Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет (2009)
Разпознаване и корекция
Regi (2019)

Издание:

Автор: Карен Робардс

Заглавие: Когато дойде часът

Преводач: Илина Дойкова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща КОМПАС

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Любен Любенов

Художник: Светлана Карагеоргиева

Коректор: Диана Черногорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10632

История

  1. — Добавяне

27.

— Изплашихте ме до смърт — каза ядосано Грейс, когато разпозна Марино.

— Не знаех, че имате приятел — отбеляза той съвсем спокойно, като наблюдение. Отново дръпна от цигарата и върхът й още веднъж просветна яркочервено.

— Не знаех, че вие пушите — върна му го тя, докато се приближаваше към него. Пак беше облякъл спортното си кожено яке, забеляза, като този път ципът му беше дръпнат почти догоре, и дънки. Цигареният дим, бял и лек, се виеше около главата му. Острата миризма се носеше във въздуха.

— Явно доста неща не знаем един за друг, нали? — Той я погледна и отново поднесе цигарата към устата си. — Хубав костюм, между другото.

— Какво правите тук? — Тази мисъл сграбчи сърцето на Грейс. — Джесика…

— Тя е добре. — Той дръпна за последен път от цигарата и я хвърли през парапета към големия картопов храст до стълбите.

— Не трябваше да го правите. Може да стане пожар — забеляза Грейс и се разсея от мислите си.

— Доста е влажно. Вероятно знаете, че цигарата не беше моя. Някога, много отдавна наистина пушех, но ги отказах. Намерих един пакет с две цигари и запалка вътре, скрит тук, под възглавницата, като седнах. Реших да ги изпуша, за да проверя дали са така приятни, както си спомням. Не са.

Чии… — започна Грейс, но той издаде такъв многозначителен звук, който така красноречиво показа мнението му по въпроса, сякаш го беше изрекъл. — Мислите, че са на Джесика!

— Освен ако вие не излизате тук, на верандата, да пушите.

— О, тя не… — започна Грейс, но се отказа да продължи с обясненията под насмешливия му поглед.

Той беше прав, знаеше го, колкото и да не й се искаше да си го признае. Ако на верандата имаше скрити цигари и запалка, то те най-вероятно принадлежаха на Джесика.

— Какво правите тук? — отново попита тя, сменяйки по този начин темата за Джесика и пушенето поне засега. След всичко, което бяха преживели с дъщеря й напоследък, откритието, че тя крие цигари, беше почти незначително.

— Обещах ви, че ще поема нещата сериозно, нали? Струва ми се, че ако някой наистина тормози Джесика или вас, то той трябва доста често да се навърта около къщата ви. Реших да поседя малко тук отвън в тъмното и да видя дали ще забележа нещо.

В това имаше логика. Имаше толкова очевидна логика, че Грейс остана изненадана, че сама не се беше сетила за това. Защото, за да можеше някой да направи всички тези неща, които беше направил, то този някой трябва да ги е наблюдавал доста отблизо. Едва ли е било много трудно.

— Видяхте ли нещо? — попита тя, като внезапно се почувства по-добре.

— Нищо не е помръдвало — отговори той. — Докато не се появихте вие с приятеля си и колата.

При мисълта, че той ги е наблюдавал, докато се целуваха — Грейс хвърли бърз поглед през парапета на верандата, като се опита да си представи колко е успял да види, и реши, че понеже се бяха целували точно под лампата, вероятно е видял всичко, — се почувства доста притеснена и объркана. Което беше глупаво от нейна страна, каза си тя твърдо. Беше зряла жена и имаше пълното право да се целува, с когото си поиска.

— Джон е мой колега съдия, не ми е приятел — отговори тя, а след това осъзна, че изобщо не беше длъжна да му дава обяснения.

— О! Май досега не съм знаел, че съдиите се целуват наляво и надясно за лека нощ. Полицаите не го правят по принцип, но вероятно съдиите са друго нещо.

— Много забавно — отвърна Грейс с тон, който говореше точно обратното.

