Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

25.

— Виж, Джесика, това е Ръсти Карън! Ето го там с Тод Уилямс и Андрю Сайкс и Джейсън Олшейкър! — Емили я ръгна в ребрата с лакът. Джесика се притесни, че въодушевеното й възклицание, макар и спотаено, бе достатъчно силно, за да бъде чуто до отсрещната страна на претъпканата зала, където майката на Емили, Ан, пазаруваше на щанда на Лазарус.

— Шшшт! — предупреди я Джесика, отдръпвайки се от острия лакът, като едновременно с това хвърли таен поглед в посоката, в която се беше загледала Емили. Точно така, Ръсти беше там, с широките си панталони и разпасана фланела, той се смееше и приказваше, застанал в центъра на цяла групичка приятели, облечени като него. Сякаш излизаха от киното, което беше разположено в централната част на този етаж от търговския център. Пред и зад тях се движеха потоци хора.

— Бързо, хайде да се скрием тук. — Паникьосана, Джесика повлече Емили и останалите си приятелки — Тифани Драйвър и Поли Уелс — към най-близкия магазин, който се оказа бутик за обици. Беше погрешен ход. Алисън и Мади се оказаха вътре — всъщност всички гимназисти, които не бяха скапаняци, се размотаваха в центъра през уикендите — и пробваха някакви обици пред огледалото. Забелязвайки ги, Джесика почти се върна назад. Но беше твърде късно. Те също я забелязаха в огледалата.

— Ама това не е ли Джесика! — възкликна Алисън твърде сладникаво и се извърна от огледалото. Както повечето от страхотната компания, така и Алисън смяташе, че по вина на Джесика ченгетата са им са се стоварили на главата в училище. Ако Джесика беше нормална — в превод недиабетичка — според тях тя нямаше да припадне онази вечер в парка и те щяха да си купят дрогата и да се измъкнат, преди изобщо ченгетата да са разбрали кои са. Благодарение на Джесика ситуацията беше станала доста напечена в Хеброн и вече не беше безопасно да се носи нещо повече от Мидол в училище.

— Здрасти, Алисън, Мади. — Едва доловимо и с притеснение ги поздрави Джесика. Яркосинята обица, която Алисън беше сложила на ухото си — другата държеше в ръката си — почти идеално съответстваше на цвета на сенките, които се спускаха от веждите към клепачите й. Несъзнателно Джесика остана удивена от ефекта. От модните й сандали и тясната черна минипола до оранжевите кичури, които днес украсяваха косата й, Алисън изглеждаше съвсем стилно. Джесика знаеше, че и след хиляда години няма да изглежда така добре като нея.

За да запази самообладание и да не издаде изненадата си, тя реши, че една цигара ще оправи работата. Не просто заради никотина, а защото щеше да изглежда съвсем подходящо да запали. Обаче не си носеше своите. Беше оставила пакета Уинстън под възглавницата на люлката на верандата.

— Сега с тия ли се мотаеш? — Тонът на Мади звучеше назидателно. За разлика от Алисън тя беше руса, с отметната назад коса, която стигаше до кръста й, и беше пристегната с диадема на леопардови шарки, която чудесно подхождаше на шалчето, с което беше препасала стегнатите си черни дънки. Беше красива, може би най-красивото момиче в гимназията, въпреки че не я смятаха за толкова бойна, колкото Алисън, но пък тя беше съвсем наясно с мястото си в класацията и разпределението на позициите. Погледът, който хвърли към Емили, Тифани и Поли, беше открито презрителен. В йерархията, според която живееше всеки ученик в Хеброн, такива смотани момичета се нареждаха почти на края на класацията, малко преди пълните идиоти. Страхотни и върха — забрави!

— Здрасти, Алисън! — Емили поздрави тихо, а Тифани и Поли изобщо не се и обадиха, а само кимнаха с глава. Емили имаше широки рамене, мускулести крайници, плоски гърди и подскачаща, спортна походка. Тифани беше висока почти шест фута и слаба като пръчката на метла. Поли беше срамежлива, без никакъв бюст и носеше едновременно и очила, и шини. И трите нямаха никакъв успех сред момчетата. Алисън, Мади и компанията им просто не забелязваше такива неприспособени към обществото личности. Както и всички останали безлични присъствия в Хеброн, Емили, Тифани и Поли си знаеха мястото и се ужасяваха от него, както и от двете красиви, харесвани от всички момичета, застанали пред тях.

