Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

19.

— О, боже, сигурно си забравила и си оставила клетката незаключена — каза Грейс.

— Не съм! Знам, че не съм! Никога не оставям клетката на Годзила отключена. — Устните на Джесика трепереха и очите й се напълниха. Това, както и насъбраният от предшествалата случка страх, който беше изпитала, й дойдоха много.

— Годзила? — озадачено попита отзад Доминик с тих глас.

— Хамстерът й. — Осведоми го Тони също снишил глас.

— А!

— Не се притеснявай, ще го намерим. — Пренебрегвайки полугласния им разговор зад гърба им, Грейс прегърна дъщеря си през крехките рамене, за да я успокои. Джесика вече оглеждаше пода, обръщайки особено внимание на тъмните ъгли, където подът и стените се срещаха, и преглъщаше сълзите си. — Трябва да е тук някъде.

— Може да е навсякъде из къщата! — Джесика погледна отчаяно към Грейс. — Вратата на стаята ми беше отворена през цялото време.

— Ще го намерим — повтори Грейс, след това вдигна поглед, тъй като нечия ръка настоятелно я хвана за ръката малко над лакътя.

Беше Тони Марино. С рязко движение на ръката той й показа, че иска да говори с нея насаме, в коридора.

Предал това съобщение, той отпусна ръката си от нейната и тя го последва извън стаята. След като Грейс излезе, Джесика се отпусна на колене до леглото, приготвяйки се да погледне отдолу. Определено не съвсем заинтересован от случая с липсващия хамстер, Доминик отново беше изчезнал в банята.

Вече в коридора, Тони спря и се обърна с лице към Грейс. Тя също се спря, поглеждайки го намръщено. Бяха застанали на няколко фута разстояние от коридора към стаята на Джесика, Грейс обърната с гръб към вратата, така че дъщеря й да не може да прочете нищо притеснително по лицето й. Ако той имаше да й казва нещо лошо, тя искаше да държи Джесика настрани колкото е възможно по-дълго.

— Не искам да вбесявам дъщеря ви отново относно братовчед й, но много ми се струва вероятно, че вашият племенник е нашият заподозрян.

Докато говореше, погледът му се плъзна покрай нея към спалнята, сякаш, също като Грейс, и той се притесняваше да не бъде чут от Джесика.

— Пол? — Грейс се намръщи още повече. Тя скръсти ръце на гърдите си. Все още беше облечена в същия сив спортен екип с надпис отпред, който носеше по време на съвместното им бягане. Екипът беше доста топъл, твърде дебел, за да го носи вкъщи, но тя потрепери. — Какво ви кара да мислите така?

— Поставянето на такъв надпис върху огледалото на дъщеря ви е нещо, на което е способно едно хлапе. — Грейс забеляза, че малкият, многофасетъчен полилей, който осветяваше коридора на горния етаж, подчертаваше сребърните нишки в косата му. Подсилваше сенките около тънките радиални линии, тръгващи от ъгълчетата на очите му, както и по-дълбоките бръчки от двете страни на устата. — А сега като открихме и че хамстерът липсва — бих казал, че всичко това не говори в полза на племенника ви.

— Защо Пол ще прави такова нещо?

Той сви рамене.

— За да си отмъсти за това, че дъщеря ви му отне хамстера? За да си върне, задето му се скараха? Просто за да я ядоса? Кой знае? Преди да продължим по-нататък със случая, защо не се обадите на сестра си и не я помолите да го попита?

Грейс го изгледа за миг, без да каже нищо, докато прехвърляше в главата си вероятностите. Просто беше възможно Пол да е… О, така се надяваше да е той!

— Добре, ще се обадя — каза тя и заобикаляйки Марино, се отправи към телефона в стаята си. Марино я последва. Докато тя говореше с Джаки, обяснявайки й ситуацията колкото се може по-добре, без същевременно да разкрива най-важния факт, че пияна, Джесика е била хваната да купува марихуана — тя го наблюдаваше как оглежда стаята.

Докато Джаки отиде да пита Пол, Грейс остана на телефона и се опита да погледне стаята през очите на Марино. Докато правеше това, тя се почувства доста неловко. Всяка спалня е много лична все пак, тъй като разкрива много от същността на обитателя си.

Махагоновото резбовано легло с балдахин беше огромно, с розово-зелена покривка на фестони с флорални мотиви и кремави дантелени волани. Тоалетката, нощното шкафче и скринът за бельо, както и леглото, бяха от изкусно резбован махагон. Стените бяха боядисани в бледозелено: месинговите осветителни тела, две на тоалетката, едно на нощното шкафче, имаха тъмнозелени лампиони и пръскаха пищна мека светлина. Завесите на зелени райета бяха спуснати пред огромния прозорец зад леглото и пред още по-големия еркерен прозорец в другия край на стаята. Два фотьойла, покрити със същата дамаска на цветя като леглото, и една малка масичка с купа тъмнорозови копринени рози между тях бяха разположени до еркерния прозорец. На нощното шкафче се виждаха семейни снимки в сребърни рамки. Три книги, които тя в момента четеше, с прегънати страници за отбелязване докъде е стигнала, стояха една върху друга до снимките. Едната беше някаква отегчителна биография (идваше й на помощ, когато не можеше лесно да заспи), другата беше трилър от нашумял автор, а третата — четиво за родители със заглавие Хронично болното дете. Морскосините обувки, които беше събула по-рано и беше забравила да прибере, стояха до долния край на леглото; като едната се беше преобърнала върху тъмнозеления килим. Единият край на дантелената й нощница се подаваше от недобре затвореното чекмедже на скрина. Перлените обеци, които беше носила през деня, лежаха върху тоалетката до четката й за коса.

