Карън Робърдс
Когато дойде часът (41)

41.

— Какво правиш тук по средата на деня? — Беше малко след три часа. Доминик, който явно току-що беше пристигнал в управлението, се спря на бюрото на Тони, преди да седне на своето. Движението и присъствието в стаята им по това време беше съвсем слабо, всъщност, освен тях имаше още само един детектив, Джо Гонзалес, седнал зад бюрото си. — Нали си нощна смяна. Сега трябва да си вкъщи и да спиш.

— Имам да работя върху нещо. — Изцяло погълнат от работата си, Тони се беше отпуснал на стола си, подпрял брадичка на един юмрук, и едва удостои брат си с поглед. Всъщност той сравняваше някакви отпечатъци на екрана на компютъра. Вляво на екрана имаше отпечатък от един палец, взет от къщата на Грейс. Вдясно преминаваха цяла поредица отпечатъци, заложени в компютъра за сравнение. Вече беше прегледал досиетата на арестуваните във връзка с пласирането на наркотици в училището Хеброн, но без никакъв окуражителен резултат. Сега компютърът сравняваше отпечатъци от досиетата на лица, които са се явявали в съда пред Грейс през последните две години. Разбира се, не от всички, които се бяха явявали в съда, имаше взети отпечатъци в досиетата, а и известен брой други хора можеха да имат някаква причина да плашат нея и Джесика и те също вероятно нямаха взети отпечатъци в полицейските архиви, но въпреки това тази проверка беше наложителна.

Работата на детектива, както Тони вече беше открил, се състоеше основно в елиминиране, съчетано с известна доза здрав разум и късмет. Стандартната процедура беше да прегледа и провери всичко, което има в наличност, а след това да се заеме с останалото. През годините това се беше оказало изненадващо успешна стратегия.

— Как се държи приятелката ти? — попита Дом.

Като добре съзнаваше какво го пита брат му, който така добре го познаваше, че можеше да чете в очите му, Тони дори не вдигна поглед от работата, в която беше потънал.

— Добре. — Искаше му се този кратък отговор да бъде достатъчен и да заблуди брат му, но всъщност изобщо не очакваше това да стане в действителност.

Дом се разсмя и каза:

— Мама я харесва.

— Вече ми каза.

— Така ли?

— Обясни ми надълго и нашироко.

Чак тогава Тони вдигна очи, за да погледне брат си.

— Какви ги вършите вие двамата, цял ден ме обсъждате по телефона ли?

— Не. Не повече от петнадесет минути на ден, най-много. — Доминик се усмихваше широко.

Въпреки неприятния факт, че беше станал обект на интерес и приказки от страна на семейството му, той не можа да се въздържи да не се усмихне, като си представи картинката: майка му и Доминик, притиснали телефонните слушалки до ушите си, си разменят остроумни забележки по негов адрес.

Доминик все повече заприличваше на стара бабичка. Тони му каза какво мисли по въпроса и в отговор получи един юмрук по рамото.

— Добър ден, господа. — Гари Сандифър влезе в стаята с размотаващ се около краката му бежов шлифер, който вече беше станал като негова запазена марка.

— Капитане. — Тони и Доминик отговориха едновременно. — Господи боже, нима днес всички са решили да се появят толкова рано? — прошепна тихо на брат си Тони, за да бъде чут.

— Не ни достигат хора, сега, след като ти и Пеник, и Байер сте в ролята на бавачки заради някакъв шегаджия. Много неща се натрупаха.

— Така ли? — Тони погледна към брат си с интерес.

Преди Дом да успее да му отговори, Сандифър се спря на бюрото му и го попита:

— Как вървят нещата по случая на съдия Харт?

— Вървят и само толкова мога да кажа по въпроса.

— Кажи какво имате по случая.

Компютърът продължаваше безкрайно да мига, а Тони вдигна пръстите на едната си ръка и изброи случките досега.

— Първо, имаме едно откраднато и намерено плюшено мече, без отпечатъци, без нищо друго. Второ, имаме масло по огледалото, чисто минерално масло, никакви възстановими отпечатъци по огледалото, но един неидентифициран, взет от дръжката на вратата на спалнята. Сега се опитвам да го пасна с нещо познато. Трето, имаме една торта, приготвена в сладкарница Холиман в Търговския център Уестуинд, телефонна поръчка от името на някакъв си Стенли, според тетрадките с поръчки в сладкарницата, а телефонният номер, които са записали, се оказа несъществуващ. Беше много характерна торта, която един от персонала там си спомни, че е украсил. Неотровна, стандартните продукти, никакво престъпление не е извършено при поръчването или при покупката, никаква причина, поради която продавачът да си спомни нещо особено за този, който я е взел от магазина. Платена в брой. Четвърто, имаме един умрял хамстер в лед в моргата, удавен в найлонова торба. С вода от града. Никакви отпечатъци по торбата. Няколко влакна по животното, които досега не сме успели да съпоставим с нищо познато и да идентифицираме.

