Карън Робърдс
Когато дойде часът (50)

50.

Впечатленията, които дълго време след това не напуснаха Грейс, бяха следните: стотици ченгета, две линейки, малка група съседи на поляната пред къщата. Крамър, намерен до гаража, все още жив, макар и зверски пребит и веднага отведен във ветеринарната лечебница. Оръжието, железен крик, взет от гаража на Грейс, намерено близо до кучето и цялото покрито със съсирена кръв. Още едно тяло, на жена, открито недалеч от Крамър, увито в найлонови торби за смет. Ярки светлини, светкавици на фотоапарати и въпроси, стотици въпроси.

Синът й, лошо ранен, но все още жив, натоварен на една линейка с цял отряд полицаи около него. Тони, почти в безсъзнание, качен на другата линейка. Ръката му стискаше ръката на Грейс чак докато линейката се отправи към болницата, а тя остана, тъй като не й разрешиха да пътува заедно с него. Двете с Джесика го последваха с колата й. Като по невероятна ирония на съдбата, и двамата — Тони и синът й — бяха откарани в една и съща болница и отведени в интензивното отделение един след друг.

И двамата — бързо вкарани в операционната. Тони, поне очакваха, щял да оживее.

Цялата насъбирана с годините вина, притиснала като камара камъни гърдите й.

Най-накрая Грейс и Джесика останаха да чакат в болницата, вперили поглед в часовника в чакалнята пред операционната.

— Мамо — обади се след известно време Джесика. — Защо това момче непрекъснато те наричаше мамче?

Грейс я погледна за миг, без да каже нещо. Как би могла да признае истината на дъщеря си? За Джесика тя винаги се беше старала да даде възможно най-доброто от себе си, да й създаде дом, да й бъде подкрепа, да бъде прекрасно. Дъщеря й беше много млада, за да разбива из основи илюзиите й за живота.

И въпреки това нямаше друг избор. Джесика заслужаваше да узнае истината от нея, вместо да прочете за това във вестниците или да разбере от новините по телевизията, или ако пропуснеше това, да го научи от клюките на приятелите си.

Грейс й разказа всичко. Цялата, неподправена истина. И тогава седнала там, както преди това пред Тони, уязвима и съвсем незащитена, тя зачака присъдата си от човека, когото обичаше толкова много.

— Колко ужасно — отрони Джесика, след като дълго, дълго остана мълчаливо загледана в майка си с пълни със сълзи очи. — Защо никога не си ми казала за това досега? Сигурно си се чувствала ужасно зле!

Грейс погледна дъщеря си и в сините й очи, които толкова приличаха на нейните, не видя нищо друго, освен любов, която струеше към нея.

— Джес — промълви нежно тя и обгърна дъщеря си в прегръдка. — Ти си толкова невероятна…

— Знам. — Джесика също я прегърна в отговор и след това я пусна. Като забеляза, че дъщеря й изглежда притеснена, Грейс се напрегна в очакване на предстоящия въпрос. Нима присъдата й не беше още произнесена?

— Тони знае ли? — беше всичко, което попита Джесика.

Цялата потънала в облекчение, тя кимна.

— О… — Джесика явно обмисляше нещо. След това тя вторачи очи в лицето на майка си. — Вие двамата, да не би да си уреждате срещи зад гърба ми, а?

Грейс малко неспокойно се размърда на мястото си и вдигна рамене.

— Нещо такова. Не точно срещи, но…

— Защо тоя мръсник нищо не ми е казал! — избухна ядосано Джесика. — Нито думичка не ми е казал!

Докато Грейс безмълвно втренчи поглед в дъщеря си, Джесика поясни.

— Попитах го дали някога му е идвало наум да те покани на среща и той каза — той каза — е, не мога да си спомня какво точно каза, но със сигурност не спомена, че вече го правите!

— Имаш ли нещо против? — попита Грейс почти с безразличие.

— Точно това ме попита и той — отвърна ликуващо Джесика, след като определено паметта този път не й изневери. След това, поглеждайки майка си, тя поклати отрицателно глава. — Мисля, че Тони е страхотен. Всъщност аз май долу-горе го помолих да се ожени за теб.

