Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

15.

Беше срядата на следващата седмица. Грейс се обади вкъщи точно в три и половина следобед, както правеше всеки ден след училище, откакто Джесика беше наказана да не излиза, за да се увери, че си е у дома.

— Поправителен дом на съдия Харт за млади момичета с отклонения от поведението — отговори на телефона Джесика с троснат глас. Разбира се, телефонният секретар до телефона вече беше регистрирал, че обаждането е от майка й.

— Добър ден, Съкилийник номер едно — откликна на острото изречение Грейс, без да й се развали настроението. — Изяде ли си закуската?

— Да.

— Направи ли кръвната проба?

— Да.

— Добре. Как мина училището?

— О, просто чудесно — осведоми я дъщеря й с престорено сладникав тон. — Никой вече не говори с мен, но няма значение. Харесва ми да съм най-смотаното момиче в цялото училище.

Грейс се засмя.

— Никак не е смешно, майко.

— Какви домашни имаш? — продължи Грейс, решена да не се поддава на недоволното мърморене на Джесика. Ако готината компания вече не я приемаше, Грейс със сигурност въобще нямаше да се оплаква.

— По алгебра. По испански. И да прочета един разказ по английски.

— По-добре се захващай за работа.

— Разбира се, мамо. Сериозно. Вече всички ме мразят. Мислят, че съм изпортила някои от съучениците си на ченгетата.

— Но, Джесика, защо трябва да мислят така?

— Защото цялото училище знае, че са ме хванали да купувам трева и нищо не се случи. Мислят, че понеже си съдия, си направила някаква договорка с полицията.

— Джесика, но това е нелепо! Нямам чак такова влияние.

— Мамо, те така мислят. Мразят ме, наистина. Днес даже някой ме проследи от училище до вкъщи.

— Какво?

— Истината ти казвам, кълна се! През целия път до вкъщи чувствах как някой върви след мен. Непрекъснато се оглеждах назад, но всъщност не видях точно някой. Имам предвид, че имаше разни хора на улицата, но не мога да кажа кой от тях ме следеше. Обаче през цялото време ме наблюдаваше някой. Усещах го. Кожата ми настръхна. Разбира се, бях съвсем сама, защото никой от приятелите ми и мъртъв не можеш го накара да върви сега редом с мен, което беше още по-ужасно. Наистина си изкарах акъла, мамо…

— О, Джес, сигурна ли си, че не си въобразяваш? — Развихреното въображение на Джесика, съчетано с неимоверно силното желание да накаже майка си за това, че нямаше да излиза цели три месеца, може би просто я бяха предизвикали да си измисли тази история, която знаеше, че ужасно много ще разтревожи Грейс.

— Кълна се в Господ. Тръпки ме побиха.

— Джесика… — Това беше предупреждение.

— Не ми вярваш. Като свърша убита някъде по пътя от училище за вкъщи, тогава ще видиш, че казвам истината.

Грейс си пое дълбоко въздух. Независимо дали наистина някой я беше проследил до вкъщи, или не, Джесика вярваше на това, което казваше. Грейс познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да е сигурна в това.

— Линда там при теб ли е?

Линда беше студентката, която Грейс беше наела да стои следобед с Джесика. Повече никакви оставания вкъщи сама след училище, защото това означаваше твърде много време без надзор и възможност пак да се забърка в нещо.

— Долу е в хола и гледа някаква тъпа сапунена опера.

— Ти къде си?

— В моята стая.

— Вратите заключени ли са?

— Откъде да знам. Предполагам.

— Провери, след като приключим разговора. И си стой вкъщи.

Настъпи пауза. Даже и по телефона Грейс можеше да усети нарастващото безпокойство на Джесика.

— Сериозно ли говориш, мамо?

— Нали това искаш, Джес? Сега затваряй телефона, провери, за да си сигурна, че вратите са заключени, и не излизай навън. Напиши си домашните. Ако някой чука на вратата…

— Не пускай непознати вкъщи. Не съм петгодишна, знаеш нали?

— Ако нещо наистина странно ти направи впечатление, като например да видиш някой, който не познаваш, да се мотае наблизо или нещо подобно, обади се на 911.

— О, мамо, пак както обикновено преиграваш.

— Може би, и все пак…

— Знам. По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваме. — Грейс си представи как Джесика подбелва очи.

— Точно така — съгласи се Грейс. — Дай ми да говоря с Линда, моля те.

— Тя е чак долу — запротестира Джесика.

— Няма значение. Трябва да говоря с нея. Дай ми я.

— Господи, майко, цяла напаст си. Чао.

— Чао — промърмори Грейс, но едва ли Джесика я чу. Едно силно Линда, на телефона! отекна в слушалката и замлъкна след малко.

