Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

23.

— Не ми казахте — обвини го ядосано Грейс.

— Беше тайна полицейска акция. Не можех. — Марино дори и не направи опит да се преструва, че не знае за какво става дума. Пъхвайки ръце в предните джобове на дънките си, той се залюля на пети върху така познатите й черни баскетболни обувки и изглеждаше влудяващо равнодушен.

— Глупости!

— Истина е. Какво мислите, че трябваше да направя? Да ви се обадя тази сутрин и да ви кажа, между другото, Ваша Чест, подготвяме една акция, свързана с проверка на училището на дъщеря ви, така че се подгответе? Първо на първо, ако в шкафчето си тя имаше трева или нещо подозрително и вие й бяхте казали, което, залагам цялото си имущество, щяхте да направите, щеше да й се даде възможност да се отърве от него, а това е закононарушение и от моя, и от ваша страна. Второ, тя — или вие — щяхте да имате време да кажете и на някой друг, бихте могли да кажете, вероятно бихте казали и на друг и да провалите по този начин акцията. Аз, както и вие, съм професионалист. Не можех да ви кажа.

— Снощи, когато така се бяхте заели да ме уверявате, че няма причина, поради която да не ми кажете, ако знаете, че някой се опитва да уплаши или навреди на Джесика, сте знаел за тази предстояща акция; имало е причина. Затова онзи надпис стоеше на огледалото й, нали? Затова!

Грейс беше вече толкова ядосана, че направо съскаше. Фактът, че той не изглеждаше ни най-малко притеснен, разкаян или дори ангажиран, просто наливаше маслото в огъня.

— Отново забравяте, че времето не пасва. Надписът на огледалото е преди акцията.

— Някой определено е знаел за нея!

— Никой не знаеше. Стана твърде бързо. Когато бях у вас снощи, нищо не беше планирано. Хлапето, по което стреляха, я предизвика. Имаме заповед да не допускаме никакви инциденти с ученици в хода на разследването, затова се наложи да се намесим. С това приключиха нещата.

— Вие и вашият — какъв ви е той, между другото, брат? братовчед? дядо? — какъвто и да е, снощи като пристигнахте у нас, бяхте облечени в черни екипи. Бяхте облечени за случая, който последва. Не отричайте.

— Дом ми е брат. По-голям с три години от мен. Благодаря, че попитахте. А не ви ли дойде наум, че вероятно сме били облечени така, понеже сме мислили да потичаме като вас?

— Глупости! — повтори отново Грейс.

Той скръсти ръце на гърдите си и наведе глава към нея. Очите му засвяткаха и това я вбеси още повече.

— Знаете ли какво, може само да се надявате да ви се помогне, с тая бясна параноя, която развивате.

Гневът на Грейс се отприщи. Насочила обвинителен показалец към него, тя се отмести от вратата, присви очи и впи режещ като стомана поглед в него, докато се приближи към него.

— Слушайте, детектив, вашето поведение представлява опасност за дъщеря ми и аз няма да го търпя. Ясна ли съм? Няма да го търпя! Знаете какво става в къщата ми, знаете, че Джесика е заплашвана и преследвана заради тази история с наркотиците и предприемате акция в гимназията, в която учи, без да ме уведомите и без да ми дадете възможност да я предпазя да не й се случи нещо. Мога да го окачествя като не по-малко от престъпна безотговорност! В момента възнамерявам да се обадя на районния прокурор, шефа на полицията и на Министерството на вътрешните работи и да изоблича тактиките и методите, които прилагате в този случай!

Направо тресяща се от бяс, тя се спря на по-малко от крачка пред него, а пръстът й пореше въздуха при всяка нейна дума. Беше висока, но той беше по-висок. Беше слаба, а той беше целият мускули, но сега беше ядосана, а по всичко личеше, че на него му е забавно. Това, осъзна тя, беше достатъчно да изравни разликата в баланса на физическото несъответствие.

