Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

3.

Кога за последен път видяхте дъщеря си, съдия Харт? Сивокосият, около шестдесетгодишен дежурен полицай — Дж. Д. Джелински, според значката с името на джоба на синята му униформа — беше учтив, дори проявяваше загриженост, както подобава на положението, което Грейс имаше като член на градския съд. Тя не го познаваше, въпреки че й се струваше, че някъде го беше виждала. Предположи, че са се срещали из съдебната зала един-два пъти. В Бексли имаше местна пътна полиция, която се занимаваше и с другите дребни престъпления, които ставаха от време на време в малкия градец, но Грейс се съмняваше, че на служителите й често им се е налагало да се явяват в съда. Във всеки случай полицаят явно знаеше коя е тя, което беше едновременно и добре, и зле за нея. Педантична по отношение на документацията и точността, тя имаше репутация на твърд и последователен юрист. Не всички полицаи одобряваха това. Особено ако имаха склонност да закъсняват или да не са добре подготвени, когато се явяваха в съда.

Навлажнявайки пресъхналите си устни, опитвайки се да изглежда спокойна и да се държи като професионалист, Грейс си помисли, че в момента не се чувства особено много съдия. По-скоро се чувстваше като майка, чийто страх нарастваше прогресивно поради липсата на любимото й дете. Майка, която се беше събудила посред нощ, за да открие, че дъщеря й я няма и че някакъв непознат бяга от къщата й.

Възможно беше да няма връзка между двете обстоятелства.

Тя потрепери, изстинала от обзелото я чувство на лоша поличба, което я бе накарало да се обади на полицията.

Дали просто Джесика се беше измъкнала тайно отново — или нещо далеч по-зловещо я беше сполетяло? Първото беше твърде възможно, но майчината й интуиция подсказваше, че нещо не е наред.

Джесика беше в опасност, чувстваше го.

— Около десет. Влязох в стаята й, за да й пожелая лека нощ. — Привидното спокойствие на гласа й беше в противоречие с нервните движения на ръцете й и пръстите, които се забиваха дълбоко в меката кафява козина на плюшеното мече в скута й. Дланите й, издрани от падането, горяха; обелените й колене пареха. Набързо облякла кафявите си всекидневни панталони, черно поло и черни ниски обувки, Грейс седеше на златисто тапицираната кушетка в официалната дневна, приседнала на самия й край, сякаш всеки момент щеше да скочи. Офицер Джелински се беше настанил удобно на фотьойла срещу нея с химикал в ръка и бележник на коленете и я гледаше в лицето. Неговата отпуснатост я подлудяваше. Държеше се като че ли липсата на Джесика беше не по-важна от извършването на някоя кражба или открадването на още някоя кола.

Грейс съвсем ясно чувстваше как студът прониква в костите й. Спомни си, че по-рано къщата й се беше сторила топла. Преди да открие, че Джесика я няма. Сега й се струваше като вътрешността на хладилник.

Може би, мислеше тя, опитвайки се да запази самообладание, усещането за хлад имаше нещо общо с подбраните студени цветове в стаята: боядисаните в наситено синьо стени, тежките копринени завеси на златистосини райета и скъпия килим, основно в синята гама. Подът около постелката беше от лакирано тъмно дърво, а камината — от дялан бял мрамор. Всичко беше добре полирано, безупречно чисто и студено при допир. Единственият топъл акцент в стаята представляваше картината над камината.

Рисунка с пастели, изобразяваща Джесика на шест години. Джесика с нейната светлокафява коса на две плитки, облечена в бял сукман над жълта карирана рокля, сини очи — същите като на Грейс — големи и сериозни.

Грейс не можеше да откъсне очи от портрета. Стягането в гърдите се увеличаваше при всеки поглед към картината.

Къде ли е Джесика.

— И беше в леглото по това време?

Вече бяха говорили за това първия път, когато полицай Джелински и партньорът му пристигнаха в началото. Сега партньорът му, руса жена в средата на тридесетте си години, която Грейс със сигурност не познаваше, беше горе и проверяваше стаята на Джесика, докато полицай Джелински за втори път разпитваше Грейс за събитията от тази нощ.

