Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет (2009)
Разпознаване и корекция
Regi (2019)

Издание:

Автор: Карен Робардс

Заглавие: Когато дойде часът

Преводач: Илина Дойкова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща КОМПАС

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Любен Любенов

Художник: Светлана Карагеоргиева

Коректор: Диана Черногорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10632

История

  1. — Добавяне

7.

Беше приблизително четири и половина следобед. Грейс едва се движеше от умора, толкова беше изморена, че с усилие се концентрираше върху второто и за щастие последното, дело за деня. В съдебната зала бе прекалено горещо и миришеше на стар килим и човешки същества в състояние на стрес. Флуоресцентното осветление, скрито зад прозрачния окачен таван, бе ослепително ярко. Съчетанието на тези две неща с нищо не облекчаваше нарастващото й главоболие.

— Баба ми умря, значи и аз не можех да ходя на училище и…

— Един момент, господин Бойлън. Не виждам какво общо има смъртта на баба ви и това, че не сте ходили на училище с открадването на колата. — Грейс прекъсна стоящото пред нея шестнадесетгодишно момче със сух глас. Момчето беше едро, високо около шест фута и доста тежко, въпреки че й беше трудно да определи съвсем точно ръста и килограмите му от високото място, където седеше отпред в залата. Беше облечен във възголяма бяла тениска с размазана щампа с името на някакъв рок състав отпред, размъкнати дънки и развързани гуменки. Мръсната му руса коса висеше отпуснато до раменете му.

Баба ми умря беше толкова изтъркана извинителна фраза, колкото и Кучето ми изяде домашното. Беше я чувала хиляди пъти през последните три години на съдийското място, че изобщо не й обръщаше внимание.

Под строгия й поглед момчето облиза устни и хвърли напрегнат поглед към адвоката до него, млада цветнокожа жена на име Хелиа Шислър.

— Робърт е бил много привързан към баба си — започна госпожа Шислър.

Грейс поклати глава.

— Искам да го чуя от него. Господин Бойлън? Бихте ли обяснили какво общо имат смъртта на баба ви и невъзможността ви да посещавате училище и как това ви накара да откраднете колата?

Момчето прехапа долната си устна, преди да заговори.

— Ами, баба ми, тя ме водеше на много места с кола и когато умря, вече не можеше да го прави, а аз трябваше да ходя на училище, значи…

В настъпилата кратка пауза Грейс трябваше да съзре логиката на казаното, но такава липсваше.

— Поправете ме ако греша, господин Бойлън, но не откраднахте ли колата в неделя вечер? Не знаех, че училищата са отворени тогава.

— Имаше забава — смотолеви хлапето. Адвокатът му изглеждаше огорчен.

— Била е колата на втория му баща, Ваша Чест. Не е било точно кражба. Просто е забравил да поиска разрешение, преди да я вземе, което много е ядосало баща му и той е извикал полицията. Не е трябвало да го прави.

Погледът на Грейс мина покрай момчето и се спря на жената, която беше станала права зад паравана. Набита, изрусена, със зачервено лице и двойна брадичка, тя изглеждаше на около тридесет и пет. Черните й панталони от изкуствена материя и розовата й блуза на цветя бяха един размер по-малки. Блузата зееше леко разтворена отпред между копчетата, закопчани отгоре и отдолу на пищния й бюст, и Грейс можеше да види големия бял сутиен, който се подаваше отдолу. Жената изглеждаше изхабена, очите й бяха зачервени и възпалени. Беше плакала — заради сина си? Грейс се замисли, после отхвърли това. Можеше да е всяка друга причина, като някаква алергия или нуждата от очила, или късно лягане и много бира.

— Вие майка му ли сте? — Приликата между двамата беше очебийна.

— Да, госпожо. — Гласът на жената бе толкова тих, че Грейс трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Той не е лошо момче, Ваша Чест. Не е трябвало да взима колата на Гордън — на съпруга ми, но не може да се каже, че я е откраднал. Честна дума, не беше кражба.