Той се протегна, хвана насочената към него ръка и я стисна здраво. Усещането при допира на ръката му, топлите му пръсти, обгърнали нейните по-слаби и хладни, толкова неочаквано я стресна, че съвсем я разсея. Над стиснатите им ръце погледите им се срещнаха.

— Кажете ми нещо, Ваша Чест: Всеки срещнат ли се опитвате да третирате така, или аз по някаква причина съм щастливец? — Вече нямаше никакво съмнение, че той страхотно се забавляваше от това нейно поведение. Изписано беше на лицето му.

Грейс изтръгна ръката си от неговата, а ядът й се възвърна с нова сила, провокиран от неговата несериозност. Едва сдържайки се да не избухне, тя успя да се овладее. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и замълча в продължение на няколко секунди. Беше открила, че в запазването на самообладание се криеше тайната на властимащите. Ако загубиш контрол над ситуацията, противникът ти побеждава.

— Искам дъщеря ми да е в безопасност. — Тя говореше като съдия, студено, отсечено и рязко, което означаваше, че очаква да й се подчинят и да приемат нейната воля. — Искам да изпратите някого в училище, който да я наблюдава през деня. Искам тя — и момичето, което пратих да я вземе — да бъдат ескортирани до дома ми. Искам един полицай вкъщи, за да ни пази, докато се уверя, че Джесика е в безопасност. Ако не сте упълномощен и не можете да организирате това, ще ви прескоча и ще намеря някой, който може.

Той я погледна за миг така, сякаш се чудеше как да й отговори. Скръсти ръце на гърдите си и леко се намръщи, а бръчките между веждите му отново се появиха.

— Ваша Чест — поде той, изговаряйки думите бавно и отчетливо, сякаш говореше на някой, когото смяташе за съвсем дебелоглав. — Помислете за това, което току-що поискахте. Засега няма никакви доказателства, че някой в Хеброн или където и да е другаде свързва дъщеря ви с нашето разследване на наркотрафика. Всички, отправени към нея заплахи от тази страна, по-скоро са резултат от вашето твърде живо въображение и на няколко съвпаднали по стечение на обстоятелствата събития. Ако я обградим с полицейски ескорт, ще ги накараме веднага да я забележат, а вие не желаете това. Точно това ще я заклейми като наш информатор, а тя, позволете ми да ви напомня, не е била. Ако искате един съвет от мен, не се опитвайте да привлечете вниманието към нея по този начин.

Грейс изпадна в затруднение. И тя си бе помислила същото, но сега, завладяна от нарастващото безпокойство, че дъщеря й е в опасност, беше забравила за това. Дали наистина не преиграваше? — се запита тя отчаяно. Дали не трябваше просто — но то бе най-трудното нещо на света — просто да стои и да чака да види какво ще стане, с надеждата, че нищо лошо няма да се случи?

Той въздъхна.

— Ако ще ви накара да се почувствате по-добре, ще пратя някой да наблюдава дали дъщеря ви и гледачката й са следени след училище. Ще наредя патрулната полицейска кола периодично да минава покрай вас следобед и довечера. И ще се погрижа всичко това да става съвсем незабелязано и ненатрапчиво. Имате номера ми и номера на полицията и коя да е от вас двете може да се обади, ако се почувства застрашена от нещо. Но не мисля, че има от какво да се притеснявате. Ако, виждате, че казвам ако, голямо ако, нашето разследване в Хеброн по някакъв начин е изложило дъщеря ви на риск, то вече няма от какво да се притеснявате, защото то приключи. Приключи. Разбрахте ли?

Грейс седеше, втренчила поглед в него. Той отвърна на погледа й с изражение, в което се четяха едновременно раздразнение, смях и разбиране. Чувството, което беше изпитала, чувството, че може да разчита на него, се бореше със силата на интуицията й. Може и да беше прав, помисли си тя, а надигналият се отвътре глас на майчиния й инстинкт да грешеше.