— Да. Беше си легнала.

— Какво ви накара да решите и да надникнете в стаята й през нощта?

— Не знам. Аз… се събудих. Не зная защо. И отидох да видя Джесика. А нея я нямаше. — Грейс стисна по-силно плюшеното мече в скута си, забравила за щипещата болка в издраните си длани. Господин Мечо, Джес винаги така го наричаше. Тя крадешком хвърли поглед към портрета и почувства как гърлото й се свива. — Джесика… това е нейното мече. То стоеше на нощното шкафче до леглото й. Лежеше навън, близо до пътя. Аз стъпих върху него. Когото и да съм преследвала, го е изпуснал. Трябва да е бил в стаята й. Страхувам се, че може нещо да й е направил.

Нарастващият страх караше думите й да звучат припряно.

— Не се тревожете, съдия Харт. Ако е навън, ще я намерим. Вече съм съобщил за случая и в момента цялата полиция е уведомена, че дъщеря ви се издирва. Намирането й е най-важната ни задача сега. — Той сведе поглед към бележките си и се покашля. — Казвате, че мъжът, когото сте преследвали — мъж беше, нали? — е бил сам, така ли?

Грейс пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази спокойствие. Зловещи картини от случая Джон-Бенет Рамзи започнаха да танцуват в съзнанието й. Разказ за един среднощен нападател, липсващо дете и по-късно едно тяло…

Не ставай смешна, каза си тя, опитвайки се да си вдъхне увереност. Просто това майчино чувство, че нещо не е наред.

— Този, когото преследвах, беше сам. Мисля, че беше мъж. Аз… не мога да бъда напълно сигурна. Приличаше на мъж. Но не мога да съм сигурна.

— Но сте сигурна, че дъщеря ви не беше с него?

— Да, в това съм сигурна.

— И казвате, че дъщеря ви е напускала дома ви нощем и преди, без да ви каже?

Признанието беше точно толкова унизително, колкото и първия път, когато го направи.

— Да. Излизала е два пъти нощем през последните няколко месеца. Първа година в гимназията е и…

Гласът й затихна, когато русата служителка влезе в стаята, правейки многозначителни знаци с глава на полицай Джелински. Грейс затвори уста и почувства мускулите си напрегнати.

— Имате ли нещо против, ако поогледам из къщата? — попита я жената. Сара Айърс, информираше името на значката.

Тялото на детето на семейство Рамзи беше намерено в мазето…

Престани, каза си Грейс разярена. Джесика е добре. Разбира се, че е добре. Трябва да е добре. Грейс преглътна, опитвайки се да звучи спокойна.

— Не. Имам предвид, моля, разбира се. Искате ли… да ви разведа ли наоколо?

Полицай Айърс размени поглед с партньора си.

— Не, благодаря, ще се оправя и сама — каза тя и излезе от стаята.

Грейс почувства студена пот да избива по челото й.

— Когато излязохте през предната врата — казахте, че сте излезли през предната врата, нали? — тя заключена ли беше? — Полицай Джелински отново погледна бележките си, докато говореше.

— Не. Не беше заключена. Беше заключена, когато си лягах, но после не беше.

— Което ви кара да смятате, че… човекът… който сте преследвала, е бил вътре в къщата.

— Това… — и мечето. То е на Джесика. Който и да е бил, той трябва да го е взел от нейната стая и навярно го е изпуснал, когато започнах да го гоня. Не виждам как иначе може да се окаже там, където го намерих.

— Може би дъщеря ви го е взела със себе си на излизане и го е изпуснала. Ако не днес, то по-рано.

Грейс поклати глава.

— Тя обича Господин Мечо. Той стоеше на нощното шкафче до леглото й, когато заспиваше, сигурна съм. И не би го взела навън посред нощ, камо ли да го изпусне и да го остави там.