— Какво?

— Хей, мамо, не се ядосвай чак толкова! Чух те да му казваш, че го обичаш, освен това чух и той да ти признава същото.

Грейс все още стоеше безмълвно загледана в Джесика, когато пристигна Доминик.

— Тони? — попита той без предисловия още в първия момент, когато забеляза Грейс.

— В операционната е. — Тя се изправи. — Лекарите казват, че няма опасност за живота му, но е бил ударен много лошо. На главата му зее рана, колкото ръката ми. Мислят, че може да има фрактура на черепа, освен всичко останало.

— Господи… Какво се случи?

Грейс му разказа всичко, включително и за самоличността на нападателя. Повече не искаше да живее с никакви тайни. Точно тази определено вече беше коствала живота на един човек.

Бяха й казали, че синът й, вече известен под името Мат Шърман, щял да отиде в затвора, или даже по-лошо, след като го изпишат от болницата. Тялото, което намериха в задния двор на къщата й, беше разпознато като това на майка му, Силвия Шърман. Беше я убил, застрелял я бе от съвсем близко разстояние в лицето с голямокалибрен пистолет.

Беше убил осиновителката си и след това бе дошъл да се разправи и с биологичната си майка.

Грейс знаеше, че от сега нататък тя до края на живота си щеше да носи в себе си този ужас, както и вината, която неминуемо изпитваше.

Но тя беше благодарна, безкрайно благодарна, че той не беше успял да убие Джесика и Тони, и нея самата. Те тримата имаха още много неща, за които да живеят. Едно ново начало, може би, след тази нощ.

Влязоха още членове на семейство Марино и продължаваха да прииждат, докато цялата фамилия, от Мери и Роза до най-малкия му брат Роби не изпълниха чакалнята. Шумът, който вдигаха, беше направо оглушителен. А присъствието им — невероятно успокоително и приятно.

Когато двама други човека, нямащи никаква връзка с Тони, влязоха в чакалнята, Грейс почти изпита съжаление към тях. И двамата мъже, баща и син, помисли си тя — въпреки че всъщност изобщо не си приличаха — бяха пребледнели и очите на сина бяха подпухнали и зачервени, сякаш беше плакал. Бащата беше облечен в консервативен син костюм, а синът му, който изглеждаше около двадесетгодишен, беше по пуловер и дънки. Те застанаха близо един до друг, отделно от всички останали, и сякаш се сгушиха в ъгъла на голямото помещение, което вече не изглеждаше чак толкова просторно, изпълнено почти до предела с членове на семейство Марино.

Един човек в бяла болнична престилка, за когото предположи, че е лекар, дойде до вратата около петнадесет минути след пристигането на двамата новодошли.

— Доналд Шърман? — повика лекарят. Тогава Грейс разбра кои трябваше да са двамата мъже и се загледа в тях, без да може да откъсне поглед.

Бащата и братът на сина й, според документите за осиновяване.

Бащата се изправи и пристъпи към вратата, а след това го последва и синът. Той неимоверно много й напомняше на някого, въпреки че тя за известно време не можа да се сети точно на кого. Беше висок и слаб, с атлетично тяло, за разлика от осиновения си брат. Косата му беше доста светлокестенява и вероятно руса, когато е бил по-малък.

Същият цвят като косата на Джесика и като нейната собствена, преди да започне да си прави кичури.

И начинът, по който се движеше…

Грейс се изправи, остави Джесика, която изцяло беше погълната от разговора си с Доминик, приближи се нервно към двойката мъже, който в момента разговаряха с лекаря.

— … на косъм от аортата му — поясняваше докторът. — Има късмет, че изобщо е жив.

— Може би по-добре щеше да не е — рече мрачно господин Шърман.

— Татко — възпря го синът му, като го дръпна за ръката.

— Господи, Дони, та той уби майка ти…

— Той е болен, татко. Сигурно не е бил на себе си. Една сестра мина по коридора и дойде да каже нещо тихо на доктора.

— Той е в съзнание и иска да говори с вас, господин Шърман — погледна го лекарят.

