Карън Робърдс
Когато дойде часът (31)

31.

Тони беше застанал до един от високите прозорци в стаята на Джесика със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше как Ранди Золер от отдел Престъпления педантично почиства с прахосмукачка килима. Съдържанието на торбата от прахосмукачката щеше да бъде изследвано за доказателства като косми или текстилни влакна, нетипични за стаята и за обитателите на къщата. Чарлин Йанг от същия отдел изпълняваше същата операция по отношение на долния чаршаф на леглото, но използваше по-малка ръчна прахосмукачка.

Дом влезе в стаята и привлече вниманието на Тони. Той се приближи към брат си до вратата.

— Все още ли мислиш, че приемам оплакванията им твърде насериозно? — позаинтересува се Тони тихо.

— Просто един умрял хамстер, Тони, не убит. Можем най-много да обвиним виновника, ако го хванем на местопрестъплението, в жестокост към животните и бракониерство.

Тони поклати глава.

— Пропускаш основното, братко. — Той вдигна ръка и започна да брои вероятните обвинения на пръсти, докато обясняваше на брат си: — Това, което имаме тук, е вероятно терористична заплаха. Възпрепятстване на правосъдието. Намеса в работите на държавен служител по време на изпълнение на служебните му — в този случай — й — задължения.

Дом го прекъсна.

— Нека само ти напомня, че основната потърпевша е дъщерята.

— Ако някой искаше да те сплаши, кой щеше да е най-ефективният начин да го направи? Да заплаши теб или да кажем Кристи?

Кристи беше голямата дъщеря на Дом.

Дом го погледна.

— Разбрах те.

— Научи ли нещо интересно от Джесика?

— Дъщерята? Къде е била, с кого е била, неприятелите й — почти половината гимназия Хеброн, според нейните думи. Записах всичко. Има нещо интересно. Една нощ била излязла късно на верандата, малко след началото на цялата история, и смята, че е видяла някого на двора, който я наблюдавал. Тя се втурнала в къщата, толкова уплашена, че спала при майка си.

— Мислиш, че това ще ни доведе до някаква следа? — Тони познаваше добре брат си. Можеше да каже кога Дом започва да гледа сериозно на нещата и че опасенията на Грейс не са съвсем безпочвени.

— Вероятно — сви рамене Дом. — Добре, вероятно наистина тук става нещо. Но по ми прилича на опит да се сплаши дъщерята, а не майката.

Тони и Дом погледнаха към Чарлин Йанг, който почистваше долния чаршаф.

— Както вече казах, ако някой иска да те държи на мушка…

— Добре, добре. Единственото нещо е, че не можем да оправдаем разследване от такъв мащаб, нито пък двадесет и четири часовата полицейска охрана, ако виновникът за цялата работа се окаже някакъв хахо, който си е нарочил дъщерята. Можем да го направим само ако обект на атаките е приятелката ти, защото тя е държавен служител.

Тони погледна намръщено Дом.

— Ще престанеш ли с тези подмятания за приятелката? Както вече казах, има доста голяма вероятност Грейс да е основният обект на атака. Трябва да проверим случаите, по които работи, хората, които е осъдила напоследък, този тип неща.

— Е, да, предполагам, че ще оставя теб и Грейс да се оправяте с всичко това.

Намръщеното изражение на Тони леко се проясни.

— Кога за последен път някой те е пращал по дяволите?

Дом се направи, че се замисля.

— Преди два-три дни, струва ми се. И сякаш беше ти.

Тони се разсмя.

— Да, добре, този път наистина го мисля. Както и да е, хайде да се залавяме за работа.

Когато най-накрая всички полицаи си тръгнаха, беше станало вече четири сутринта. Джесика лежеше на дивана в хола почти заспала. Грейс се беше отпуснала в синия кожен стол наблизо. Тъкмо се прозяваше, когато Марино влезе в стаята, след като беше изпратил и последната група полицаи, които бяха претършували къщата от горе до долу в опит да намерят някакви улики.

— Изглеждате много уморени. И двете. Лягайте си — каза той, поглеждайки ту едната, ту другата с изкривена полуусмивка.

— Какво… — започна Грейс, но отново я налегна прозявката.

— Всичко, което искаш да знаеш, ще ти кажа утре. Лягайте си.

Грейс с изненада откри, че направо не може да устои на тази мисъл.

— Добре тогава. — Тя се изправи, приближи се към дивана и вдигна Джесика. — Хайде да вървим, скъпа.

— О, колко съм изморена — промърмори Джесика.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Марино Грейс, когато Джесика се изправи на крака. Грейс я обгърна с ръка.

— Не, ще се оправя. Горе в кабинета ми има една кушетка. Оправена е и можеш да си лягаш, само махни малките възглавнички от нея. Ако имаш нужда от още едно одеяло… — Тя отново се прозя.

— Ще се оправя. Не се притеснявай за мен. Лека нощ. — Гласът му беше съвсем сух.

— Добре. Лека нощ. — Всъщност Грейс беше твърде изморена, за да се притеснява и за него. Беше толкова изморена, че очите й чак смъдяха, и всеки път, когато си поемаше въздух, направо се прозяваше.

Но когато се отпусна в леглото — тя и Джесика се бяха настанили в нейната спалня, защото Джесика не можеше да понесе мисълта да се върне в стаята си — тя отбеляза една от последните й съзнателни мисли, които минаха през главата й, преди да потъне в сън, беше, че луксът и удоволствието от спокойния и дълбок сън отдавна не я бяха спохождали, практически от нощта, когато намери Господин Мечо на пътя. И единствената причина, поради която тази вечер можеше да се наслади на удоволствието от съня, беше пълната й увереност, че тя и Джесика ще са в безопасност докато спят.

И причината, поради която беше толкова убедена в това, бе присъствието на Марино в къщата за през нощта.