Грейс почувства нежелан прилив на съчувствие към жената.

— Някакви предишни провинения? — рязко се обърна тя към Хърб Пруйт, съдия-изпълнител.

— Има една присъда за кражба в магазин, Ваша Чест. И редовно бяга от училище. Вече има девет отсъствия за тази учебна година.

Учебната година бе започнала преди малко повече от месец и цифрата беше внушителна.

— Откраднатата кола на втория му баща ли е?

Съдията погледна в бележките си.

— Да, Ваша Чест.

— Не беше кражба, Ваша Чест. Гордън му разрешава да я кара понякога. Той просто беше ядосан. — Гласът на майката я умоляваше. Очите й молеха Грейс. — Роби е добро момче. Той просто… понякога не мисли.

Обикновено родителите не биваха допускани да говорят по този начин в нейната съдебна зала. Грейс се гордееше с безпристрастността и твърдостта си. Но и тя като изстрадала майка почувства неочаквана близост с тази жена. В името на Бога…

Мисълта не беше приятна и тя почти веднага решително се опита да се освободи от нея. Между Джесика и това момче не можеше да става сравнение.

Все още.

Тази подла малка дума се загнезди в главата й, преди да успее да се абстрахира от собствените си проблеми. Тя сподави въздишката си.

— Добре. — Грейс прониза с поглед провинилото се момче. — Взимането на кола без разрешението на собственика й е кражба, господин Бойлън, независимо дали собственикът е вторият ви баща, или не. Искам това да ви стане съвсем ясно. Въпреки това ще ви дам още една възможност. Още една, разбрахте ли? При следните условия: да посещавате редовно училище, независимо дали вали, грее слънце или е студено, и да не създавате проблеми. Още една кражба в магазин или на кола или нещо подобно и ще се озовете далеч от семейството си в някое заведение, докато навършите осемнадесет. Разбрахме ли се?

— Ъхъ. — Хлапето кимна енергично и с явно облекчение. Адвокатът му го сръга в ребрата с лакът. — Да, госпожо, Ваша Чест.

— Един социален работник ще се обажда в училището ви всяка седмица, за да се убеди, че сте редовен, и ще ми докладва за всяко ваше отсъствие. Ако отново ви видя в тази зала, господин Бойлън, обещавам ви, че няма да ви се харесам.

Тя често използваше тази заплаха. И всеки път очакваше да се появи някакво хитро и закачливо хлапе, което да й отвърне: Аз и сега не те харесвам, но досега това не се беше случвало.

— Да, госпожо. Ъ… Ваша Чест — повтори хлапето, ухилвайки се широко. Грейс сви устни, чудейки се дали не й бяха погодили някакъв номер. Тя отново погледна към майката, която лееше истински сълзи и ги бършеше с опакото на ръката си.

— Благодаря ви, Ваша Чест — каза тя. За миг погледите им се срещнаха.

Грейс кимна с глава. Чувството за съпричастност, което тази жена бе породила у нея, беше спасило момчето от вероятно добре заслужено наказание. Грейс не знаеше дали тази нетипична за нея снизходителност я караше да се чувства добре, или зле.

В момента бе твърде изморена, за да се притеснява за това.

— Делото се прекратява.

Тя притвори очи и разтри слепоочията си, докато момчето и майка му се прегърнаха и напуснаха залата, последвани от съдия-изпълнителя. Болеше я главата. Беше почти седем сутринта, когато се прибраха от болницата, а тя бе в съда от девет, с почивка от един час на обяд.

— Следващото дело — каза тя, отваряйки очи.

