Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

11.

Карълайн имаше черна коса, сини очи и трапчинки, които се появяваха като звезди в облачна нощ, и страхотно тяло. Изобщо, беше върхът. Той погледна към приятелката на брат си, която седеше на дивана с прибрани под късата миниполичка крака, и почувства възбудата до такава степен, че чак изпита болка. Всичко, което можеше да направи, е да се опита да не гледа към издутата предна част на дънките си и да види дали тя ще забележи. Щеше да е много унизително, ако разбереше.

Тя се кискаше на някаква тъпа реклама, която вървеше на екрана на големия телевизор, който заемаше централно място в дневната. С една ръка закриваше устата си, тялото й леко се полюшваше напред-назад, а раменете й се тресяха от смях.

Ставаше за ядене. Искаше му се да я изяде, да я погълне като любимия си оризов пудинг.

— Хей, братле, искаш ли да ти донеса нещо на връщане? Мога да се отбия при Мики Дий. — Дони нахълта в стаята свежо изкъпан, а русата му коса беше още мокра, кожата му опъната от силната водна струя. Дони беше висок, с цели четири инча по-висок от брат си, и с тяло на атлет, какъвто и беше. Беше десет и половина вечерта, Дони тъкмо беше приключил тренировката си по баскетбол — Карълайн беше ходила да го гледа и да го аплодира — и се беше прибрал да вземе един душ, преди да я откара у тях.

Нямаше нужда да е много досетлив, за да схване защо Дони искаше да се изкъпе, преди да прибере приятелката си.

Картините, които се появиха в съзнанието му, го възбудиха дори още повече.

— Ами… — започна той, но преди да успее да каже нещо — наистина, отне му повече време, отколкото обикновено, защото Карълайн се беше изправила и от това движение на тялото й гърдите й се разлюляха под пуловера — майка му влезе в стаята.

— Брат ти вече вечеря. Няма нужда от нищо друго за ядене — каза тя на Дони, когато той се опита да го съжали. При тази забележка относно теглото му пред Карълайн той почувства как цялото му тяло изстива. Щръкналият му пенис се стихна като спукан балон.

— Стига, мамо — обади се Дони. Сините очи на брат му го погледнаха и в тях можеше да види неговото съчувствие. Господи, как мразеше, когато Дони го съжаляваше. Мразеше всеки, който изпитваше съжаление към него. А всички това правеха. Освен майка му. А нея той мразеше най-много.

— Хайде, отивай да заведеш Карълайн у дома — каза тя на Дони, като се изправи. Още не се беше приготвила за лягане, защото очакваше, Дони да доведе Карълайн у тях. Дони винаги го правеше след тренировките по баскетбол. След работа беше облякла един бял анцуг с голяма розова лента отпред на горницата. С него приличаше на новогодишен балон. Един истински грозен новогодишен балон.

Той често се питаше дали тя не правеше такъв въпрос за теглото му именно защото той досущ приличаше на нея.

И двамата бяха грозни като джуджета. Тя непрекъснато това повтаряше.

— Добре тогава — кимна Дони.

— Лека нощ — каза Карълайн на майка му. Мина от страната на Дони, а той я прегърна. После метна поглед назад през рамото на Дони право към него и се усмихна така, че трапчинките й затанцуваха. — Лека нощ, малък братко.

Точно това беше той за нея, малкия брат на Дони. Въпреки че тя беше в неговия клас, първа година, не последна като Дони. Въпреки че той изпитваше чувства към нея още от осми клас. Въпреки че Дони се отнасяше с нея като към вещ, като към нещо, което виси на ръката му, докато той — той би се отнасял с нея като с кралица, стига да му дадеше тази възможност.

Но тя имаше очи единствено за Дони. Както и всички останали.

— Лека нощ, Карълайн — отвърна той троснато, докато я гледаше как си тръгва с ръката на златния му брат около тънкия й кръст. Остана така загледан след тях в тъмното антре чак докато чу как вратите на колата отвън се хлопнаха, после двигателят запали и колата потегли надолу към улицата.

Едва тогава той се опомни и се огледа наоколо. Майка му го наблюдаваше от мястото на стола с всезнаещ поглед.

Тя знае, разбра той с ужас. Тя знае за чувствата му към Карълайн.

— Ако беше поотслабнал малко и ако беше направил нещо за кожата си — опита ли някой от онези избелващи кремове? Чух, че имали наистина добър ефект — и ти щеше да си имаш приятелка, вместо да зяпаш в захлас тази на брат си — изсумтя тя.

— Съвсем си откачила — отвърна й той и стана. Нямаше намерение да излиза тази вечер, но изведнъж го обзе клаустрофобия. В присъствието на майка му, при целия блясък на Дони и от прекрасния спомен за Карълайн той просто започна да се задушава.

— Никъде няма да ходиш — каза тя и също се изправи. Добре познаваше сина си, достатъчно добре, за да предположи какво се готвеше да направи, без дори да е нужно да й го казва. — Утре си на училище.

— Какво значение има? Дори и да се наспя добре, пак няма да завърша с отличие. И двамата го знаем, нали? Аз не съм като Дони.

— Не — тъжно кимна тя, — не си като Дони.

Точно така. Това беше капакът. Последният пирон в ковчега му. Епитафията, която един ден несъмнено щяха да изпишат на гроба му. Ти не си като Дони.

Той се извърна, напълно пренебрегвайки възраженията й, и излезе от къщи, като тръшна вратата след себе си, за да престане да чува гласа й.

Навън той спря пред гаража и за миг остана така, опитвайки се да се успокои и да се овладее. Беше тъмна и хладна нощ. Плътни облаци покриваха небето, а луната и звездите сякаш засрамено надничаха през тях от време на време.

Тъмнината го обгърна в себе си в грижовна прегръдка и той потъна в сърцето на нощта. Постепенно болезненият възел вътре в него се разхлаби и той започна да диша по-леко.

Обърна се и влезе в гаража. Когато отново се появи, самочувствието му се беше възвърнало, подсилено от мощната машина между краката му.

Нощта бе негова, а не на Дони.