Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

8.

Кабинетът наистина не представляваше нищо повече от един смешен юридически термин, който всъщност значеше офис, при това не кой знае какъв офис. Подът бе покрит с напръскан в кафяво балатум, по стените имаше стари, боядисани с бежова мазилка тапети, а мебелите — едно бюро, три стола, бюфет и два остъклени библиотечни рафта — бяха от тежко, тъмно орехово дърво. Имаше един стар диван от черна кожа до стената, където беше вратата, зелена аптекарска лампа на бюрото и избеляла стара картина в рамка, изобразяваща ловна сцена в кафяво-червеникавозелени тонове, която висеше на стената над дивана. Освен подбраните семейни снимки и спомени, разпръснати по рафтовете с книги, както и снимката, където се виждаха те двете с Джесика, поставена в единия край на бюрото, стаята беше напълно безлична.

— Искате ли чаша кафе? — Поглеждайки през рамо, докато говореше, Грейс се насочи право към господин Кафемашина върху бюфета зад бюрото й. Ако веднага не поеме кофеин, със сигурност ще умре, помисли си тя.

— Не, благодаря. Вие продължавайте. — Застанал само на няколко крачки от вратата, той оглеждаше стаята.

Наливайки си чаша кафе — умираше за този аромат — Грейс обгърна с двете си ръце чашата и отпи една глътка. Господи, толкова беше силно, в края на деня! Започваше да идва на себе си. Отново отпи и се обърна, за да открие, че той сега наблюдаваше нея по същия преценяващ начин, по който, спомни си тя, я беше гледал предишната нощ. Какво му ставаше на този човек все пак, помисли си с нарастващо възмущение, после седна на стола зад бюрото и сложи чашата с кафе върху покрития със стъкло дървен плот на масата пред себе си.

Погледна го.

— Вижте, не мисля, че успях да запомня името ви снощи. — Гласът й беше студен, а държането й много наподобяваше това на седящия отсреща.

— Тони Марино. Детектив.

Марино. Името беше същото като на другия полицейски служител, този, който първи й каза, че са намерили Джесика. Значи бяха роднини. Грейс не беше изненадана. Приличаха си на външен вид и по поведение, въпреки че този беше по-неприятния от двамата.

Бързо почукване на вратата разсея и двамата. Той отмести очи, а тя насочи поглед зад него към появилата се на вратата Нанси Луц, една от секретарките, която обслужваше нея и останалите четирима съдии в сградата.

— Имате ли нужда от нещо, преди да си тръгна? — Нанси беше слаба, елегантна и привлекателна блондинка малко над двадесетгодишна, с широка, дежурна усмивка, която този път разцъфна с пълна сила при бързата преценка на посетителя при Грейс. Разведена наскоро, тя ясно заявяваше наново възстановения си интерес към мъжете.

— Не, благодаря Нанси. Лека нощ. — Грейс някак си успя да скалъпи една, макар и малко суха усмивка в отговор.

— Лека нощ, Ваша Чест. — Тя се обърна и излезе, а стегнатите й в тясната черна пола задни части подскачаха при всяка стъпка. Русата й коса се полюшваше пищно около раменете. Марино толкова стриктно я съпроводи на излизане, че усмивката на Грейс съвсем изчезна. Когато той се върна при нея, леко усмихнат от току-що придобитото приятно усещане, устните на Грейс представляваха тънка права линия, а очите й гледаха студено.

Свиня е думата, която идеално ти подхожда, помисли си тя, отпивайки още една глътка от кафето си. От мъжкия шовинистичен вид.

Кафето малко горчеше в устата й и при все това бе добре дошло.

— Имате ли нещо против да затворя вратата? — попита той, сочейки към нея.

— Ни най-малко.

Затвори вратата, след това се обърна, за да я погледне. Якето му беше разкопчано. Отдолу беше облечен с друга трикотажна риза, този път в кафяво и синьо. Бръчката около устата се спускаше към ясно изразената челюст и караше лицето му да изпъква. Черната му коса бе по-дълга отгоре, скъсена около ушите и разрошена. Като цяло, реши тя, той изглеждаше достатъчно добре, за да се възползва от закачливото многозначително полюшване на Нанси, ако изобщо си падаше по този тип чиновници. Нея лично никога не я бяха привличали едрите, нахакани мъжкари. От опит знаеше, че тези характеристики обикновено вървят заедно с определението глупав. И арогантен. Там, където умните жени не успяваха.

— Седнете. — Тонът й не изразяваше точно покана. Беше твърде рязък и кимването, което придружи думите й, също беше рязко и нелюбезно, но той се настани в един от столовете с висока облегалка пред бюрото й, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. Усмивката му беше изчезнала, но не благодарение на Нанси. Погледите им се срещнаха и изведнъж той отново стана такъв, какъвто си беше.

