Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

37.

В ярката светлина на утрото Грейс се изчерви, като си спомни за изминалата нощ. Бяха се любили отново и отново до пълно изтощение. В промеждутъците между любовните пориви бяха разговаряли. Той й разказа за детството си, какво е да си един от шест братя — нещо средно между световно първенство по борба и близко приятелство, или както Шекспир го е казал: Ние, няколкото тук, ние, щастливите братя, цяла банда мъже. Грейс от своя страна му разказа за нейното много самотно детство, което беше приключило завинаги със смъртта на майка й. Всеки описа предишния си брак — лош късмет, съгласиха се и двамата — и изброиха положителните и отрицателните страни на професиите си. Не говориха единствено за Рейчъл. Грейс имаше чувството, че Тони не би понесъл отново да сложи пръст в раната толкова скоро и тя уважи неговото нежелание да засягат тази тема.

Най-накрая тя заспа, направо задряма в ръцете му, докато разговаряха, после се събуди по някое време призори и разбра, че той я е завил с едно одеяло и я носи по стълбите. В първия момент, докато фокусира лицето на Тони, тя се изплаши, но после разбра какво става. Движейки се внимателно в почти пълната тъмнина, която цареше в къщата, той я беше понесъл нагоре по стъпалата към леглото.

— Не искаш Джесика да те намери заспала в хола на сутринта — прошепна той в ухото й, когато тя примигна сънено срещу него, а той погледна към затворената врата на стаята на дъщеря й.

Не, не искаше. Всъщност едно от собствените й правила, което най-стриктно беше спазвала досега, е да не се люби с никой мъж в собствената си къща и особено пък когато Джесика също беше там, дори и заспала. Но това, което беше станало между нея и Тони, разруши всичките й правила. То нямаше нищо общо с всичко, което й се беше случвало дотогава.

Тя се беше отдала на страстта и неистовото си желание.

Тази мисъл я шокира, но после я накара да се усмихне. За първи път в тридесет и шест годишния й живот разбираше какво всъщност означава истинският секс. По-рано, когато беше слушала приятелките си да умират за тази или онази поза или пък за някой определен мъж, тя просто се беше усмихвала от учтивост и тайно им беше завиждала за способността им да се отпускат и да се отдават на удоволствието. Сега знаеше даже още по-добре от тях. Само за една нощ беше научила колко разтърсващ, влудяващ и напълно различен и неповторим можеше да бъде сексът с подходящия партньор.

И само като си помислеше, че Тони Марино се беше оказал този подходящ мъж… Това беше почти най-умопомрачителното нещо от всичко, което й се беше случило досега.

Грейс все още се усмихваше на тази мисъл, когато отново потъна в сън. И дори когато будилникът звънна и тя не го чу, дори тогава беше сигурна, че продължава да се усмихва в съня си.

Джесика пристигна и я събуди след около двадесет минути. Така започна денят с бясно сутрешно бързане за училище и за работа, което не остави на Грейс никакво време да обърне внимание на Тони. Тя можа само да го зърне набързо покрай масата за закуска, да го поздрави с полусконфузена усмивка, да пие една глътка кафе и да прибере сутрешния вестник от верандата, преди тя и Джесика да потеглят заедно с полицейската охрана, която трябваше да ги ескортира навсякъде през деня. Тони щеше да освободи двамата дежурни през деня служители в пет часа, когато отново щеше да поеме дежурството в къщата.

Полицайката, която отговаряше за Джесика, Глория Байер, беше руса жена, която изглеждаше на не повече от седемнадесет. Облечена като Джесика, с дънки и размъкнат пуловер (под който, Грейс предположи, че има скрит пистолет), тя щеше да бъде представена в училище като братовчедка на Джесика от провинцията и през целия ден щеше неотлъчно да е с нея. Полицаят, когото прикрепиха към Грейс, се казваше Бари Пеник. Беше около тридесетгодишен, слаб, среден на ръст мъж с рядка кафява коса. Облечен бе със спортно сако и вратовръзка, последната, за да може да присъства в съдебната зала, предположи Грейс.

Още преди обяд на Грейс вече направо й се гадеше от пазача й. Пеник я следваше навсякъде, дори до тоалетната, където я чакаше отпред като предана хрътка, докато излезе. Когато тя обяви обедна почивка и се изправи, за да се прибере в кабинета си, той също се изправи и се приготви да я последва.