— Опитвам се…

— Как мина кръщенето на племенницата ви между другото?

— Добре. Събра се цялото семейство, точно двадесет и седем души. Бебето плачеше през цялото време. Но всички останали се държаха с нужното уважение към събитието.

— Фамилията ви се състои от двадесет и седем души?

Той повдигна рамене.

— Имам още пет братя, всичките са полицаи, всичките са католици. Какво мога да кажа?

— О, мили боже…

— Това обобщава нещата.

— Родителите ви живи ли са?

— Майка ми е жива. Баща ми почина преди дванадесет години. И той беше полицай.

— Цялото ви семейство ли живее в града? Майка ви и братята ви? — Грейс остана удивена при мисълта за такова голямо семейство и толкова сплотено, че всички да уважат кръщенето на едно бебе. И всички момчета да са полицаи. Горката му майка, как ли се чувстваше…

— Роби, най-младият, живее в Дейтън, но той и семейството му пристигнаха за случая.

— Ти къде си в списъка? — попита Грейс, като, кой знае защо, премина на ти.

— Номер две. След Дом.

— Той е с три години по-възрастен от теб. Спомням си — усмихна се Грейс леко.

— Нима?

— Значи той на колко години е?

— Дом? На четиридесет и две. Това означава, че аз съм на тридесет и девет, ако случайно се питаш — възприе свойското обръщение и той.

Точно това се беше опитала да отгатне Грейс, но нямаше да си го признае.

— Искаш ли да влезем вътре, за по едно кафе? — предложи тя, като смени темата.

— Не. — Люлката отново проскърца при полюшването му напред-назад. Висулката леко издрънча, но спря. Нощта беше тиха и спокойна, нямаше вятър. Беше влажно, но не много студено.

— Трябва да влизам и да освободя Линда да си ходи.

— Добре.

Грейс се поколеба, после се обърна и се отдалечи. Извади ключа си от чантата и влезе вътре. Посрещна я топлината и познатият мирис на нейния дом. Лампите на долния етаж не светеха, с изключение на тези в хола в дъното на къщата, където Линда се беше свила удобно на кушетката и гледаше някакъв филм по телевизията.

— О, здравейте съдия Харт. — Поздрави я Линда, като се изправи щом видя Грейс на вратата. — Не ви очаквах толкова рано.

Грейс се усмихна.

— Бях уморена. Къде е Джесика?

— Легна си малко преди десет.

— Всичко наред ли е? — Грейс се върна в кухнята, където беше оставила чантата си на плота на масата. Линда я последва, като се прозяваше и кимаше едновременно. Грейс направи прясно кафе, плати й и си поговориха. Когато Линда си тръгна, използвайки кухненската врата, Грейс се замисли дали изобщо беше разбрала, че Марино стои отвън на верандата и ги пази.

Тя се качи по стълбите да си смени дрехите и да нагледа Джесика. Грейс натисна дръжката на вратата на Джесика и разбра, че е заключена. После почука леко, но никой не й отвори. Отвътре се чуваше басовият ритъм на някакъв състав. От това Грейс реши, че дъщеря й е заспала, докато е слушала музика. Не беше в стила на Джесика да се заключва в стаята си, но нали и тя беше направила същото днес следобед в спалнята си.

Тази история ги изнервяше и двете.

Грейс смени официалния си тоалет със синия спортен екип, с който беше облечена следобеда, слезе отново долу в кухнята, наля кафе в две чаши и добави лъжица захар в едната, спомняйки си как го пиеше Марино. Взе кафявата вълнена жилетка от закачалката, облече я и излезе на верандата. Марино все още стоеше на люлката, забеляза тя, облегнал глава назад върху възглавницата, а лицето му беше обърнато така, че да вижда съвсем ясно двора.

Той се извърна, когато тя излезе при него. Сигурно вече беше около дванадесет и четвърт, предположи Грейс, и навън определено беше студено. Появил се беше вятър и висулката леко пригласяше идеална тъжна хармония на тайнственото шумолене на листата и извиващите се клони.

— Донесох ти малко кафе. — Грейс му подаде чашата.