След като най-накрая Линда дойде на телефона, Грейс говори с нея няколко минути, повтаряйки това, което беше казала и на Джесика за заключването на вратите и да не пускат никого вътре. После трябваше отново да се заема с работата си. Очакваха я още шест дела, преди да приключи за деня.

Целият останал следобед тя се притесняваше за Джесика. Дали някой, който смяташе, че е казала нещо на полицията, я беше взел на мушка? Дали не беше замесена в случката с наркотиците по-сериозно, отколкото Грейс си мислеше? Кой, ако беше истина, я следеше?

Какво в действителност беше станало? Неоспоримите факти не казваха много: бяха хванали Джесика да купува трева и не бяха завели дело срещу нея, тя самата беше преследвала някакъв непознат в собствения си двор същата нощ и беше намерила Господин Мечо да лежи на пътя. Всичко друго беше в сферата на догадките.

И все пак Грейс беше обезпокоена. Достатъчно обезпокоена, за да се обади на Тони Марино.

Когато той й позвъни, тя все още беше в съда. Когато го потърси след това, й отговори само пейджърът му. Шах и мат.

Но когато се прибра, колата му беше паркирана на пътеката пред къщата им. Тя веднага позна черната хонда. Обаче той не се виждаше никъде.

Присвивайки леко очи, Грейс паркира зад неговата кола, излезе от колата и се отправи към къщи.

Годзила я поздрави. Или по-скоро се чу едно ясно и шумно дрънчене на пластмасовата въртяща се клетка в антрето, когато тя влезе. По навик реши, че това беше Годзила в клетката си.

Въпреки високите токчета и тесния елегантен костюм Грейс пъргаво направи няколко крачки, за да заобиколи хамстера, който продължи да се клатушка към дневната. Вкусният аромат на печеното със зеленчуци месо, което тази сутрин беше сложила да се готви на бавен огън във фурната, й напомни, че е гладна. Този мирис, както и долавящият се смях и разговор я насочиха към кухнята.

Разбира се, Марино беше там, чувствайки се съвсем като у дома си. Беше се облегнал на барплота в средата, дъвчейки една ябълка, по дънки и запасана в тях тениска, а отгоре беше наметнал широка фланела в синьо и златисто.

Също както обикновено по дънки, Джесика седеше на високия стол зад бара, с разтворен пред себе си учебник по испански и един забравен молив върху бележника до книгата, с непредвидена в диетата й ябълка в ръка. Линда седеше на другия бар стол и се смееше.

— Здрасти, мамо! — Джесика махна с ябълка в ръка.

— Ваша Чест. — Тонът на Марино беше, поне на Грейс така й се стори, язвителен.

— Съдия Харт. — Линда звучеше леко нервно, сякаш да се смее по време на работа беше нещо, което вероятно работодателят й не би одобрил.

Три съвсем различни поздрава, поднесени по три съвсем различни начина. Три чифта очи, обърнати към нея, с три съвсем различни изражения.

— Здравей, малката ми! Линда. Детектив Марино. — Всеки следващ поздрав беше изразен с все по-ниска степен на приятелско чувство. Топлата й усмивка за Джесика (въпреки че беше забелязала ябълката веднага, тя реши да не прави от това голям въпрос) постепенно се стопи до директен и твърд поглед, когато очите й се спряха на Марино. В отговор на този поглед той повдигна вежди, но не каза нищо, като й предостави възможността тя да поведе разговора.

— О, господи, нима стана толкова часа? — Хвърляйки поглед към часовника над вратата на килера, Линда скочи и се приближи към Грейс. Тя беше привлекателна брюнетка със средна дължина коса и безупречно сериозно поведение. Днес беше облякла зелени болнични дрехи, последната модна приумица сред студентите в колежа. Още при първата им среща Грейс я хареса, Джесика също, което до голяма степен улесни ситуацията. Грейс знаеше, че рано или късно щеше да й се наложи да изслуша обвиненията на Джесика относно нейната надзирателка, но засега всичко беше наред.

— Трябва да тръгвам — продължи Линда, взимайки ловно зелената си раница от закачалката. — Имам занятия в седем.

— Довиждане, Линда! Благодаря за помощта по испански! — извика Джесика след Линда, която вече беше отворила вратата да си тръгва. Преди още да е излязла, Пол нахлу вътре, като едва не се блъсна в нея при бурното си влизане. Беше облечен с дънки и тъмночервена тениска с апликация на тигър отпред, късата му светла коса беше рошава, сините му очи палаво искряха. Почти веднага след него влезе Къртни, с прибрана на две свински опашчици руса коса, облечена в черна тениска с Мики Маус и клин на черно-бели точки.

— Здравей, лельо Грейс! Ядохме в Макдоналдс — каза тържествуващо Пол.