Неспособна да се въздържи, тя го изгледа неодобрително. През главата й мина мисълта да си признае какво всъщност я тревожеше.

Джесика беше в опасност, не тя.

Грейс прехапа долната си устна и се отправи към кабинета си. След като го изчака да провери стаята за евентуални скрити убийци, Грейс го накара да напусне стаята под претекст, че има работа, и заключи вратата. За миг тя се облегна на вратата и въздъхна с облекчение. След това се отправи към бюрото си, където я очакваше купа с плодове, която една от секретарките беше донесла по молба на Грейс. Наливайки си чаша кафе, тя седна и се зае да чете вестника и да се храни.

Когато стигна до страницата с комиксите, очите й се разшириха, после свъси вежди. Въпреки че беше взела вестника от верандата в, според нея, непокътнато състояние, тя явно не се беше оказала права. Някой беше държал вестника преди нея.

На тази страница с яркочервен маркер бяха оградени три хороскопа. Нещо, което нямаше как да не забележи дори и при съвсем бегъл поглед върху страницата. Единият, Дева, беше нейният собствен. Вторият, Риби, беше на Джесика. А третият хороскоп беше Козирог, двадесет и първи януари. Тази дата беше една от най-значимите в живота на Грейс.

Когато прочете самия хороскоп, тя почувства, че може всеки момент да избухне в истеричен смях: Вести за някой, свързан с вашето минало, които могат да ви накарат да потънете в спомени.

Беше съвпадение, разбира се. Не можеше да бъде нещо друго.

Сигурно Тони беше зодия Козирог и сутринта беше успял да вземе вестника преди нея и да огради хороскопите.

С яркочервен маркер? И как може да знае рождената й дата и тази на Джесика? О, вероятно можеше да ги е проверил в полицейските доклади, предположи тя. Дали по принцип записваха такава информация в докладите? Грейс не можеше да си спомни.

Малко трудно можеше да си представи Тони да се интересува от хороскопи, камо ли да седне да огражда техните три с червен маркер, за да не й убегнат от погледа.

Но какво друго обяснение можеше да има?

Вероятно в това не беше вложен никакъв лош умисъл. Вероятно вестникарчето беше чело хороскопите. Защото единственото смислено обяснение беше невъзможно. Грейс дори и не искаше да си помисли за това.

С разтуптяно от притеснение сърце Грейс инстинктивно посегна към телефона. Искаше да се обади на пейджъра на Тони. Той трябваше да знае.

Ръката й увисна във въздуха и се спря. Не можеше да се обади на Тони. Чуваше го как казва, по този особен негов начин, това е просто един хороскоп, Грейс.

С други думи, няма никакво значение.

Точно това щеше да си помисли, освен ако не се наложеше да му обясни значението на тази конкретна дата.

Което тя не можеше да направи.

Нямаше да направи.

Не можеше дори да понесе мисълта за това.

Тя го беше загърбила преди години, беше разпиляла всички спомени за това като въглени, издухани от вятъра, и се беше опитала да продължи напред и да си осигури възможно най-добрия живот за себе си, а по-късно и за Джесика.

Единствено на двадесет и първи януари тя си позволяваше да мисли и да си спомня. Всяка година на тази дата.

Стомахът й се сви и й прилоша.

Не беше възможно.

Не беше възможно!

Възможно или не, Грейс беше разстроена до такава степен, че се чувстваше физически зле през останалата част от деня. Не само разстроена, но и изплашена. Ако невъзможното все пак се окажеше истина, тя трябваше да каже на Тони възможно най-скоро.

Но това беше нещо, което досега не беше казвала на никого. То беше дълбоката, тъмната тайна на нейния живот.

Както Рейчъл беше ключът към Тони, така тази дата беше ключът към нея. И никой не знаеше.

Вероятно хороскопът не означаваше нищо.

Моля те, Господи, нека нищо да не означава.

Моля те, Господи. Моля те, моля те, моля те

Когато Грейс се прибра у дома вечерта, с Пеник до нея на седалката — тя не се беше съгласила той да кара, въпреки че той доста беше настоявал — Джесика и Тони играеха баскетбол на пътеката пред къщата. Гледката беше толкова приятна, толкова домашна, че Грейс почувства как насъбралото се от обяд напрежение започва да отслабва.