— Накратко, нямате нищо. — Сандифър звучеше много нещастно.

— Но — продължи Тони — тази сутрин имаме нещо по-интересно. Пето, натрапникът е оставил вече непотребен ключ за къщата, залепен на кухненската врата с дъвка.

Сандифър го погледна със сериозно изражение на лицето.

Тони кимна.

— Да. Който и да е нашият човек, направил е грешка. Сега имаме ДНК. От слюнката в дъвката.

Сандифър се намръщи.

— Това няма много да ти помогне да го хванеш.

— Не, но означава, че когато го хванем, ще можем да докажем, че е бил той.

— Сигурен ли се, че ще го хванете?

— Абсолютно.

— Приключвай с това колкото може по-бързо тогава. Не можем да осигурим на съдия Харт и на дъщеря й охрана за неопределено дълго време. От сигурен източник знам, че началниците вече започват да мърморят за разходите. А и освен това имаме нужда от теб в отдела.

— Захванали сме се с Лин Вос — каза Дом.

— Господи, и аз искам да участвам — направи гримаса Тони. Колкото и да искаше да залови Вос, още повече държеше да знае, че Грейс е в безопасност. Единственият проблем беше, че самият той не беше съвсем сигурен дали тя или Джесика изобщо ги грози някаква физическа опасност. Много беше вероятно да е така, но още по-вероятно беше натрапникът накрая да се окаже само един откачалник. Той беше преувеличил степента на опасността, която ги грозеше, за да получат охраната, на която Грейс толкова много държеше.

Тони наистина искаше да направи всичко възможно и да види как ще прочетат правата на техния тормозител, когато го хванат. Особено ако заради това пропуснеше операцията по залавянето и опандизването на Вос.

— Продължавай — каза Сандифър и се оттегли в кабинета си.

— Хей, твоята задачка в ролята на бавачка поне си има хубавите страни — отбеляза Дом многозначително и ръгна с лакът Тони по рамото.

— Ти нямаш ли си някаква работа за вършене? — стрелна с поглед брат си Тони.

— Да — ухили се Дом и се упъти към бюрото си. Тони отново се съсредоточи в преминаващите на екрана отпечатъци.

Мина повече от час, а той все още нямаше нищо налице. Нито един отпечатък не съвпадаше. Никакъв доклад от лабораторията, където изследваха слюнката от дъвката, въпреки че бяха обещали да побързат. Той дори провери онзи адвокат, Колин Уилкърсън, който създаваше проблеми на Грейс, и отново не откри нищо.

Не че беше очаквал нещо друго. Вътрешният му инстинкт подсказваше, че натрапникът трябва да е някое хлапе. Но по щеше да му е приятно, ако се беше оказал Уилкърсън.

Изправи се, за да си тръгне.

— До скоро — обърна се той към брат си, който в момента набираше някакъв номер по телефона.

Дом погледна към него, без да смъква слушалката от ухото си, поставил пръст на копчетата на телефона.

— Хей, не искаш ли да вкараме няколко коша, преди да тръгнеш?

В единия край на паркинга имаше поставен баскетболен кош, точно зад сградата на управлението. Той и Дом много пъти бяха играли там досега.

Тони поклати глава.

— Не, не днес. Трябва да се погрижа за моите момичета.

Чак когато забеляза особеното изражение по лицето на Доминик, тогава разбра какво всъщност беше казал.

Обърна се и излезе, преди да е чул коментара на Доминик.

Ако брат му се беше опитал да се пошегува, направо щеше да го удуши.

За последен път беше употребил тези думи — моите момичета — преди около десет години.

Тогава беше имал предвид Глена и Рейчъл.

Моите момичета: така се обръщаше към тях, със спокойна и любяща привързаност. Този израз беше неразделна част от онези безвъзвратно изгубени, щастливи години преди болката да завладее живота му.

Той просто не можеше да повярва, че отново го беше използвал.

За Грейс. И за Джесика.

Моите момичета.