— Исках да вземем малко пържени картофки за теб и за Джесика, но мама каза, че не обичате такава вредна храна — бързо добави Къртни.

— Аз обичам, но майка ми не ми дава вече да ям такива работи — каза Джесика.

Точно в този момент Пол забеляза Годзила във въртящата се клетка, тъкмо когато нищо неподозиращото животно се опитваше с дрънчене да стигне от един ъгъл в кухнята до хола и дневната.

— Я гледай! — извика Пол и се втурна след устремения хамстер.

— Какво е това, какво е? — Къртни го последва веднага. — Пол, дай да видя!

— Годзила! — възкликна Джесика и се втурна след братовчедите си в опит да защити животинчето си.

— Господи — каза Джаки, появявайки се на задната врата с две малки торби от Макдоналдс в едната й ръка. Беше облечена в свободна дънкова блуза с избродирани отпред цветя и чифт черни ластични панталони. Краката й бяха обути в черни гуменки. — Какво става?

Очите й преминаха от Линда към Грейс, спряха за малко върху Марино и се отвориха широко.

— Здрасти, Джакс — поздрави Грейс сухо. — Хукнаха след хамстера на Джесика. Влизай.

— Аз тръгвам — каза Линда и излезе, сподирена от хор сбогувания.

— Пуснат ли е? Хамстерът? — Джаки влезе в кухнята, оставяйки вратата да се затвори след нея, и се приближи към Марино на бара, хвърляйки още един бърз поглед към Грейс. Тя пресилено потрепери. — От такива работи ме полазват тръпки.

— Почти. Той е във въртящата се клетка, което означава, че може свободно да обикаля из къщата. Това е детектив Тони Марино, Джаки. Сестра ми, Джаки Фостър.

— Здравейте — кимна Джаки, като остави торбите с храна на плота и му се усмихна.

Днес изглежда уморена, помисли си Грейс, забелязвайки леките сенки под очите на сестра си, които не се скриха въпреки широката й усмивка и бледата й кожа. Грейс отново изпита прилив на гняв към съпруга на Джаки за това, че не се старае да осигури на жена си и децата си по-добър живот.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се в отговор Марино. Усмивката му, както и по-рано беше забелязала Грейс, беше наистина хубава.

Докато Марино гледаше някъде встрани, Грейс хвърли поглед към сестра си. Познаваха се толкова отдавна и толкова добре, че тя можеше със сигурност да каже какво си мислеше Джаки в този момент. Тя се притесняваше, че Грейс живее сама. Почти от приключването на бракоразводното дело преди десет години, Джаки се опитваше да я омъжи отново.

Какво по-хубаво имаше от това някой да те обича и да е до теб?

Не си и помисляй, Джакс, помисли си Грейс и се опита да предаде тази мисъл с поглед към сестра си.

Писък, трясък и тупурдия прекъснаха безсловесния разговор по средата.

— Тя ще ме убие!

Пол влетя в стаята, тичайки към майка си, а лицето му изразяваше комичен ужас.

— Кой? — Джаки прегърна Пол, който прелетя последните няколко крачки, за да се скрие в прегръдката й.

— Джесика! Тя ще ме убие! Ще ми скъса главата и ще даде тялото ми на червеите! Ще ми изтръгне сърцето! Не я оставяй да ме убие, не я оставяй да ме убие!

Склонността на Пол да драматизира нещата беше добре позната в семейството. Марино обаче изглеждаше стреснат.

— Мамо, помощ! — Този път беше Джесика от другата стая.

Къртни повтори:

— Помощ! Помощ!

— Какво си направил? — гласът на Джаки, когато се обърна към сина си, беше студен.

— Само ритнах онази тъпа стара топка…

Грейс не чу останалата част от обясненията на Пол, тъй като забързано се отправи към хола, за да помогне на Джесика.

Джесика и Къртни бяха на колене. И двете бяха повдигнали срещуположните краища на покривката на дивана и се взираха в тъмнината отдолу. Половината клетка лежеше катурната на средата на ориенталския килим. Другата половина се беше захлупила до стената.

— О, боже — изохка Грейс, като веднага разбра какво се беше случило.

— Годзила е под дивана. — Джесика говореше припряно. — Мамо, отиди от страната на Къртни. Не му разрешавай да се измъкне. Ето го, идва!

Чу се писък. Къртни също извика и се хвърли назад от дивана, защото явно хамстерът се беше насочил в посока към нея. Покривката на дивана от нейната страна падна.

— Ще избяга! Ще избяга! Мамо, дръж го! Ето го там!