— Хммм… — Полицай Джелински отново погледна в бележника си. Когато вдигна очи към Грейс, погледът му беше по-остър отпреди. — Как бихте описали взаимоотношенията с дъщеря си, съдия Харт?

Грейс беше едновременно изненадана и не съвсем. Това беше повратният момент в разговора, който продължаваше кошмара. Тя навлажни устни.

— Защо… добри. Много добри. През повечето време. Е, имали сме няколко… различия в мненията… откакто влезе в пубертета, но…

На вратата се почука. Грейс и полицай Джелински едновременно погледнаха в тази посока и станаха.

— Аз ще отворя. — Като пусна Господин Мечо на дивана, Грейс забързано се отправи към коридора. Полицай Джелински я последва.

Почукването се повтори точно когато ръката на Грейс хвана студената месингова топка на вратата. Завъртайки я, тя отвори тежката врата. Светлината на площадката пред вратата беше включена — всички лампи в къщата бяха светнати по това време, а един съсед отсреща се беше обадил да пита дали всичко е наред — и й позволи добре да разгледа мъжа, който я гледаше през тънката стоманена мрежа на вратата със старовремска рамка. Един поглед я убеди, че той е може би на височина малко над шест фута, добре сложен, с гъста черна коса и буйна черна брада, която закриваше долната част на лицето му. Застанал с гръб към светлината, тя можеше да види блясъка в очите му, но не и техния цвят. Носеше старо зелено военно яке, дънки и бели гуменки, които имаха вид на много стари.

— Госпожа Харт? Съдия Харт? — Погледът му я прескочи, докато говореше, вероятно насочен към полицай Джелински, преди отново да се спре на лицето й.

— Да? — Едната й ръка се вдигна и обхвана основата на врата й. Лоши ли бяха новините? Чувала беше, че така става. Полицаят на вратата… Мили боже, не, моля те, изхлипа безмълвно тя. Не и Джесика…

— Детектив Доминик Марино, полиция окръг Франклин. В колата ми има една млада жена, мисля, че може би е дъщеря ви.

— Какво? — Приливът на облекчение, който я обзе, беше толкова силен, че коленете й омекнаха. За миг ръката й стисна дръжката на вратата, за да се задържи. След това продължи. — Слава богу! Тя добре ли е?

Отваряйки мрежестата рамка, тя се втурна покрай него към колите по пътеката, без да го изчака да довърши изречението си. Той се обърна и я проследи с поглед.

— Е, в общи линии…

Докато тичаше надолу по стълбите и по пътеката, където бяха паркирани полицейската кола и зад нея едно разбито синьо камаро, Грейс разсеяно отбеляза, че вятърът се беше усилил. Подмина полицейската кола. Тя си стоеше там от по-рано, полицаи Джелински и Айърс бяха пристигнали с нея. Стигайки до камарото, тя докосна все още топлото купе, опита се да отвори заключената врата от страната на шофьора и вратата на пътника зад него, после се наведе, за да надникне през ограничения прозорец.

Във вътрешността на колата беше тъмно като в рог и не можеше да се види нищо.

Някакъв тъмнокос мъж с кафяво кожено спортно яке слезе от колата от мястото на пътника отпред и застана в пространството между отворената врата и колата, подпрян с една ръка на покрива. Тя се насочи към него.

Понечи да заговори, но той я изпревари:

— Ако това вътре е дъщеря ви, ще трябва доста да затегнете контрола върху нея… На колко е, четиринайсет, петнайсет? Трябва вечер да си е у дома в леглото, а не да кръстосва улиците.

Посрещната с такива остри и критични думи, Грейс само примигна срещу него за миг, без да може да изрече и дума. Той беше толкова безцеремонен, колкото и полицаят пред вратата, констатира тя, само че не носеше брада.

Какво изобщо знае той?