— Благодаря. — Той стана и я пое.

— Оценявам жеста — каза тя тихо, като все още стоеше пред него. — Че си дошъл тук, имам предвид. Знам, че сигурно имаш и по-важна работа.

— Няма проблем. — Той отпи от кафето си, след това я погледна. — Нали не забравяш, че това ми е работата? Аз съм полицай.

Грейс седна на най-близкия до люлката люлеещ се стол, толкова близо, че коляното му почти докосваше бедрото й при помръдването на люлката. Тя обгърна чашата си с две ръце и с удоволствие отпи топлата и ароматна течност.

— Нали нямаш намерение да стоиш тук отвън цялата нощ? — попита тя и отново отпи.

— Колкото е нужно — отвърна лаконично той.

— Студено е. Ще замръзнеш…

— Няма.

— Къде е колата ти? — Тя изведнъж осъзна, че алейката пред къщата беше празна. Нейното волво беше прибрано в гаража.

— Няколко пресечки по-надолу, паркирана на улицата. Исках да изглежда така, сякаш вие с Джесика сте сами вкъщи.

— Ами ако този, когото чакаме, дойде не днес, а утре вечер?

— И утре вечер планирам да съм тук отвън.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си в нощни бдения на верандата ми!

— Нямам и намерение. Ще смените ключалките си и ще ви поставят алармената инсталация в понеделник, нали?

Грейс го погледна втренчено в тъмнината. И осъзна едно нещо. Той не беше дошъл на верандата в очакване да хване някого. Вероятно не вярваше, че изобщо има кого да хваща. Той седеше на верандата в този късен среднощен час, в студената и влажна съботна нощ просто защото тя и Джесика се страхуваха да спят сами в къщата.

— Знаеш ли, понякога наистина си чудесен човек, детектив. — Грейс го дари с рядко приятна усмивка. Онази усмивка, която толкова рядко озаряваше вече лицето й.

Той за миг срещна погледа й и отвърна с крива усмивка.

— Най-добре напишете това черно на бяло, Ваша Светлост, за да си го сложа в рамка и да го окача на стената. Това е най-хубавото нещо, което сте ми казвала досега.

За известно време те останаха така, седнали един срещу друг, като се усмихваха. После Грейс си спомни нещо и го спомена почти с неохота и съжаление, че ще развали хубавото настроение.

— След като днес си тръгна, открих, че от стената със снимките липсва една. Фотография на Джесика и мен.

Той отпи от кафето си и я погледна замислено.

— И какво се опитваш да ми кажеш?

— Мисля, че той я е взел. Същият човек, който е оставил тортата и надписа върху огледалото. Мисля, че той е взел снимката.

Звукът, който Марино издаде, много приличаше на не съвсем идеално сподавена дълга и измъчена въздишка. Грейс настръхна, но после реши да му остави възможността да се съмнява. Той все пак седеше на нейната веранда посред нощ, а не му влизаше в задълженията.

— Искаш ли да ми покажеш?

Грейс остави кафето си на масата между люлеещите се столове и стана. Марино направи същото и я последва вътре. Грейс осезаемо усещаше присъствието му зад себе си, докато вървеше напред към стълбището. От кухнята проникваше съвсем малко светлина в коридора. С бързо движение на ръката тя светна полилея, който висеше над стълбите, и примигна за момент от внезапната ярка светлина. След това се изкачи по стълбите до мястото, където в стената стърчеше празният гвоздей.

— Ето тук беше — посочи тя и докосна малката плоска главичка на гвоздея, когато се обърна да го погледне. Ръката й случайно докосна гърдите му. Кожата на якето му бе хладна и хлъзгава при допира, а тялото под нея — успокоително солидно. Тя се изненада колко близо беше застанал, толкова близо, че можеше да забележи всяко косъмче в това, което трябва да е, когато забрави да се избръсне, гъста брада; достатъчно близо, за да почувства топлината на тялото му и да усети аромата на кожа и цигарен дим около него. Само с този един-единствен поглед тя забеляза и едва подаващите се черни косми в основата на гърлото му, плътността на долната му устна в сравнение с горната, плътните му вежди, наклонени към носа, и вътрешните ъгли на очите, от което изглеждаха леко свъсени. Въпреки че беше застанал две стъпала по-ниско от нея, очите им бяха почти на едно ниво. Неговите бяха малко мътни, сякаш имаше нужда от повече часове сън, отколкото беше свикнал, и леко присвити, когато погледна в посоката, която тя сочеше.