Беше прекрасен есенен ден, слънчев и ведър. Листата на големия дъб в средата на двора съвсем очевидно се бяха обагрили в оранжево. Другите дървета на двора и по улицата бяха изпъстрени във всички възможни нюанси на червеното, бронзовото и златното. До гаража трите горящи в запалени в червено от залязващото слънце храста бяха целите алени. Когато колата спря, кучетата изскочиха от мястото, където се бяха излегнали, и се втурнаха да я посрещнат с радостен лай и с размахани опашки.

Вдъхвайки дълбоко примесения с мириса на пушек въздух, Грейс слезе от колата, придружавана от отекващия от баскетболната игра дрибъл на топката върху паважа и настоятелния лай на кучетата. И двете животни скочиха върху нея, големите им космати лапи стигнаха чак до талията на тъмносиния й спортен блейзър, а малките лапички стигнаха точно до подгъва на полата й. По-скоро развеселена, Грейс потупа Крамър, а след това и Кутрето по главата. Кутрето облиза китката й и чак тогава двете кучета се спуснаха на земята.

Все още не съвсем сигурна дали й харесва да я ближат така, Грейс изтри влажното петно в ръкава си.

— Добри кучета — промърмори тя. В почти комичен синхрон те и двете се претърколиха на гръб в тревата, размахаха крака във въздуха в безсловесна, но съвсем красноречива молба да ги почешат по коремите.

— Здрасти, мамо! — поздрави я Джесика, като се възползва от разсеяността на Тони за момент, за да му измъкне топката.

— Не е честно! — извика той, като се насили отново да внимава в играта, тъй като топката влетя в мрежата и едно триумфално дааа!, съчетано с размахания юмрук на Джесика отбелязаха постигнатата в нейна полза точка.

Вървейки към тях, Грейс улови отклонилата се топка и я задържа, докато Тони притича да я вземе.

— Здрасти — поздрави той, поемайки топката с две ръце, и й се усмихна. Беше по дънки и раздърпана сива тениска с къс ръкав с дупка точно над пъпа му. Изглеждаше толкова хубав, че тя трябваше да положи неимоверни усилия да не се хвърли в ръцете му още там, на момента.

— Здрасти — усмихна му се в отговор тя. Изведнъж се стресна, като разбра, че са изминали няколко секунди, а те стояха така загледани мълчаливо един в друг с усмивка. От притеснение тя бързо се извърна встрани, като не искаше Джесика — нито пък особено Пеник — да забележат някаква промяна в техните отношения.

Това, което ставаше между тях, бе толкова ново, толкова неуловимо и неясно, че Грейс се притесняваше от всеки, който можеше да го открие, преди да са му дали шанс да се развие и разрасне.

— Домашните, Джесика? — извика тя над ритмичните звуци от топката и се опита да звучи съвсем дежурно, както обикновено, докато Тони отново влезе в играта.

— Да уча за контролното по алгебра утре. По обществознание. По испански. — Джесика вдигна ръце високо във въздуха, размаха ги и се опита да спре Тони в устрема му към коша.

— Колко от тях вече си подготвила? — Грейс загърби играта и тръгна по страничната пътека към входната врата. Знаеше какъв щеше да бъде отговорът, но все пак зададе въпроса, което според нея показваше, че все пак надеждата й взима връх над досегашния опит.

Джесика се усмихна широко, без да й отговори. Това означаваше николко, точно както Грейс предполагаше дори преди да зададе въпроса си.

Като млада майка с дъщеря, която тъкмо беше тръгнала на детска градина, едно от нещата, за който винаги беше настоявала, бе детето й да подготвя домашните си всеки ден веднага след училище. Сега, вече като по-зряла и доста поостаряла версия на същата тази майка, тя беше благодарна, че домашните изобщо биваха написвани в крайна сметка.

— Отивам да се преоблека и ще приготвя нещо за вечеря — извика тя. Тони беше спрял да играе за малко и разговаряше с Пеник, доста оживено, според наблюденията на Грейс. Този път не се беше оставил да го измамят и държеше топката в ръцете си. Полицайката, която охраняваше Джесика, не се виждаше никъде и Грейс предположи, че си е тръгнала при пристигането на Тони.