Благодарение на тоя отвратителен диабет Джесика знаеше, че вече също е понижена до позицията на безличните и неинтересните съученици.

— Джесика играе баскетбол. Знаеш ли? — Алисън се обърна към Мади. Тя напълно пренебрегна поздрава на Емили и всъщност присъствието й, както и това на Поли и Тифани. Цялото й внимание беше съсредоточено към Джесика, прясно низвергнатата.

— Аууу, не знаех — отвърна й Мади точно с такъв тон, с който би отговорила, ако Алисън я беше попитала дали знае, че Джесика има въшки.

— Наистина е добра — обади се Тифани, за да защити приятелката си, от което на Джесика й се прииска да потъне в земята. — Тя е душата и сърцето на отбора.

— Е, сигурно е нещо много важно — изгука Алисън. — Обзалагам се, че е така.

— Хей, я виж, та това е Ръсти Карън и тайфата му — намеси се Мади, забелязвайки минаващите момчета през стъклената витрина.

— Джесика харесва Ръсти, нали, Джесика? — Алисън й се усмихна злобно. — Той дали знае, че си тук, а? Обзалагам се, че е дошъл тук просто за да може да те срещне.

Разбира се, бившите приятелки Алисън и Мади знаеха за чувствата й към Ръсти, спомни си Джесика, която с цялото си сърце копнееше да не се изчерви в този момент.

— Хайде да кажем на Ръсти, че Джесика е тук — предложи Мади и се изкикоти.

Алисън кимна утвърдително. Преди Джесика да може да я спре — би се хвърлила и върху бомба, за да я спре — Мади изскочи от магазина.

— Трябва да тръгвам — каза рязко Джесика, без да я е грижа какво ще си помисли Алисън, само и само да се измъкне от унизителното положение да й се подиграват пред Ръсти. Последвана от Емили, Тифани и Поли, Джесика направо побягна от магазина.

— Джесика, почакай, ето го Ръсти! — извика след нея Мади.

Един бърз, неволно хвърлен назад поглед й показа, че Мади наистина водеше след себе си Ръсти. Кискайки се, тя го беше хванала под ръка и го буташе напред. Приятелите му бяха останали някъде назад, просто някакви лица в огромната тълпа. Ръсти намръщено погледна след Джесика. Реакцията му изобщо не беше изненада, помисли си тя и цялото й тяло се сгорещи от унижението. Не всеки ден на Ръсти му се случваше някое момиче да бяга от него.

Без предупреждение пръстите й се закачиха в нещо, тя се спъна, разпери ръце и падна. Просто така.

Стори й се, че цяла вечност остана да лежи по лице на студения мраморен под. Животът й премина пред очите като на филмова лента, кадър след кадър. Малко беше да се каже, че искаше да умре. Болката, която изпита, беше толкова проникваща и безпределна, че измести всяко усещане за физическо страдание.

— Добре ли сте, госпожице? — Един мъж с кожено яке и сиви панталони коленичи до нея и я докосна с ръка по гърба.

— Джесика! Джесика, добре ли си? — Емили, Тифани и Поли пристигнаха забързани. От положението, в което беше Джесика забеляза приближаващите се дънки с разръфани краища и гуменките на Поли със странно лимоненозелени връзки.

— Да извикам ли охраната? — обади се нечий женски глас. Фин чорапогащник, черни меки обувки.

Джесика се надигна.

— Добре съм — отвърна тя рязко, а коленете й още трепереха и заплашваха да се срине отново на пода. — Наистина, нищо ми няма.

Мъжът с прошарена коса и очила, и жената, пълна продавачка от тукашните бутици, както и няколко други минувачи кимнаха и отминаха.

— Сигурна ли си? — попита я Емили. Джесика едва я чу. Ръсти се приближаваше към нея, отметнал дългата си коса назад и ухилен до уши. Мади, която още продължаваше да се хили, се беше отпуснала на едната му ръка, а Алисън, също ухилена, висеше от другата. И двете момичета му стигаха едва до раменете. Огромен и печен — за такъв го смятаха в училище. Само докато го гледаше, на Джесика й се зави свят.