Господин Шърман поклати глава.

— Не мога да говоря с него.

— Татко… — В гласа на Дони се долавяше напрежение. — Не можем просто да го изоставим. Сега той има нужда от нас повече от всякога.

Господин Шърман погледна Дони и отново поклати глава.

— Ти винаги си се държал добре с него, като към истински брат. Нямаш никаква вина. Ти си най-добрият син, който може да има един баща.

— Татко, моля те…

— Добре. Добре. Заради теб. — Той кимна на доктора и като последваха сестрата, която им направи знак, баща и син я последваха навътре по коридора.

Съвсем замаяна, Грейс също ги последва.

Стори й се, че измина цяла вечност, докато обикаляше в коридора сама и ги чакаше да излязат от стаята, но в действителност едва ли бяха изтекли повече от двадесет минути. Една случайно минаваща сестра й хвърли любопитен поглед, но иначе никой друг не я притесни. Когато господин Шърман и синът му най-сетне излязоха, тя тъкмо разглеждаше информационното табло в дъното на коридора и се опитваше да не храни напразни надежди за невероятни неща. Физическата прилика можеше да бъде просто случайна…

— Господин Шърман. — Грейс се приближи към бащата, като все още се опитваше да запази самообладание. Той изглеждаше съсипан, забеляза тя, а синът му беше блед като платно. — Аз съм Грейс Харт. Съдия Грейс Харт. Момчето вътре… то всъщност ни нападна в… къщата ми. Там, където намериха жена ви. — Тя си пое дълбоко въздух. Забеляза, че очите на Дони бяха сини. И носът му беше също така издължен и удебелен в средата на извивката. Откъсна поглед от лицето му. — Аз… аз много съжалявам — завърши унило тя.

Настъпи дълга пауза, в която и тримата просто се гледаха един друг. Сърцето на Грейс биеше бясно. Почти й прилоша от очакването и надеждата.

— Всъщност аз съм този, който трябва да ви се извини — изрече най-накрая бавно господин Шърман. — Мат… синът ми там вътре… се опита да убие вас и дъщеря ви. Не знам какво да кажа.

— Направил го е, защото е ревнувал от мен — намеси се Дони с удивление в гласа. — Така каза.

Мъката се изписа по лицето на господин Шърман и той погледна Грейс право в очите.

— Мисля, че вие сте биологичната майка на моя син — изведнъж тръсна той.

Грейс почти изохка. Да чуеш толкова старателно и дълго пазената истина, изречена на висок глас така направо, беше… разстройващо. Но въпреки това въпросът си оставаше — кой син от двамата?

Дони я гледаше втренчено. Очите му срещнала нейните и тя положи всички усилия да се откъсне и да погледне отново към бащата.

— Дали… е, аз бях останала с впечатлението, че моят син ни нападна. — Грейс просто не можеше да зададе директно въпроса.

Господин Шърман поклати глава.

— За мое безкрайно съжаление Мат е моят истински син. Жена ми и аз бяхме решили да нямаме деца, поради… поради известни психически проблеми по нейна линия в семейството, които се опасявахме да не се предадат по наследство. Осиновихме Дони още като бебе, но година по-късно Силви внезапно забременя с Мат. — Той изпусна кратка и изпълнена с горчивина въздишка. — Тя смяташе, че ще е много добре Дони да си има братче. Когато разбра, че второто дете ще е момче, направо изпадна в екстаз. Искаше Дони да си има по-малък брат.

Грейс едва можа да чуе последните му няколко изречения. Тя се вгледа в очите на сина си. За миг беше неспособна да изрече каквото и да било. Той изглеждаше също толкова поразен, защото на свой ред също я погледна безмълвно.

— Здравей, Дони — успя да промълви тя след известно време.

Той не каза нищо и Грейс се упрекна за високомерието си. Но тогава той протегна ръка.

— Аз… просто не знам как да ви наричам — промърмори той.

— Грейс — каза нежно тя и пое ръката му. Мамо беше твърде интимно и всяко дете свързваше тази дума само с един-единствен човек на света. Майката на Дони беше умряла при такива ужасни обстоятелства в точно този ден и той вероятно изпитваше огромна тъга и ужас от загубата й. Но Грейс беше негова майка, както и той беше неин син. Беше жив, беше добре и сега тя държеше ръката му.