Тя винаги имаше склонността да проявява прекомерна загриженост за всичко, свързано с Джесика.

— Добре — въздъхна тя. — Добре. Линда — помните я — тя ще прибере Джесика от училище. Кара бежов форд ескорт. Просто пратете някого да се увери, че ще се прибере спокойно вкъщи. И накарайте някого да наобиколи къщата довечера.

— Добре — обеща той, а тонът и изражението му подсказваха, че смята, че Грейс най-после мисли разумно. — Не се притеснявайте. Аз…

На вратата се почука. Преди Грейс да отиде да отвори, вратата се открехна и Оуен Джонсън подаде глава вътре. Около петдесетгодишен, женен, с голяма глава с посребрена коса и любезно изражение, той беше неин колега в съда и Грейс имаше постоянна уговорка с него и другия от тримата съдии всеки четвърти четвъртък от месеца.

— Готова ли си за обяд, Грейс? — поглеждайки я, попита той.

Все още беше облечена в съдийските си одежди. Обърна се към вратата, а Марино остана зад нея. Оуен погледна над нея към полицая и после отново към нея, сбръчквайки вежди, като си помисли, че е прекъснал нещо лично.

— Съжалявам, не исках да ви преча…

— Идвам след минута, Оуен — каза тя с усмивка. Той кимна и се оттегли, затваряйки вратата след себе си.

Когато тя се обърна към Марино, видя, че изражението на лицето му се е променило по някакъв неопределен начин.

— Ще се погрижа, Ваша Чест — каза той отсечено и по същия отривист начин мина покрай нея и излезе. Грейс остана загледана след него за миг, преди едно внимателно почукване да й напомни, че Оуен и останалите я чакат. Набързо разкопчавайки робата си, тя се присъедини към тях за обяд.

И си забрани да си спомня за лекото, сладко гъделичкане, което беше изпитала, когато Тони Марино държеше ръката й.

 

 

Така се случи, че през следващите два дни нищо обезпокоително не се случи, оказаха се дори приятни. Когато тя загрижено (въпреки че горещо се надяваше) попита Джесика за събитията в училище, тя й разказа, че никой от приятелите й не е бил задържан за притежание на наркотици, нищо не са били прибрали. Децата, които бяха арестувани, както и момчето, по което беше стреляно, бяха от по-горни курсове и тя не ги познаваше. Беше щастлива, защото повечето от съучениците й отново бяха започнали да й говорят, въпреки че някои от тях — като Алисън например — все още бяха доста раздразнени.

Докато я слушаше, Грейс с облекчение си помисли, че Марино се бе оказал прав. След като разследването във връзка с наркотиците в Хеброн приключи, вероятно Джесика наистина вече не беше в опасност.

Стигайки до това заключение, макар и съвсем несигурно, й донесе такова облекчение.

Баскетболните пробни мачове бяха насрочени за събота сутрин. Грейс откара Джесика до спортната зала дори по-рано, в осем сутринта, остана да я гледа и напрегнато гриза кокалчетата на ръцете си, когато ставаше напрегнато. Калинките от Хеброн бяха най-добрият женски гимназиален отбор в щата и борбата да спечелят състезанието беше ожесточена. Като първокурсничка за Джесика беше почти немислимо да бъде включена в отбора на университета, но тя упорито преследваше мечтата си.

— Джесика се справя добре — отбеляза насърчително Ан Милхолън, докато Джесика отбелязваше поредните точки. Ан седеше до Грейс на скамейките сред останалите родители, които наблюдаваха турнира. Дъщерята на Ан, Емили, беше приятелка на Джесика и също много се стараеше да се представи добре.

— Благодаря, Емили също — отвърна й Грейс. Емили беше отбелязала няколко точки, но беше висока и здраво сложена, което я правеше неотразима под коша.

— Толкова се вълнуваше тази сутрин. Ами Джесика?

