Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

21.

— Хей, човече, не мислиш ли, че взимаш тая работа със съдийката твърде насериозно, а? — тихо измърмори Доминик, а въпросът му едва се чу поради най-различните шумове на паркинга, носещи се из въздуха. Отваряха се и се затваряха врати, хора говореха и се смееха, работеха двигатели, един мъж пикаеше зад някаква ръждясала бричка в единия край на паркинга. Въздухът около тях миришеше на гниещи боклуци и урина. Беше почти един след полунощ.

— Кое ли ченге няма да обърне внимание на жена, която звъни в полицията, за да ги уведоми най-сериозно за нахлуване в дома й? — Тони седеше притиснат до Дон и заредения фотоапарат, а очите му се взираха към входа на евтиното общежитие отсреща. Сградата беше порутена тухлена постройка на два етажа и в нея се помещаваха десетина градски апартамента. Задачата им беше да документират с доказателствена цел всеки, който влиза или излиза от обекта на техния интерес. Един от най-големите наркодилъри в Кълъмбъс беше наел апартамент там с цел единствено да разпространява наркотици (всъщност той живееше в просторна, богато обзаведена къща с пет спални извън града) и сега беше вътре с още две по-дребни риби и няколко купувачи.

— Историята, която ни разказва, тя не струва и пет пари, трябва просто да оставим полицаите да се оправят с тая работа. Хайде бе, някакво си откраднато мече, преследвачи на дъщеря й, няколко мазни думи на огледалото. Това изобщо не ни влиза в работата, нито пък сме в това разследване.

— Тя смята, че има връзка.

— Е, и?

— Е, и, дай ми малко свобода, а? Какво пречи, ако отида там и се опитам да й помогна? Правя го по собствено желание, не ангажирам никой друг.

— Май я харесваш, а?

— Млъквай, Дом! — Тони го изръмжа, но със съвсем приятелски тон, като между братя.

Наистина я харесваш. Затова ме караш да притичвам там всеки път, като ти свирне — ухилено го подкачи Дом.

— Ти имаш при кого да се прибереш… — Тонът му отново беше съвсем доброжелателен.

— Господи, Тони, даваш ли си сметка, че се увличаш, човече? Тази жена е свикнала да се съобразява само със себе си. И в леглото ще ти казва какво да правиш.

— Майната ти, Дом…

— Сега вече ставаш… — Доминик прекъсна изречението си, тъй като един бял форд таурус, вероятно модел деветдесет и трета или деветдесет и четвърта година, спря пред сградата. — Сякаш имаме клиенти.

Тони вече се беше подал навън през прозореца и снимаше. При отварянето на вратите от колата се изсипа шумна група тийнейджъри. Дом грабна собствения си фотоапарат и също започна да снима. Осем хлапета — с три повече, отколкото колата можеше да вози — се отправиха към входа.

— Хей, приятел, отваряй! — провикна се едно от тях, блъскайки с юмрук по вратата, докато Тони все още беше зает с преброяването им. Пет момчета и три момичета. Поне по-дребните с дългите коси приличаха на момичета. Понякога човек трудно можеше да бъде сигурен, особено в тъмното и от разстояние.

— Искаме да си купим малко от твоето. — Още едно момче започна да блъска по вратата заедно с първото и да вика. Снимайки, Тони поклати глава по отношение на абсолютно глупавото им поведение. Те вече се бяха надрусали с нещо, поне така звучаха. Мъжете в сградата, с претенциите си за тиха и дискретна нелегална дейност, по-скоро щяха да ги изритат, отколкото да им продадат нещо.

— Отваряйте! — провикна се първото момче и отново блъсна по вратата. Тони и Дом си размениха обезпокоени погледи. Ако скоро на мястото на събитието не пристигнеха полицаите, щяха да имат голям късмет. — Отваряйте!

— Искаме малко от онова, — викна и третото от хлапетата.

Вратата на къщата се открехна и сноп светлина освети молителите. Високото и широкоплещесто тяло на един от пласьорите се очерта в рамката на вратата, с разтворени крака, поставил едната ръка на дръжката, а другата на касата на вратата, предотвратявайки по този начин всеки опит за влизане вътре.

— Май сте сбъркали адреса — отвърна им той ядосано. — Веднага се махайте оттук. Хайде, махайте се.