— Бихте ли отключили вратата? — Възвръщайки си способността да говори, Грейс напълно пренебрегна думите му, а после вниманието й беше привлечено от гледката, която дъщеря й представляваше в колата. Сега вътрешната лампа светеше и осветяваше Джесика на задната седалка. Облечена с дънки, гуменки и къс син пуловер, с коса до раменете и яркорозов кичур падащ встрани от лицето й, дъщеря й се беше свила на кълбо на седалката, а главата й лежеше върху синята облегалка в следата от изкуствена кожа. Очите й бяха затворени, ръцете й висяха от двете страни на седалката към пода. По всичко личеше, че тя е или заспала, или в безсъзнание и само закопчаният предпазен колан я задържа на мястото.

Страхът на Грейс, който за няколко кратки мига беше изместен от чувството на облекчение, което новината, че Джесика е намерена, донесе, я връхлетя с пълна сила, макар и в нова страховита форма.

— Джесика? — Грейс отново опита да отвори дръжката на вратата, но безуспешно. Тя се хвърли към прозореца. — Джесика!

Дъщеря й не реагира по никакъв начин. Малката кръгла лампа на тавана на колата осигуряваше точно толкова светлина, колкото Грейс да може да забележи неестествената розовина по бузите на Джесика. Нежните кости на слабото й лице с издължена брадичка изглеждаха почти мъртвешки на призрачната светлина. Разтворените й устни бяха сухи и изглеждаха напукани, каквито определено не бяха, когато си беше легнала само няколко часа по-рано.

— Джесика — отново я повика тя, след това по-властно додаде: — Отключете вратата, моля!

Това беше заповед, адресирана към полицая — тя предполагаше, че е полицай — над покрива на колата. Той я беше наблюдавал, без да се помръдне, за да й помогне, докато тя се опитваше да стигне до Джесика. Сега погледът му срещна нейния, но изражението на лицето му беше неразгадаемо поради движещите се сенки.

— Не изпадайте в паника. Само е пияна, не е мъртва — поясни той със сух глас.

— Тя е болна от диабет. — Стягането в областта на сърцето й нарастваше, докато започна да го чувства като желязна препаска, стягаща дробовете й. Опита се да си поеме въздух, борейки се с натиска, който заплашваше да я остави без дъх. За доброто на Джесика трябваше да запази контрол и върху чувствата си, и върху ситуацията.

Ключалката изщрака с ясно доловим звук. Отваряйки страничната врата, тя се наведе в колата, докосвайки зачервената й буза. Познатият плодов дъх, който сигнализираше висока кръвна захар, бе толкова характерен, както и миризмата на алкохол, която се носеше около дъщеря й като облак.

— Джесика! Джес! — Коленичила върху седалката, сега хвана дъщеря си за рамото и я разтърси.

Клепачите на Джесика се отвориха.

— Мамо? — Беше пиянски, неясен въпрос.

Очите й се затвориха. Тя сякаш се отпусна и потъна надолу. Грейс я разтърси, нежно я плесна по бузата.

— Джес!

Този път нямаше отговор.

Вратата от другата страна на Джесика се отвори.

— Господи, госпожо, ако тя е диабетичка, вие наистина не трябва да й разрешавате да прави това. — Полицаят отсреща я гледаше през отпуснатото тяло на Джесика с неодобрение. Беше чернокос, мургав, небръснат и размъкнат. Очите му се присвиха, докато я гледаше. Веждите над тях бяха плътни и гъсти и почти се срещнаха, когато изражението му се свъси. — Това си е чисто и просто пренебрежение.

— Нищо не й позволявам да прави. — Нуждите на Джесика бяха твърде спешни, за да си губи времето с този идиот. — Вижте, кръвната й захар е прекалено висока. Тя трябва спешно да постъпи в болница. Веднага. Ще ми помогнете ли да я преместя в моята кола? — Външното спокойно поведение на Грейс беше в разрез с паниката, която бушуваше вътре в нея.

Полицаят я стрелна за миг.

— Влизайте вътре. Ние ще ви закараме.

Той се отдръпна от колата, тръшна вратата, после извика Дом!, докато Грейс се качваше отзад, намествайки се близо до дъщеря си. Кожата на Джесика беше хладна и суха при допир, леко грапава като змийска кожа, грапавост, каквато обикновено нямаше.