Мисълта за заградените хороскопи отново се загнезди в главата й и докато крачеше към къщата, по гръбнака й премина студена тръпка. Трябваше да попита Тони за рождената му дата… Може би той го беше направил и тя нямаше основания да се притеснява.

— Две точки! Водя те! — Виковете на Джесика подсказваха хода на играта и накараха Грейс отново да се усмихне. Джесика най-пълно разкриваше истинската си същност по време на баскетболната игра.

Все още усмихната, опитвайки се да отхвърли почти сигурно неоснователните си притеснения за хороскопите, Грейс се качи по стълбите на верандата, стигна до вратата, завъртя дръжката и откри, че вратата е заключена. Усмивката й се превърна в смръщена гримаса. Тя пъхна ключа. Или поне се опита. Ключът й не ставаше.

Разбира се, нали бяха сменили всички ключалки! И бяха поставили алармената система. Пат беше идвала днес вместо в сряда и беше пуснала работниците вътре.

Нямаше как да не мисли за това проклето нещо. Беше проникнало в живота им и навсякъде около тях. Вече не можеше да отиде дори до банята сама, не можеше да си прочете вестника на спокойствие, да си влезе вкъщи. Грейс си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Нямаше да позволи на някакъв ненормалник да отрови живота й.

И нямаше да се впечатлява от оградени с червено хороскопи, които сигурно нямаха никакво особено голямо значение. Просто гузната й съвест ги правеше да изглеждат толкова важни в съзнанието й.

— Не мога да вляза вътре — обърна се тя умолително към групата на площадката.

Те и тримата погледнаха към нея. Топката сега беше в ръцете на Джесика. Казвайки нещо на другите двама, Тони се приближи на бегом, за да й помогне. Като стигна до верандата, той й се усмихна и извади от джоба си ключ. Постави го в ключалката и отвори вратата, а вътре в къщата се чу слабото жужене на сирена.

— Кодът ти е три-две-две-седем и имаш четиридесет и пет секунди да я дезактивираш, преди да гръмне воят на сирената — обясни й Тони, като вървеше след нея, за да може тя да влезе първа вътре. — Кутията е в шкафа в дневната. Ела, ще ти покажа как става.

— Ще се чувствам сякаш живея в затвор — измърмори недоволно Грейс, като го последва в дневната през махагоновите врати, които идеално подхождаха на другите две, които отвеждаха към хола отсреща. И двете стаи бяха свързани с фоайето в коридора, дневната отляво, а хола отдясно.

— Много хора имат такива системи. Сега с алармената инсталация, новите ключалки, кучетата и мен смятам, че бързо ще се справим със страховете ти.

— Надявам се — изрече разпалено Грейс, като го наблюдаваше, докато набираше кода върху приспособлението, закрепено на стената на шкафа. Чу се сигнал, който означаваше, че паролата е приета и жуженето, слава богу, спря. Малката червена светлинка най-отгоре вляво изгасна и светна една зелена светлинка срещу нея вдясно. Имаше два квадратни бутона най-отдолу. Единият беше син с нарисувана противопожарна кола върху него. Другият беше червен с голямо Е отгоре.

— Какъв ти беше кодът? — попита я той.

— Три-две-две-седем.

— Добре. Не забравяй, че имаш четиридесет и пет секунди да го набереш, преди да се е включила сирената. Виждаш ли тези бутони тук, долу? Той посочи двата бутона, които Грейс вече беше забелязала. — Синият е директна телефонна линия в пожарната, а червеният звъни в нашето полицейско управление. Трябва само да натиснеш някой от двата, за да дойдем на помощ. Разбра ли?

Грейс кимна с глава. Въпросът за рождената му дата почти се изплъзна от устата й, без да може да го възпре. Но тя се упрекна, че трябваше да бъде малко по-твърда…

— Добре.

След това Тони се обърна към нея, а устните му се разтегнаха в лека усмивка. Преди Грейс да се усети какво става, той я залепи на стената на дневната, тялото му я притисна, а ръцете му обвиха кръста й. Когато сведе поглед към нея, в очите му проблясваха златистокафяви игриви пламъчета. Срещайки погледа му, Грейс веднага забрави за хороскопите и притесненията си около тях.

