Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

14.

Отделът, където работеха, основно използван за офис, беше целият в сиво: светлосиви бетонови стени, напръскани сиви плочки на пода, тъмносиви метални бюра със сребристо блестящи крака. Дори пластмасовите столове до бюрата изглеждаха сиви от времето и дългата употреба, въпреки че оригиналният им цвят беше мръснобяло. Единствено столовете на полицейските служители бяха друг цвят: тапицирани с черна изкуствена материя. По принцип този тип столове бяха удобни, лесно се въртяха и променяха положението си и се движеха на колелца.

Тони Марино заемаше един такъв стол, леко изкривен назад, тъй като той се беше облегнал със сключени зад тила ръце и загледан замислено в светещия екран на компютъра пред него. В горния десен ъгъл на екрана се появи изображението на един оплешивяващ мъж на средна възраст, облечен в оранжева затворническа униформа: Лин Вос. Тони добре познаваше този човек, всъщност той беше помогнал да го заловят.

Не че това беше оправило нещата. Вос беше получил доживотна присъда за убийство плюс двадесет и пет години като главен организатор на един наркоканал. Той все още поддържаше проклетия наркоканал дори от федералния затвор, където пребиваваше, ако Тони не бъркаше.

— Хей, приятел, как така тази вечер не си някъде навън с брат си, а? — Дарил Уитърс влезе откъм приемната, бутайки някакъв мършав дребен бял човек с белезници пред себе си.

Полицай под прикритие, Дарил беше висок, атлетичен и черен. През последните две седмици той разследваше престъпленията, станали из града, като обикаляше мъжките тоалетни из местните паркове, което беше най-противната за всеки задача. Тази вечер беше нахлузил тъмносиня плетена шапка ниско над очите си, скъсани дънки и мръсно, старо военно яке. Вече беше минало полунощ и ненормалниците вилнееха на воля навън. През последния час непрекъснато водеха по някой.

— Тръгваме — отвърна Тони, докато Дарил тласна задържания към един от пластмасовите столове, откопча едната от белезниците с бързо завъртане на ключето и точно толкова бързо я щракна отново около металния пръстен, фиксиран отстрани на бюрото му. Така задържаният бе закопчан с белезниците за бюрото.

— Мой човек, правиш голяма грешка! — запротестира задържаният, гледайки напрегнато Дарил. — Нищо лошо не правех, само исках да се изпикая. Имам проблем с простатата, разбираш ли…

— Абсолютно не искам да слушам за простатата ти — сряза го Дарил, сядайки зад бюрото си и включвайки компютъра.

— Ама аз само пикаех, на никого не съм се показвал; много време ми отнема и…

— Виж какво, ако кажеш още нещо от тоя род, и ще те вкарам в затвора първо за убийство, Бог ми е свидетел.

— Не можеш да направиш това! Казвам ти, просто пикаех.

— По дяволите! Мразя тая работа — оплака се Дарил и погледна към Тони, докато арестуваният продължаваше да обяснява в мъчителни подробности ситуацията.

— Чуй какво ти говори тоя, Дарил, може и да научиш нещо — каза Тони с невесела усмивка. Дарил му хвърли един поглед и започна да печата глупостите на задържания.

— Уитърс, имаш ли нещо? — Капитан Сандифър подаде глава от офиса си, за да види какво става. Офисът му беше в дъното на отдела, целият остъклен и със спуснати сиви щори.

— Още един случай на ексхибиционизъм — отвърна му Уитърс.

— Аз просто пикаех, — отново започна да протестира задържаният.

Сандифър погледна към Тони, направи крива физиономия и се прибра в стаята си.

— Готов ли си да тръгваме? — Дом най-сетне се появи от тоалетната.

— Да. — Тони записа файла, изключи компютъра и стана. — С какво все пак те нахрани тази вечер Джени?

Дом вече три пъти беше ходил до тоалетната през последните два часа.

— Не искам да говоря за това — поклати глава Дом, когато двамата се отправиха към вратата. — Обичам тази жена, но никак не може да готви свястно.

Тони се засмя.

— Не ме ли беше поканил на вечеря утре? Предполагам, няма да успея да дойда.

— Хей, момчета, измъкнахте ли нещо от онова момиче, с което си имахте работа снощи? — Сандифър отново подаде глава през вратата да ги попита.

Тони и Дом спряха едновременно. Тони поклати глава.

— Тя няма да ни бъде от полза. Нищо не знае.

Сандифър кимна и се прибра.

— Прекалено много се церемониш с това хлапе — промърмори Дом, когато излязоха от полицейското управление и се отправиха към паркинга. — Имаме всички основания да я задържим.

— Да, знам. — Тони сви рамене. — Тя е просто едно хлапе. По дяволите, ако се опитаме, можем да опандизим половината хлапета в града. По-добре ще е да се заемем с големите акули.

— Като Вос?

— Да, като Вос.

— Майка й е доста привлекателна, нали? — вметна Дом през смях, а след това, преди още Тони да му отговори, се вмъкна на мястото на шофьора в синьото камаро.