О, господи, моля те, нека се оправи!

— Джес? — Гласът й трепереше.

— Трябва да отиде в болница? — Полицаят, който беше стоял пред вратата на къщата, надникна през отворената странична врата, през която беше влязла Грейс. Неговият противен партньор вече се наместваше на предната седалка.

— Да — каза твърдо Грейс. Отново се беше взела в ръце.

— Сложете си колана! — нареди противният, когато Доминик Как-му-беше-името тръшна страничната врата и седна отпред. При затварянето на вратата вътре колата потъна в мрак. Грейс си сложи колана и протегна ръка през малкото делящо ги пространство към безчувствената ръка на Джесика.

— В шок ли е, или какво? — с неспокоен глас Доминик погледна в огледалото за задно виждане, докато палеше колата, и потегли на задна скорост по пътеката към изхода. Явно партньорът му го беше осведомил за диабета, преди да влезе в колата.

— Не знам… — О, забравих да заключа къщата! — Едва сега, когато колата беше вече на улицата, Грейс си спомни за отворената входна врата. По принцип не би трябвало много да се притеснява — Бексли беше твърде спокойно място — но предвид обстоятелствата от вечерта…

С изненада констатира, че от почукването на вратата досега тя почти беше забравила за натрапника. Основната й грижа в момента бе Джесика.

— Полицаите, които са там, ще се погрижат всичко да е наред — обади се другият полицай, самият Господин Противен, който в момента се опитваше да се измъкне от коженото си спортно яке. — Ето, вземете, завийте я с това.

Той подаде якето на Грейс през облегалката. То все още пазеше топлината на неговото тяло и слабо миришеше на кожа и на мъж. Погледите им се срещнаха. В тъмнината изражението му бе неразгадаемо, но Грейс можеше да почувства неговото неодобрение. Осезаемо го чувстваше.

— Благодаря. — За доброто на Джесика Грейс прие якето с благодарност, въпреки че отношението на дарителя спешно се нуждаеше от промяна, и уви с него дъщеря си, която дори не помръдна. Ако не беше слабото, но равномерно дишане, Грейс можеше да изпадне в ужас за живота на детето си.

— Моля, няма защо. — Господин Противен се беше извърнал назад, лявата му ръка беше поставена върху облегалката, за да може да ги наблюдава.

— Е, много ли е зле? — Доминик продължаваше да гледа към Грейс в огледалото. Искаше й се той да не си отделя очите от пътя. Работата му беше да ги закара по най-бързия начин до болницата, а не да изследва майчинските й чувства.

— Не зная. — Грейс откри, че с огромно усилие успява да запази гласа си спокоен и уравновесен. Тя погледна към сгушеното тяло на дъщеря си. Джесика беше или дълбоко заспала, или в безсъзнание. Ако само знаеше, ако имаше и най-малка представа, че я откарват в болницата, щеше да се възпротиви с всички сили.

Джесика мразеше да се предава на болестта си по какъвто и да било начин. И смяташе отиването в болница за един вид предаване.

— Не знаете? — остро я смъмри Господин Противен и я погледна с недоверие.

— Не съм специалист по диабета. Трудно е да се каже. — Грейс вдигна очи от дъщеря си към седящите отпред мъже. С изключение на уличното осветление, което от време на време осветяваше вътрешността на колата, вътре беше съвсем тъмно. Тя по-скоро усети, отколкото видя как полицаите си размениха многозначителни погледи. — Много зависи от това дали си е взела инсулина навреме и кога за последен път е яла. Не знам доколко състоянието, в което е сега, се дължи на алкохола и доколко на болестта. Не мисля, че ще изпадне в кома, но не мога и да съм сигурна. Може и това да стане, но не искам да предвиждам такава възможност.

— Да, госпожо — рече Доминик решително и натисна педала на газта.

Грейс пусна безчувствената ръка на дъщеря си и се опита да я прегърне колкото може по-плътно, за да я запази от друсането на колата, препускаща в тъмната нощ по безлюдните улици към болницата.