— Искахте да говорите за дъщеря ми — припомни Грейс.

Той кимна.

— Да започнем с това, че тя посещава Хеброн, нали така?

— Да. — Хеброн беше голямата държавна гимназия, най-доброто училище в сферата на образователната система в града. Грейс предпочиташе някое по-малко, частно училище, но Джесика настояваше да постъпи в това. И Грейс, както обикновено ставаше, когато се отнасяше за Джес, накрая отстъпи.

— Знаете ли нещо за приятелите й? — попита той. Въпросът звучеше почти като обвинение. Тонът му добави последната капка и чашата преля.

— Чакайте малко. — Грейс вдигна ръка, за да прекрати разговора дотук. Заби в него поглед, отработен до съвършенство през трите изпълнени с работа в съда години, който гарантирано заковаваше мерзавците на място като препарирани за колекция буболечки, докато тя пожелаеше да ги освободи. — Спрете дотук. Отношението ви ме отвращава, детектив. Изобщо не ви познавам, нито пък вие мен. Кой сте вие, да ме съдите как възпитавам дъщеря си?

За миг той отвърна на погледа й безмълвно, без дори да трепне и да смени позата, която беше заел с лакти на коленете.

— Аз съм наркотикът, който снощи не успя да убие дъщеря ви, Ваша Чест — изрече най-накрая спокойно той. Изправяйки се, пъхна ръка в джоба на якето си. — Въпреки че тъкмо беше платила двадесет долара за него, когато я намерихме.

Той извади една торбичка от джоба на якето си и я вдигна така, че Грейс да може да я види. В прозрачното найлоново пликче имаше малко количество от някакво вещество, което на пръв поглед приличаше на изсушена, смляна трева.

Безобидна на вид, освен ако не знаеш какво всъщност представлява.

Грейс знаеше какво беше това. Тя шумно си пое дъх. Всичката й ярост се изпари, изтече надолу по гръбнака й и тя остана да седи там, омекнала като медуза, втренчила безмълвен поглед в него и в зловещото, ужасното, ужасяващото нещо, което висеше от ръката му.

— Виждам, че ви е познато — констатира той със сух глас, докато прибираше пликчето в джоба си. — Първокласен колумбийски, доставен от Мексико, между впрочем.

— Мили боже — успя да изрече Грейс. Сякаш някакъв невидим юмрук я беше ударил в стомаха. Не можеше да си поеме въздух.

Той кимна.

— В Хеброн беше относително чисто до около преди пет години. После някой реши, че тези деца имат възможност да купуват наркотици и започна кампания за зарибяване на училището. Бинго! Сега Хеброн има сериозен проблем с наркотиците и ние двамата с Дом сме поели ангажимента да заловим виновниците. Надявам се дъщеря ви да може да ни помогне.

— О, боже… — Грейс чувстваше, че се задушава. Джесика си беше купила марихуана. Тя пушеше марихуана. Предишната нощ се беше напила. Грейс видя всичките си светли мечти относно бъдещето на дъщеря си да се мержелеят като мираж в съзнанието й. Една погрешна стъпка и щяха да изчезнат. — Мили боже…

Устните и очите му се присвиха, когато видя объркването й.

— Ако това ви успокои, като начало ще ви кажа, че не мисля, че дъщеря ви е затънала много дълбоко. — В гласа му не липсваше съчувствие. — Поне все още не. Допреди последните две седмици не се бях натъквал на нея, а щях да съм, ако редовно се навърташе там.

— Как… — Грейс преглътна, после опита отново да заговори. — Къде я намерихте?

— Следяхме една кола, пълна с хлапета от Хеброн, миналата вечер. Караха до Брандайс парк, където се срещнаха с една друга група с друга кола. Наблюдавахме ги. Дъщеря ви слезе от първата кола и се придвижи до втората. Подаде двайсетачка през прозореца, получи това в замяна, тръгна да се връща при компанията си и припадна на земята по средата на пътя. По това време една патрулна кола мина наблизо и включи фаровете си, защото започна да преследва един превишил скоростта шофьор. Сигурно всички адски са се изплашили, защото и двете коли офейкаха, оставяйки дъщеря ви да лежи там, където беше паднала. Една от колите ни ги проследи. Дом и аз се заехме да проверяваме дъщеря ви. Горе-долу по времето, когато я сложихме в колата, получихме описанието й по радиото, така че я докарахме у вас.

— И сте сигурен, че тя купи… това. — Погледна към джоба му. По навик от практиката си тя винаги търсеше някаква уловка, някакъв начин да измъкне дъщеря си на всяка цена. Майчините й чувства бяха доста пообъркани. По-скоро клоняха към необходимостта Джесика да поеме отговорността за това, което бе извършила.

— Сигурен съм.