То беше един проточил се спор за родителски права, в който бащата, замогнал се зъболекар, обвиняваше бившата си жена и бивша стоматологична сестра при него, че е неспособна да бъде майка, защото (както той твърдеше) била алкохоличка и забавлявала редица мъже в дома им в присъствието на двете им дъщери. В отговор тя го обвиняваше, че е неподходящ баща, защото (според нейните твърдения) той физически, емоционално и сексуално е злоупотребявал с нея и дъщерите им. И двете страни се бяха явявали пред нея вече поне шест пъти, но досега доверието й не беше спечелено от нито единия от тях. Днешното гледане на делото беше във връзка със заявената молба от страна на бащата за намаляване на сумата за издръжката на децата, защото, казваше той, сега се грижел за тях по-често, отколкото било предвидено в документите при развода.

Тя изслуша аргументите на ответната страна с безразличие.

— Доктор Алън, не считам, че оставането на децата и след края на уикенда при вас поради отсъствието на съпругата ви извън града налага намаляване на тяхната издръжка. Следователно отсъждам в полза на защитата. Делото е приключено.

Слава богу, това беше всичко за днес. Зъболекарят ломотеше нещо ядосано, а бившата му жена изглеждаше доволна.

— Един момент, Ваша Чест. — Адвокатът на доктор Алън, Колин Уилкърсън, й беше толкова добре познат, дори повече, отколкото на клиента си. Всъщност тя беше направила грешката да излиза с него цели три месеца през пролетта и началото на лятото, преди да се овладее. — Мога ли да се приближа?

Въпросът беше спорен, тъй като той вече идваше към нея, а съдебната зала бавно се изпразваше зад него.

— Какво има, господин Уилкърсън? — попита Грейс разсеяно. Той беше висок, светъл, оплешивяващ, с дълъг нос и остри черти. Някога й се беше струвал хубав по свой начин. Тъмносиният му костюм, както и всичките му останали дрехи, изглеждаше скъп. Синята му риза и вратовръзка несъмнено бяха подбрани така, че да отиват на цвета на очите му, които в момента, когато я погледнаха, се бяха присвили от яд. Пръстите на ръцете му конвулсивно потрепваха, което беше забелязвала и по-рано.

— Не е нещо лично, нали Ваша Чест? — попита той с тих глас, за да не бъде чут от някой друг. Устните му се извиха в неприятна усмивка. Пръстите му отново потрепериха.

— Какво? — На нея наистина не й беше до превземки и преструвки в момента. Накратко, точно за това беше престанала да излиза с него. Той приемаше всичко много на сериозно. Всичко беше въпрос на живот или смърт за него. Като например къде ще вечерят или какъв филм ще гледат, или дали времето е подходящо за каране на лодка по Скиото.

Животът бе твърде кратък, за да се занимава с такъв тип човек ежедневно. Достатъчно й беше, че се налагаше да го среща в съдебната зала.

— Всеки път, когато се появя в съда, решенията ти са в полза на ответната страна, откакто спряхме да излизаме заедно. Не мисля, че е просто случайност.

Грейс му отвърна категорично.

Но е, господин Уилкърсън, уверявам ви.

— Не ти вярвам. С какво те настроих така срещу себе си, Грейс? С вратовръзките си? С афтършейва си? Начинът ми на шофиране? Не че има значение. Всичко, което искам, е да не прехвърляш личната си омраза към мен върху клиентите ми.

— Точно сега сте на косъм да проявите неуважение към съда, господин Уилкърсън. — Гласът й беше студен, а погледът — непреклонен. Какво си беше въобразявала, когато излизаше с него, макар и за толкова кратко време, запита се глухо.

Добре, почувствала се беше самотна. Но както беше разбрала и продължаваше да научава с всеки изминал ден, самотата понякога беше за предпочитане пред възможните алтернативи.

— О, точно така, скрий се зад съдийската си роба. Но сега те предупреждавам: няма да позволя клиентите ми да страдат, защото ми имаш зъб. Ще направя оплакване пред Върховния съд.

— Правете каквото искате оплакване и пред когото искате, господин Уилкърсън. А сега аз ви предупреждавам: Ако не напуснете съдебната зала веднага, ще ви наложа наказание за неуважение на съда и довечера ще спите в затвора. — Тя го изгледа хладно. Лицето му почервеня, после стана мораво. Ръцете му се свиха в юмруци. Трябваха му няколко мига, за да се овладее.

