратата на хладилника. И двете с приятелката й подробно проучваха какво има вътре.

— Не! Не! Хайде, мамо, само си играем!

— Не още, мамо!

— Тъкмо приготвям вечерята — каза Грейс на Джесика, надявайки се да предотврати междинното похапване преди вечеря. После се обърна към приятелката на Джес и я поздрави: — Здравей, Алисън. Джес, няма ли да представиш приятелката си на леля си и братовчедите си?

— О, да… Леля Джаки, а това е Алисън. Тези разбойници са Пол и Къртни.

Представянето можеше да бъде и доста по-добро, но Грейс отдавна беше разбрала, че не трябва да се хваща за дреболиите.

— Не сме никакви разбойници! — Това беше Пол.

— Ами? — Джесика извади нещо от хладилника и затвори вратата. Грейс автоматично провери какво държеше в ръката си дъщеря й: кутия диетична кола. Добре.

— Да — повтори Къртни.

— Чудовища, тогава.

— Джесика! — скастри я Грейс, когато хлапетата запротестираха на висок глас. Взимайки тенджерата от мивката, където я беше напълнила и оставила, докато пишеше чека на Джаки, тя я сложи на печката и пусна силно газта. Най-хубавото на пилето с ориз беше, че ставаше бързо. Джесика трябваше да се храни в точно определени часове.

— Радвам се да се запознаем, Алисън — рече мило Джаки, докато отправяше още мрънкащото си потомство към вратата. — Благодаря, Голяма сестро. Обичам те. И теб също, Джес.

— Чао, Джакс. И аз те обичам. Чао, Къртни. Чао, Пол.

— Чао, лельо Джаки. Чао, разбойници — сбогува се Джесика.

Джаки махна с ръка за последно и вратата се затвори след нея. Грейс сложи две пилешки филета в тавата, пъхна я във фурната и я затвори. След това сложи ориза във врящата вода.

— Не са ли наистина шумни — искрено изкоментира Джесика. Тя седна на високия стол, където допреди малко беше седяла Джаки, смучейки диетична кола от кутийката. — Не знам как издържа леля ми.

— И ти беше доста шумна едно време, момичето ми. И, моля те, вземи си чаша.

— Нима? — Джесика не посегна към чашата, която Грейс плъзна по плота към нея, и отново сръбна от кутията.

— Вярвай ми, скъпа, такава беше. Използвай чаша.

Джесика бавно наля питието в чашата и го изпи.

Алисън седеше на стола до Джесика и дъвчеше ябълка. Косата й беше черна и къдрава, с неоновозелени кичури, вплетени в дългата й до раменете коса. Беше хубаво момиче, с матова кожа и тъмни очи, но начинът, по който се гримираше, поне според Грейс, беше доста отвратителен. Небесносините сенки, дебело напластени като маскараден грим върху клепачите, стигаха чак до веждите й. От спиралата миглите й се бяха превърнали в смъртоносни копия. Черно червило красеше устата й. Застанала до нея и без грим, само с един яркорозов кичур в косата, Джесика изглеждаше съвсем нормална.

Алисън бе една от новите приятелки на Джесика. Грейс вече я беше срещала около три пъти, но изобщо не смяташе, че я познава добре. Дали тя беше една от компанията в колата снощи?

— Много мило от твоя страна да донесеш домашните на Джесика, Алисън — каза учтиво Грейс, сваляйки една купа от високия шкаф и се обърна към хладилника, за да вземе всичко необходимо за салатата.

— И без това минавах насам — сви рамене Алисън.

— И ти си първа година, нали? Имате ли много общи часове с Джесика?

Алисън отново сви рамене.

— Английски — обади се Джесика, гледайки майка си навъсено. — Алгебра. Пеене.

Отвън на пътеката изсвири клаксон.

— Това сигурно е за мен — съобщи Алисън, скачайки от стола с блеснал в очакване поглед, и се отправи към вратата. Огризката от ябълката остана на плота. — Ще се видим утре в училище, Джесика. Довиждане, госпожо Харт.

Грейс я изпрати до вратата, уж да я затвори както трябва, но всъщност по-важното беше да види колата и шофьора, дошъл да вземе Алисън. Можеше да бъде някой от родителите й. Тя обичаше да се запознава с родителите на приятелите на дъщеря си. Веднъж като се запознаеше с тях, смяташе, че много по-лесно можеше да разбере какви са децата им.

Шофьорът не беше родител. Един стар черен джип, каран от някакъв тийнейджър, даде на заден по пътеката към улицата, после форсира и изчезна от поглед.

Грейс затвори добре вратата, после се върна при печката и при дъщеря си. Джес се беше захванала да прави салатата. Слабите й ръце бързо режеха листата на марулята и спанака на малки парчета.

Тя гледаше дъщеря си замислено, докато изведнъж забеляза, че Джесика й отвърна с намръщен поглед.

— За бога, мамо — каза тя. — Трябва ли да окачествяваш Алисън като трета категория?

Изненадана, Грейс за миг не можа да реагира и нищо не каза. Но после стисна зъби и погледна строго дъщеря си.

— Джесика — каза тя, — трябва да си поговорим.