— Не си познал. Искаме си дозата. — Първото момче се олюляваше на краката си. — Имаме пари.

— Не знам за какво говорите, глупаци такива. — Той се опита да им затвори вратата. — Хайде, махайте се веднага.

— Няма да стане, мой човек! Искаме да се надрусаме. — Първото момче се опита да се вмъкне покрай завардилия вратата, още две го последваха.

— Искаме да се друсаме! Искаме да се друсаме! — Останалите хлапета пригласяха в хор и атакуваха вратата. Човекът на вратата се смъкна назад, вратата се отвори и хлапетата от компанията започнаха да се блъскат и прекатурват един друг, нахлувайки вътре.

Прозвуча изстрел, отсечен и кратък, след който Тони и Дом скочиха на крака, разменяйки си уплашени погледи.

— По дяволите! — изсумтя Тони. Измъквайки пистолетите си, те хукнаха по посока на къщата, като се приближиха от двете страни на вратата.

Хлапетата избълваха отвътре като късчета скала от изригващ вулкан, крещейки и псувайки на поразия. Зад тях Тим Фулкърсън, основната цел на братята Марино, току-що беше стрелял с четиридесет и пет милиметровия пистолет в ръката си. Зад него се виждаше цяла гора от храсти с марихуана, повечето над пет фута високи и под изкуствено осветление за ускоряване на растежа.

— Полиция! Хвърли оръжието! — извика Дом.

— Хвърли оръжието! — повтори Тони, излизайки на откритото пространство отпред. Той продължи да се движи бързо, опитвайки се едновременно да измъкне и предпази хлапетата и в същото време да не изпуска от поглед Фулкърсън. Фулкърсън насочи пистолета си към Дом…

— Полиция! Хвърли оръжието! — извика Тони и стреля. Куршумът отекна по коридора, Фулкърсън отскочи назад, Тони хукна към него с насочен пистолет, а пласьорът, който беше отворил вратата в началото, изскочи отнякъде и започна да стреля с автоматична пушка.

Все още устремен напред, Тони едва забеляза оръжието с крайчето на окото си и в този момент някой го блъсна в средата на гърба, просвайки го по лице на цимента на паркинга.

Дъжд от куршуми се изсипа само два фута над главата му. Ако беше останал прав, направо щяха да го перфорират на две.

Абсолютен късмет, но сега нямаше време да мисли за това. Тони се прекатури. Изправи се на крака и стреля. Пласьорът побягна.

Три полицейски коли пристигнаха с виещи сирени и свирещи гуми на паркинга.

— Ние сме полицейски служители! Полицейски служители сме! — Тони и Дом извикаха едновременно, когато униформените се изсипаха от колите. Както е известно на всяко ченге, което работи под прикритие, когато е в цивилни дрехи, опасността за него на местопрестъпление, където има стрелба, е най-голяма.

— Сложете оръжието на земята! Сложете оръжието на земята! — извикаха униформените полицаи, като се приближиха към Тони и Дом с насочени пистолети.

— Господи боже, ние сме полицаи! — повтори Тони. — По дяволите, не го оставяйте да се измъкне!

Но пласьорът вече се измъкваше надолу по улицата, мятайки пети така високо, че при всяка стъпка почти се риташе отзад.

Докато се изясни бъркотията, вече имаше арестувани двама пласьори — Тим Фулкърсън се беше измъкнал, както и мъжът, който беше отворил вратата на хлапетата — имаше един ранен в бедрото гимназист, още седем задържани и цяла къща, пълна с марихуана, кокаин и абсолютни доказателства. По ирония на съдбата в къщата нямаше никакви приготвени за продажба дози.

По-късно, когато Тони и Дом бяха вече в колата си, Дом погледна брат си.

— Човече, вече те бях отписал, когато онзи позьор откри огън с автомата си. Наистина намери най-подходящото време да се пльоснеш по лице.

— Не се пльоснах. Някой ме блъсна.

Дом поклати глава.

— Ъъъ. Никой нямаше близо до теб, че да те блъсне. Нали всичко видях.

— Казвам ти, някой ме блъсна. Почувствах една ръка на гърба си.

— А пък аз ти казвам, че там нямаше никой. Тази приятелска препирня продължи по целия път до управлението.

На задната седалка едва доловимата сянка на едно малко момиченце ги слушаше и се усмихваше.