После се обърна на пети и си тръгна, спирайки само да прибере клиента си на излизане от залата.

Когато тежката дъбова врата в дъното на залата се затвори след него, Грейс си позволи да се отпусне психически.

— Тежък ден — промърмори със съчувствие съдия-изпълнителят. Уолтър Доуд бе шестдесет и две годишен мъж със сбръчкано като на ловджийска хрътка лице и огромно тяло на нападател от националната спортна лига. Грейс го считаше за добър свой приятел.

— Не са ли всички дни такива? — Грейс му се усмихна с усилие, докато ставаше, и с нетърпение се отправи към кабинета си, където щеше да се посвети на толкова необходимата й силна доза кофеин. Щеше да си позволи една десетминутна почивка. След това щеше да се обади на капитан Маподър от полицейския отдел в Бексли и щеше да се осведоми за хода на разследването относно натрапника в къщата й предишната нощ. По пътя за дома трябваше да се отбие в химическото чистене и в зеленчуковия магазин. След това идваше ред на вечерята и домашните на Джес. А по някое време вечерта трябваше да си поговорят сериозно двете, но тя с нежелание очакваше този разговор. Като се има предвид, че беше спала приблизително три часа, преди да разбере, че Джесика не си е вкъщи.

Старата приказка, че работата на жената никога не свършва, определено беше вярна в нейния случай. Ежедневното изтощение сякаш й беше отредено от съдбата.

Вратата в дъното се отвори и във вече утихналата и ехтяща съдебна зала влезе мъж. Тръгнал да заключва същата врата, Уолтър се спря по средата и погледна човека.

— Съдът приключи за днес. — Той се опитваше да защитава Грейс, за което в повечето случаи тя му беше благодарна. Гласът му беше рязък, а с положението, което беше заел, се опитваше да попречи на новодошлия да влезе по-навътре.

— Да, зная. Но се надявах да видя съдийката, преди да си е тръгнала. — Той погледна над Уолтър към Грейс, която все още стоеше на подиума зад пейката. — Имате ли минута?

Грейс веднага го позна: полицаят от предишната вечер. Самият Господин Противен. Очите на Грейс се присвиха и тя стисна устни, но кимна с глава. На Уолтър каза:

— Всичко е наред. Пусни го. А ти можеш да отиваш да заключваш и да си тръгваш. Знам, че трябва да се прибираш. Ще излезе през задния вход с мен.

— Благодаря, Ваша Чест. — Грейс знаеше, че жената на Уолтър — Мери Алис, от четиридесет години се възстановяваше в дома си от операция на тазобедрената става и се нуждаеше от него до себе си.

След като Уолтър тръгна да излиза, полицаят мина покрай него и приближи към Грейс, която тъкмо слизаше от пейката.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя хладно, когато той дойде при нея. Все пак се оказа половин глава по-висок от нея, въпреки че тя носеше обувки с високи токчета, и все още изглеждаше толкова размъкнат с това старо военно яке и по дънки, колкото и миналата вечер. Той я огледа от глава до пети. Грейс с удовлетворение си помисли, че сигурно представляваше доста по-прилична гледка с тържествената си черна съдийска роба в сравнение с предишната й роля на изплашена и разтревожена майка. Една по-достойна за уважение гледка.

— Съжалявам, че ви задържам, Ваша Чест — изрече той. На Грейс й се стори, че долови зрънце ирония при произнасянето на титлата и се намръщи още повече. Но не можеше да е съвсем сигурна. — Помислих, че може би ще искате да узнаете при какви обстоятелства открихме снощи дъщеря ви — продължи той.

Грейс въздъхна вътрешно. Разбира се, че искаше да знае. Не, поправка, тя всъщност не искаше да знае, но трябваше да знае. Е, радостите на майчинството.

— Елате в кабинета ми — покани го тя с неохота и го поведе през вратата зад пейката.