Джесика скочи на крака тъкмо когато една малка, кръгла и пухкава топка се втурна като златистобяла светкавица изпод дивана право към сините кожени обувки на Грейс, устремена с всичка сила към библиотечния шкаф до отсрещната стена. Без да може да се овладее, Грейс отскочи назад.

— О, боже, мразя да правя това! Джес, той не хапе, нали? — Въпреки ропота и протестите си Грейс обичаше Годзила в клетката, но не беше много очарована, когато беше на свобода. Сега тя си възвърна самообладанието, замахна да го хване, но не успя. Хамстерът продължи бесния си бяг към свободата.

— Хвани го, мамо! Хвани го!

Окуражавана от виковете на Джесика, наведена почти на две, Грейс затича след гризача, опитвайки се да сграбчи бързото малко същество, което поне пет-шест пъти й убягна, шмугвайки се под или зад масата, дървения люлеещ се стол и един зелен цветарник с изкуствено растение.

— Аз ще го хвана, лельо Грейс! — С протегнати ръце Къртни й се притече на помощ, хвърляйки се към хамстера, когато той изскочи иззад цветарника. Чу се глухо тупване, когато главата й посрещна ръба на библиотечния шкаф. Тя падна, надавайки вик, и сложи ръка на ударената си глава.

— Насочи го към мен, мамо! Аз ще го хвана! Дай го към мен!

Сега Джесика беше застанала до нея, на четири крака, опитвайки се да сграбчи хамстера, съпровождана от хленченето на Къртни, която в разгара на преследването остана пренебрегната. Джес не успя и Годзила отново се насочи към Грейс, като предизвика нови викове и инструкции от страна на Джесика.

— О, Джес, мразя да правя това! — започна да се оплаква Грейс, но въпреки това последва съветите на дъщеря си, пъхна и подложи и двете си ръце, за да блокира пътя на хамстера към мястото, където щеше да бъде в безопасност — зад библиотеката. Обаче, вместо да се върне обратно към Джесика, както се очакваше, хамстерът продължи към Грейс. Грейс събра всичкия си кураж, сграбчи го и вдигна във въздуха малкото топло и гърчещо се в дланите й телце, като внимаваше да не го рани. После той я ухапа.

— Мамо, ти го хвана! Хвана го! Изпусна го!

— Ухапа ме! — Грейс пъхна ранения си показалец в устата и погледна към изчезващото животинче.

— Мамо, ти го пусна! Дръж го, Къртни! Мамо, ти го беше хванала! Как можа да го пуснеш?

— Ухапа ме!

— Зъбите му са съвсем малки, не боли от тях! Мен толкова пъти ме е хапал. Спри, Пол!

Последното изречение Джесика изкрещя с всичка сила в отговор на появяването на братовчед й и опита му да се намеси в преследването — въоръжен с една обърната празна тенджера, която успя да захлупи точно върху Годзила.

Хамстерът изцвърча веднъж и замлъкна.

— Не, Пол. Рани го! Махай се! Ти малък… — Джесика избута Пол настрани. Тя така силно го тласна, че той полетя на заден ход към големия телевизор до стената, но за облекчение на Грейс не успя да се блъсне в него. Джесика междувременно беше коленичила до преобърнатата тенджера. Въпреки яростта й фактът си оставаше, че колкото и груб метод да беше използвал, Пол беше успял да хване неговия човек, т.е. хамстера — жив или мъртъв.

При тази мисъл Грейс потрепери.

Джесика внимателно повдигна единия край на тенджерата съвсем малко над килима и надникна отдолу. После я захлупи отново.

— Донеси ми клетката на Годзила, Къртни.

От това Грейс си направи извода, че хамстерът е жив. Къртни изтича и подаде на Джесика двете счупени парчета. Джесика се огледа наоколо, хвърляйки злобен поглед към двамата си братовчеди.

— Мамо, когато ти кажа, вдигаш тенджерата.

Грейс мина от страната на Джесика, наведе се надолу и хвана с две ръце хладното алуминиево дъно на тенджерата.

— Сега! — каза Джесика и Грейс вдигна тенджерата. Джесика захлупи Годзила с половината клетка, която изглеждаше зашеметена. После тя я пое и завинти другата половина на клетката към основата. Беше успяла да го хване.

— Ранен ли е? — попита Пол.

Джесика впери поглед в братовчед си. Преди да успее да каже каквото и да било, Грейс се намеси, като обви с ръка раменете му.

— Не мисля. Джес, иди да сложиш Годзила обратно в клетката. Джаки, нали беше донесла нещо от Макдоналдс! Какво ще кажеш да нахраним тези деца, а?

Тя вдигна поглед и видя сестра си и Марино да стоят в рамката на вратата между кухнята и хола. Закрила уста с ръка, превита на две, Джаки се тресеше от смях. Марино, макар и по-сдържано, се беше ухилил до уши.