Ръцете й инстинктивно прегърнаха раменете му.

Усмихна му се.

— Липсвах ли ти? — попита я той и я целуна, преди тя да успее да му отговори. Грейс обви врата му с ръце и отново го целуна, което тя предположи, че е достатъчен отговор.

Тя все още го целуваше, когато входната врата се отвори с трясък. Те светкавично се откъснаха един от друг.

— Лельо Грейс! Тук ли си? — Беше гласът на Пол. Той прекоси коридора. Само с един многозначителен поглед към Тони Грейс се обърна и се шмугна през втората врата на дневната, онази, която водеше към кухнята.

— Здрасти, Пол! Къде се изгубихте? — поздрави Грейс племенника си, когато той влезе в кухнята през вратата на коридора само броени секунди след нея. Косата му стърчеше на всички страни, беше обут с дънки и спортна тениска. Опитвайки се да не изглежда нито пък да се държи притеснено, Грейс успя да се въздържи да не закрие с ръце зачервените си бузи и да оправи разрешената си коса, като се надяваше целувката на Тони да не е оставила някаква следа. Червилото й беше изтрито, разбира се, но все пак вече беше краят на деня и това можеше да е станало съвсем естествено. Освен това Пол беше само на шест все пак. Едва ли щеше да забележи нещо по-различно във външния вид на леля си, освен ако тя не се появеше внезапно с огненочервена коса или със съвсем сплескан нос вместо обичайното.

Тя бързо разчорли косата му и се отправи към хладилника. Нещо бързо за вечеря — сутринта не беше имала време да сложи нищо в тенджерата, което обикновено се състоеше от пилешки гърди с ориз, салата, някакви зеленчуци и хляб.

Вероятно можеше да опита да сготви нещо различно. Все пак Тони щеше да вечеря с тях тази вечер.

Спомняйки си как я бяха посрещнали майка му и баба му, Грейс веднага се отказа. По отношение на готвенето тя не можеше да им бъде никакъв конкурент.

Щеше да се наложи той да я приеме такава, каквато е, или да не я приеме изобщо.

Вероятно някак можеше да вмъкне темата за астрологичните знаци по време на разговора на вечеря. Грейс си представи как се навежда към Тони над чиниите с пилешко с ориз, потрепва с клепки и изгуква някаква изтъркана и плоска фраза от рода на: Аз съм Дева. Каква е вашата зодия?

Картината, която си представи, я накара да се усмихне.

— Ходихме да видим Мамау. Лельо Грейс, Джесика не ми дава да поиграя с кучетата й! Замеря ме с баскетболната топка! Освен това едва не ме удари! Мина точно над главата ми.

— О, боже…

— Мисля, че можем да простим на Джесика. Той се опитваше да научи малкото да застава на главата си. Насила. — Джаки влезе в кухнята, облечена в лилав спортен екип, а Къртни вървеше подире й с торба от Кентъки Фрайд Чикън в ръка. Облечена в черна тениска, доста по-голяма от нейния размер, цялата нашита с разноцветни копчета и подходящ черен клин, тя изглеждаше много красива, реши Грейс.

— Здрасти, Джакс. Ходили сте в Синсинати? — Там живееха родителите на Стан. — Трябваше да ми кажете. Целия уикенд се опитвах да ви открия.

— Оставих съобщение на Джесика в петък.

Опита се да си спомни всичко, което се беше случило в петък, но й се стори много трудно. Грейс поклати глава.

— Не ми е казала. Много неща се случиха оттогава.

Джаки я погледна. Тогава, вместо да каже нещо повече, тя раздруса торбата в ръката си с явното намерение да привлече вниманието на децата си с изкусителното шумолене вътре.

— Който иска пилешко с пържени картофи, да ме последва — нареди тя и се отправи към стаята с телевизора.

С радостни викове Пол и Къртни тръгнаха след нея.

Когато Джаки се върна обратно, Грейс вече мажеше пилето със сос за скара и се готвеше да го сложи в печката.

— Предполагам, много неща са ти се случили — започна Джаки многозначително, облегна се на масата и погледна по-голямата си сестра с очарован поглед. — Трябва да ми обясниш нещо. Направо не мога да повярвам, но нещо, което Джесика спомена — онзи хубавият полицай сега с вас ли живее!