— Грейс — повтори той.

Едно от най-трудните неща на света се оказа да пусне ръката му. Но трябваше да го направи.

Доминик и Джесика се появиха зад един ъгъл в коридора и се приближиха към тях.

— Това е дъщеря ми — представи я Грейс, когато двамата дойдоха при тях. — Джесика.

Физическата прилика между Джесика и Дони беше поразителна. Дори Джесика я забеляза, примигна невярваща и явно съвсем объркана срещу момчето.

— Здравей, Джесика — опита се да се усмихне Дони и Грейс разбра, че неговите осиновители — не, неговите родители — го бяха възпитали изключително добре. — Приятно ми е да се запознаем.

— Това… това е… — Грейс едва не каза брат ти, но това отново щеше да подчертае отношения, доста по-силни от биологичната връзка между тях. Тя не искаше да приема всичко за даденост, нито да стига толкова далеч, твърде далеч — бебето, за което ти разказах. Детето, което дадох за осиновяване преди деветнадесет години.

— Моят брат! — ахна Джесика. Грейс почти се засмя. — Искаш да кажеш, че… момчето, което ни нападна, не е било…?

Отначало Джесика заекна, но после със закъснение се овладя и тогава Грейс поклати отрицателно глава.

— Слава богу — въздъхна Джесика. Ако можеше, Грейс би затворила невъзможната уста на дъщеря си й с ръка.

— Господин Шърман. — Доминик се намеси, за да прекъсне конфузната ситуация, в която бяха изпаднали, като подаде ръка първо на бащата, а после и на Дони. Аз съм детектив Доминик Марино от областната полиция. Първо, приемете моите съболезнования за загубата на съпругата си. Зная, че моментът е много труден за вас и за сина ви. — Той погледна Дони и след това отново господин Шърман. — Разбрах, че вече сте имали възможност да разговаряте със сина си. Той каза ли ви кое го е накарало да извърши тези деяния? Защо е убил съпругата ви?

Господин Шърман се изкашля.

— Дони, защо не вземеш тази млада дама тук — Джесика? — и да се поразходите надолу по коридора, става ли? — Той изчака докато Дони намръщено, но послушно изпълни това, за което го беше помолил баща му. Двамата се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не могат да чуват разговора на възрастните в другия край на коридора. Господин Шърман погледна от Доминик към Грейс и обратно. — Няма нужда той да чува всичко това. Мат наистина… говореше за това. Той и жена ми никога не са се разбирали, никога. Те… си приличаха във всяко едно отношение, прекалено много. Мат казваше, че ревнува от Дони, защото смяташе, че жена ми и аз обичаме много повече Дони, отколкото него. Той е искал да убие съдия Харт и дъщеря й, мен и жена ми, като прехвърли вината за това върху Дони, когото също е смятал да убие, след като го накара да напише собственоръчно една бележка, в която се признава за виновен задругите убийства. Явно е оставил някакво доказателство в дома ви — той погледна към Грейс, което да насочи следата към Дони. Освен това е искал да остави и още нови доказателства. Носел е обувките на Дони, за да съвпаднат отпечатъците от стъпки с неговите, смятал е да остави една чаша, от която е пил Дони, както и няколко косъма и още ред неща от този род на местопрестъплението.

— О, господи! Дъвката! — досети се Грейс. Когато Доминик и господин Шърман я погледнаха неразбиращо, тя отбягна въпросителните им погледи. — Няма значение. Тони знае.

— Има и още нещо — добави мрачно господин Шърман. — И точно тази част не исках да чува Дони. Слава богу, той беше отишъл до тоалетната, когато брат му ми каза. — Той си пое дълбоко въздух. — Явно Мат е убил приятелката на Дони, която изчезна безследно от дома си миналата неделя. Името й е — беше — Карълайн Стейпълс. Ще намерите тялото в някакъв фризер в мазето на улица Мейпъл номер триста двадесет и седем в Арлингтън.