Карън Робърдс
Когато дойде часът (20)

20.

Беше му забавно да ги плаши и да си играе с тях.

Той чакаше навън в тъмнината, скрит в сянката от храста на съседите, усмихвайки се злорадо, когато полицейската кола и другата, синьото камаро, излязоха на алеята и бавно потеглиха надолу по улицата. Камарото също беше полицейска кола, сигурен беше. Но без познатите отличителни знаци. Малкото братче си имаше своите недостатъци, но и не беше глупав. Можеше да познае полицейската кола като я види.

Нощта, когато жената съдийка го беше подгонила, той се беше уплашил отначало, страхувайки се да не го хванат. Какво щеше да стане с него, ако го хванеха? — питаше се безмълвно. Майка му щеше да се напикае в гащите, баща му щеше да го изгледа като някакво изкопаемо, а Дони-младши щеше да се прави на състрадателен, съпричастен и важен едновременно, стария изтъркан номер. Родителите му вероятно щяха да се опитат да му помогнат. Или просто щяха да го оставят да изгние в затвора, надявайки се, че ще си научи урока.

Но не го хванаха. Беше се измъкнал безнаказано. Страхотна радост го беше изпълнила, когато разбра, че жената не може да го хване. Полицията не можеше да го хване. Тази вечер се беше навъртал наоколо и беше видял да пристигат момчетата в сини униформи и му беше станало хубаво, като разбра, че толкова е изплашил съдийката, че да ги повика, хубаво — от това, че знаеше, че е обезпокоил живота им, както бяха обезпокоили неговия, хубаво — като знаеше, че полицията го търси. Но най-хубавото от всичко беше, че те дори не подозираха кой е.

Споменът за това как изглеждаше съдийката, докато го преследваше, като някакво психясало плашило с щръкнала на всички посоки коса, с размахани ръце и крака, с развяна нощница, го накара да се изкикоти. Такива стари дами изглеждаха много противно по нощници. Но Джесика беше прекрасна в нейната. Доставило му беше удоволствие да я гледа онази нощ на верандата и затова се беше приближил все по-близо, да я вижда по-добре. Тя най-накрая го беше усетила. Веднага изпита прилив на удоволствие, като си спомни как тя впери в тъмнината поглед право в него, после скочи от онази люлка като след изстрел, изтича вътре и се заключи. Беше чул щракването на резето дори от мястото, където се беше притаил на двора.

Кога щяха най-после да разберат, че няма начин да го оставят отвън?

Онази нощ той беше очаквал отново да повикат полицията, но те не го направиха. Предположи, че тя не беше казала на майка си какво е видяла. Вероятно, първо, защото тя нямаше право да излиза нощем навън, за да не я нападнат всичките страшилища, които бродят нощем.

Той отново се изхили, представяйки си се в ролята на злия дух. Идеята му допадаше.

Джесика не беше толкова красива, колкото Карълайн, но беше достатъчно хубава, за да го възбужда. Обичаше да се възбужда, харесваше му усещането. Да я гледа, без тя да знае, беше възбуждащо, да я следи, без тя да знае, беше възбуждащо, да я плаши, без тя да знае кой е той всъщност, беше най-възбуждащото от всичко.

Да я плаши, беше особено интересно.

Но за тази вечер шоуто беше приключило, със съжаление си помисли той, а и имаше да свърши някои неща. Вдигна сака си, метна го през рамо, обърна гръб на къщата и се отправи към мотоциклета си, който беше паркиран през две улици.

Всеки път, когато се вмъкваше в къщата им, той си избираше нещо за спомен от посещението си, въпреки че беше изпуснал мечето, което беше взел от стаята на Джесика до леглото. Все още му беше мъчно за тази загуба. Споменът от тази вечер беше малък, космат и бясно мятащ се в опитите си да избяга от закопчания с цип вътрешен джоб на раницата му.

Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да си поиграе с него.

Можеше да го сложи и в леглото на майка си, между чаршафите в долната част на леглото, към краката, за да го усети първо с пръстите си. Това щеше да е страхотно. Писъците й щяха да огласят цялата къща. Или да го сложи в хладилника, в прозрачното пластмасово чекмедже на вратата при маслото. Тя винаги сутрин първо хапваше препечена филийка с масло.

Или да го сложи в дамската й чанта.

Дори само при обмислянето на възможностите започна да се смее на глас. За пръв път от много време малкото братче истински се забавляваше.