— Защо не я арестувахте? — На Грейс все още й беше трудно да говори.

Той съвсем за кратко отмести поглед встрани от нея, после я погледна отново.

— Както казах, никога не съм я виждал там по-рано. Тя е нова в компанията и я използват, за да си получат дозата. Дом и аз не сме тръгнали да ловим банда хлапета все пак. Искаме организатора, човека, който ги продава на дребните пласьори, които пък ги продават на тях. Надявам се дъщеря ви да бъде убедена да ни съдейства.

— Как би могла да ви съдейства?

— Като начало може да ни даде имената на хлапетата в колите. Познаваме някои от тях, но не всички. Може да ни каже кой е уредил сделката. На кого е дала двайсетачката. На кого от своя страна той дава парите, ако знае.

— С други думи, искате да ви стане информатор.

— Искаме да ни помогне.

— Тя ви помага, иначе й налагате обвинение, това ли е сделката, която се опитвате да сключите? — Грейс се сети за кафето. Ръката й се пресегна за чашата и я стисна. Но желанието да отпие от нея беше изчезнало. Чувстваше се вцепенена, като че ли в тялото й бяха инжектирали огромна доза новокаин.

— Ни най-малко. Считайте, че сме забравили за снощи. Няма да повдигаме обвинение. Ще ни съдейства, ако има желание. Но ако бях на ваше място, щях добре да размисля, преди да откажа. Не ни ли помогне, пътят за разпространение на наркотиците си остава непроменен и тя постоянно ще е изложена на изкушението и опасното му влияние. Този път, когато я хванахме, няма да се случи нищо, защото тя не е нито ключова фигура, нито е пристрастена, нито пък е сериозно замесена в този случай. Следващия път, независимо дали ще сме ние, или някой друг, кой знае, но може да й се напише доста дълъг престой зад решетките — че и по-лошо.

— Ще я преместя от Хеброн… — Грейс говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. Дясната й ръка беше стиснала здраво изстиващата чаша с кафе. Лявата седеше в скута й, свита в юмрук.

Той сви рамене.

— Щом смятате, че от това ще има полза…

— Ще я запиша в частно училище и отсега нататък ще й дам да се разбере. Ще наема някой да стои у дома, когато тя се прибира и…

— Да я наблюдава непрекъснато през целия ден? — довърши той вместо нея. — Невъзможно. Според това, което прочетох в полицейския доклад, тя снощи дори е успяла да ви се изплъзне. За трети път през… колко бяха, три месеца? Поне за толкова знаете.

Утихнала, Грейс можа единствено да го погледне. Абсолютно невъзможната ситуация Джесика да бъде наблюдавана двадесет и четири часа в денонощието, докато навърши пълнолетие, я беше напълно обсебила. Нямаше начин да стане, освен ако не заключеха Джесика в нещо като затвор. И въпреки това, имайки предвид характера на дъщеря си, тя знаеше, че колкото по-строга беше, толкова по-голяма беше вероятността Джесика да се опълчи срещу надзора при първа възможност.

— Следователно, как с това, че тя ще ви помогне, ще помогне и на себе си? — попита накрая Грейс.

— Ще можем да разбием канала за наркотици, насочен към нейното училище, първо. Ще ни помогне да хванем лошите момчета. Както и ще има предвид, че вече се е провинила веднъж и си е имала работа с полицията, което означава, че доста трябва да внимава в бъдеще.

Грейс го гледаше втренчено, докато премисляше ситуацията наум. В университета отличната й способност за анализ винаги беше изтъквана като една от силните й страни, но за момент, обзета от паника и ужас, тя заплашваше да не се прояви. Когато обаче най-накрая се задейства, едно нещо веднага й стана пределно ясно.

— Дъщеря ми ще бъде в опасност. Ако някой открие, че тя ви съдейства, ще я грози голяма опасност.

Очите му се присвиха.

— Ние ще я пазим. Гарантирам ви.

Грейс се изсмя отсечено, късо и невесело.

— Вие не можете да гарантирате нейната безопасност. Не можете да я поставите под двадесет и четири часово наблюдение до края на живота й, нито пък аз. Смятате ли, че не зная какво става с хлапетата, които погаждат такива номера на пласьорите? Не се занасяйте. Аз съм съдия, за бога! Виждала съм последствията, грозна гледка. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не. Благодаря ви за това, че се въздържахте да я арестувате предишната нощ, но не. Тя не може да ви помогне. Съжалявам.

Настана пауза, докато той осмисляше думите й. Когато вдигна очи към нея, погледът му беше твърд и непоколебим.

— Обадете се. — Той се изправи и се обърна, за да излезе. Стигайки до вратата, погледна назад към нея. — Не забравяйте, все пак, позволен е само един безнаказан ход на клиент.

После си тръгна. Вратата звучно се затвори след него.