— Толкова смешно падна. — Едва успя да каже между кикотенията си Алисън. — Сигурно доста си тренирала.

— Трябва да си съвсем кьопав, че да се спънеш в пейка на средата на магазина — допълни Мади и изгледа Джесика с поглед, изпълнен със злоба.

— Я млъквайте! Джесика сигурно наистина се е ударила зле — обади се Ръсти почти насериозно и със съвсем малко присмех в гласа. Като се изключи широката му усмивка, Джесика с удивление забеляза тази проява на истински интерес към нея.

— Добре съм — повтори тя тихо. Направо беше невероятно, че Ръсти Карън я гледаше така. Ръсти Карън, героят от мечтите и фантазиите й. Беше толкова страхотен и имаше най-сините очи на света.

— Мога да те откарам вкъщи, ако искаш — предложи той. — По-точно, ако си се ударила и вече не ти се иска да се разхождаш по магазините.

Мади и Алисън изглеждаха шокирани. Приятелите на Ръсти, които вече ги бяха настигнали и се бяха присъединили към групата, също изглеждаха озадачени. Емили, Тифани и Поли зяпаха с увиснали от удивление ченета.

Но никой от тях не беше по-сащисан от самата Джесика.

Ръсти Карън, едно от най-харесваните и известни момчета в Хеброн, и определено, поне по нейно мнение, най-страхотния от всички, й предлагаше да я откара до дома?

Невероятно! Такова нещо не си беше представяла и в най-смелите си мечти.

Животът й отново премина на лента пред нея. И по-точно последните няколко седмици от него. Брандайс парк. Наказанието да не излиза. Огледалото. Тортата.

Беше обещала на майка си, че няма, поради никаква причина, да се отделя от другите момичета.

— Не мога — отговори тя, а сърцето й биеше учестено.

— Както и да е. — Той сви рамене, приемайки отказа й съвсем весело, без усмивката му да слиза от лицето. Всички момичета, от Алисън до Поли, останаха като гръмнати от нейните думи. Джесика почти не ги забеляза. Очите й се бяха впили в Ръсти, докато той се отдалечаваше.

Разбира се, реши тя, независимо дали щеше да се съгласи, или да му откаже, изобщо нямаше никакво значение за него. Той просто беше предложил да я откара у дома от учтивост. Ръсти Карън беше не просто пълен сладур, той беше — направо не можеше да го понесе — и джентълмен.

Стомахът й бавно се преобърна от удоволствие.

— О, между другото — добави Ръсти, обръщайки се назад към нея, — довечера Олшейкър организира парти. — Той тупна леко Олшейкър по рамото. Джейсън закачливо му отвърна със същия жест. — Техните са извън града, а ние ще се забавляваме. Трябва да опиташ да дойдеш, ако можеш.

— Благодаря — едва успя да промълви Джесика. — По кое… по кое време?

— Сигурно няма да се съберем преди десет — обясни Джейсън. — Но ще купонясваме до зори.

— Йахууу — намеси се и Тод Уилям.

— Аз… ще се опитам да дойда — заекна Джесика. О, Господи, даваха й втора възможност.

— Направи го. — Ръсти сви пръстите на ръката си във формата на пистолет, насочил нагоре палец, а показалецът му сочеше нея. — До довечера.

Той и приятелите му си тръгнаха.

Джесика, която още не можеше да дойде на себе си, почти не чу хапливите забележки на Мади и Алисън преди и те да си тръгнат.

Цялото й тяло беше обгърнато с топлина от горе до долу. Тя се усмихваше, хвърчеше във въздуха и се чувстваше лека като перце, красива като звезда и като в мъгла последва приятелките си из търговския център.

За нея всичко се беше променило за миг.

Само защото Ръсти Карън й беше предложил да я закара вкъщи й я беше поканил на парти, макар и малко високомерно.

Майка й никога нямаше да я пусне. Сигурна беше, както беше сигурна в името си.

Но независимо от странните случки през последните седмици тя щеше да отиде на всяка цена.

Ръсти Карън. Ръсти Карън. Ръсти Карън.

Успокой се, сърце…