Грейс изведнъж осъзна огромното желание, което изпитваше, да го докосне, да постави ръцете си върху тези широки рамене, да се наведе напред и…

След това той я погледна право в очите, вместо да гледа към гвоздея, както би трябвало. Погледът му се премести надолу, от което тя разбра, че се е преместил върху устните й. Да не би нещо в изражението на лицето й да беше издало мислите й? — почуди се тя, притеснена от тази мисъл. Развълнувана и объркана, тя бързо се обърна назад към стената и се замоли лицето й да не се изчерви.

— Беше една в поредица от три снимки — продължи тя, като усещаше, че гласът й леко трепери, но не можеше да направи нищо, за да го спре. — Виждаш ли, другите две все още са тук. Бяха серия от снимки на нас двете заедно, направени в разстояние на три години една след друга. Тази, която липсва, е отпреди година. По гвоздея си личи, че наистина е била тук.

— Грейс… — Той произнесе името й с глас, в който едновременно се долавяха болка и нетърпение.

Тя го погледна отново, като по тона му разбра, че липсващата снимка не е от основно значение за него, и почувства, че започва да я обзема бяс.

— Мисля, че който е донесъл тортата, е взел тази снимка със себе си — натърти тя.

Той погледна от нея към гвоздея и обратно към нея.

— Не казвам, че не е възможно, но…

— Мислех, че казахте, че приемате нещата сериозно, детектив! — изрече тя официално и с раздразнение, но с тих глас, имайки предвид, че Джесика спи в стаята си.

Той въздъхна и я погледна, а в очите му проблесна леко, но добре познато пламъче, докато също премина на ви.

— Ето че отново се опитвате да му заблудите.

Това, че той приемаше всичко като на шега, й дойде твърде много. Грейс пое дълбоко въздух и впи поглед в него.

— Забравете какво казах. Напълно безсмислено е. Вие вече сте взел решение за себе си, нали? Нищо от това, което става тук, не е истина. То просто е продукт на развинтеното ми въображение!

— Ще впиша липсващата снимка в документите по случая, става ли? — Гласът му звучеше успокояващо и това я влудяваше повече от всичко друго.

— Забравете, просто забравете за това! — Минавайки покрай него, почти го събори по стълбите в яда си и без много да се замисля за него, тя се пресегна към ключа и изгаси лампите. — Върнете се на верандата! — процеди през рамо. — А още по-добре, направо си вървете! Щом нищо от това не се случва в действителност, аз определено нямам нужда от вас и присъствието ви тук като бодигард, нали? Вие…

— Тихо!

Той с два скока се озова на най-долното стъпало. Сграбчи я изотзад, обви ръце около нея, притисна я силно към себе си и закри устата й с ръка. Реакцията му бе така светкавична, така неочаквана, че Грейс направи точно каквото й беше казал: тя млъкна и се отпусна в ръцете му, без да се съпротивлява, мека като парцалена кукла.

— Погледни там! — Той прошепна думите в ухото й и я вдигна нагоре и я обърна с лице към дневната. Придържаше я здраво със силната си ръка, за да не загуби равновесие, и тя почувства как слаба, но пронизваща болка премина през тялото й, когато той допря бузата си до кожата на лицето й и брадата по челюстта му я издраска. — Погледни прозореца вдясно!

За миг Грейс застина онемяла. После го видя. Светлината от лампата пред къщата беше уловила някой, който вървеше между лампата и къщата. Острите очертания на сянката паднаха върху спуснатите завеси и само за няколко секунди те успяха да я забележат, преди отново да изчезне от погледа им.