— Джесика никога не се вълнува — отвърна Грейс с гримаса, като потриваше изпохапаните си кокалчета на ръцете. — А пък аз винаги.

— О, виж това! — възкликна Ан, тъй като погледът й беше привлечен от действията, които се развиваха на терена.

Грейс погледна в тази посока и стомахът й се сви, докато гледаше как дъщеря й пробяга през игрището, дриблирайки, скочи за стрелба — и в последната секунда Тифани Драйвър открадна топката от ръцете й. Не последва никакъв съдийски сигнал от страна на треньорите им, които сега бяха в ролята на рефери. Изражението на лицето на Джесика, докато бягаше обратно след топката, накара Грейс да се почувства горда и в същото време отчаяна. Джес беше решена да влезе в отбора и играеше с цялото си сърце. Скачайки да предотврати удара на Тифани към коша, тя беше блъсната на пода.

Грейс изтръпна.

След края на играта Грейс откара Джесика до дома, за да се преоблече. Само веднъж през последните три месеца, в които Джесика трябваше да не излиза от къщи, Грейс се беше съгласила да направи изключение и й позволи да отиде до търговския център за обяд и след това на кино с приятелките, с които бяха тренирали за турнира.

Понякога беше трудно да отстоява непоклатимата си позиция. Грейс се съгласи, преценявайки, че те и двете бяха преживели толкова много стресови ситуации напоследък, че Джесика наистина имаше нужда от малко време с приятелите си за разтуха.

Колкото до опасността, не би трябвало да има такава. От два дни всичко беше спокойно. Историята с опиатите беше приключила. Приятелите на Джесика отново й говореха. Беше посред бял ден и с цяла група момичета в търговския център все пак.

Ако този неин майчински инстинкт не я оставеше най-после на мира, Грейс реши, че винаги може да отиде до центъра, да стои, без да я виждат, и да наблюдава дъщеря си, без да се натрапва.

Помисли си, че Джесика ще я убие, ако разбере.

Докато паркираше в гаража, Грейс леко се усмихна при мисълта как се промъква зад будките, докато се опитва да не изпуска от поглед дъщеря си. Джесика изскочи от колата почти в движение, но после се поколеба. Обикновено тя изтичваше вътре преди майка си, пускаше сака си в кухнята и се качваше горе да вземе душ, но след последните неприятни случки с огледалото не й се искаше да влиза вътре сама. Грейс прекрасно разбираше как се чувства Джесика, без да има нужда изобщо да й обяснява. Почти винаги, въпреки подобряването или влошаването на взаимоотношенията им от време на време, психиката им беше настроена на една и съща честота на вълната. Вероятно защото толкова дълго бяха живели заедно само двете.

И така Джесика влезе вътре съвсем малко преди нея през кухненската врата. Вярна на навика си, тя пусна сака до закачалката за дрехи в преддверието и застина като мумия.

— Мамо, сладкиш ли си ми направила? — Попита невярваща Джесика, без да иска пречейки на Грейс да види какво става. Беше се заковала на място като истукана, забила поглед в масата.

— Какво? — Носейки чантата си и торбите със зеленчуци, Грейс бутна дъщеря си настрана, погледна към масата и също застина.

В средата на масата беше поставен сладкиш, красиво подреден върху хартиена чиния с дантелена салфетка и украсен сякаш за нечий рожден ден. Лъскава бяла глазура, жълти рози със зелени листенца и прасковени пъпки. Навеждайки се да го разгледа отблизо, Грейс забеляза, че отгоре на тортата имаше нарисувана в глазурата картина — топка, която минава през пръстена на баскетболното табло. Надписът гласеше: Успех, Джесика!

Грейс не беше поръчвала тортата, нито пък беше молила някой друг да го прави. Всъщност тя и Джесика изключително рядко ядяха торти.

И, което беше по-важното, това произведение на сладкарското изкуство не беше на масата, когато двете с Джесика излязоха сутринта. А оттогава досега никой друг не беше влизал в къщата.