Овално огледало в позлатена рамка висеше над тоалетната масичка, отразявайки собствения й неспокоен образ, в който тя несъзнателно се беше загледала. Тя стоеше, притискайки с една ръка гърдите си, леко наклонила глава към бялата телефонна слушалка, залепена за ухото й. Беше бледа, с тъмни сенки под очите и толкова изпъкнали скули, че изглеждаше почти измъчена. Устните й, без червило или изобщо някакъв топъл цвят, бяха здраво стиснати и образуваха по три извити бръчки от всяка страна на устата, които тя не беше забелязала досега. Още една малка и вертикална бръчка се извиваше между веждите й. Шокирана от това колко възрастна изглежда, тя веднага отпусна лицето си. Бръчките изчезнаха, но това беше единственото подобрение. Оставаше си, признавайки пред себе си с известно огорчение, една не съвсем привлекателна жена, прехвърлила тридесетте, облечена в стари, излезли от мода дрехи — твърде висока, твърде слаба, с твърде дълъг нос и къса, непокорна коса.

Накратко, не беше никаква сексбогиня.

И тъй като нищо не можеше да направи по въпроса, Грейс престана да се гледа в огледалото и продължи с огледа на стаята, продължавайки да се опитва да гледа с очите на Марино. Вратата на съседната баня беше открехната и вътре се виждаха кремавата й хавлия, която висеше на закачалката, четката й за зъби в поставката и нощният й крем на ръба на мивката. Издължена синя гилза от червило беше паднала на една страна точно до розовото бурканче с нощен крем. Усещаше се лекият аромат на цветя и плодове, с който Грейс така беше свикнала, че вече почти не забелязваше. Той се разнасяше от една малка порцеланова чинийка със сапуни в най-причудливи форми, които тя държеше — просто защото й харесваха — на другия край на мивката.

Тази вечер тя усети този аромат, защото Тони Марино беше в спалнята й, изправен до леглото близо до захвърлените й обувки, а ноздрите му леко се бяха разширили, сякаш душеше въздуха, и с присвити очи оглеждаше стаята.

Облечен в сив спортен екип, с леко бронзова кожа от осветлението и с тази сянка, която хвърляше на стената — заплашително голяма и широкоплещеста — той изглеждаше огромен, непоклатим и съвсем не на място сред вещите й.

Той сякаш усети погледа й върху себе си и се извърна, за да я погледне. В този съвсем кратък миг, когато погледите им се срещнаха, Грейс почувства нарастващо сексуално привличане към него, от което всичко отвътре й заигра. Само миг след това, когато тя за свой ужас разбра какво изпитва, тя съвсем небрежно се завъртя, спря да го гледа и му обърна гръб. В този момент, слава богу, Джаки се върна на телефона. Концентрирайки се с невероятно усилие на волята, тя успя да приключи разговора си с нея.

След това трябваше да затвори телефона и отново да го погледне.

— Пол казва, че не го е направил — осведоми тя хладно, а очите й срещнаха неговите с такъв безстрастен поглед, сякаш никога не бе изпитала внезапната, пареща болка от осъзнатите чувства.

Веждите му се повдигнаха.

— Дали казва истината, как мислите?

Грейс сви рамене, отправяйки се към него и към вратата. Увереността й се беше възвърнала, тъй като тя реши, че той няма как да е узнал за онова, което си беше помислила — или почувствала. И все пак, успокои се тя, имаше право да се поддава на редките пристъпи на сексуално желание към хубавите мъже. Тя все пак беше жена, и то сама, а сетивата й не бяха притъпени, въпреки че не беше толкова глупава постоянно да ги настройва.

Тръпката, която беше преминала през цялото й тяло, докато го беше гледала, беше съвсем безобидна. Дори беше забавно.

Ако я приемеше, че си е чисто инстинктивна реакция и повече не се замисляше за това.

— Джаки мисли, че той казва истината. Да ви кажа направо, и аз не смятам, че го е направил Пол. Първо, е твърде малък. Не може да пише така добре. Не би се сетил за такава шега. Просто не е нещо, което би направил.

— Но някой го е направил.

Той се отмести от пътя й, когато тя го приближи, и я последва през вратата. Вече в коридора, без интимното му присъствие в спалнята й да я разсейва, тя можа да се обърне и да му се противопостави по-уверено.

— Вижте какво, детектив, не мисля, че това е някаква шега. Не и от страна на Пол. От ничия страна. Мисля, че някой се опитва да сплаши Джесика. Мисля, че цялата тази работа има нещо общо с вашето разследване относно наркотиците в гимназия Хеброн. Мисля, че някой смята, че Джесика представлява опасност за тях като разговаря с вас и по този начин те я предупреждават да си мълчи.

С крайчето на окото си тя забеляза полицаи Стайн и Питърс, нарамили някаква апаратура, която от това разстояние не можа да разпознае, да влизат в стаята на Джесика. Марино сигурно също ги беше видял, защото погледът му за миг си отмести някъде покрай нея, но почти веднага отново се върна към нея.

— Вероятно е, предполагам — изрече той бавно. — Но аз не мисля така. Да започнем с това, че Джесика не знае толкова много. Засега тя не е истински участник. Ако това не е шега, което аз трябва да ви кажа, че имам основания да смятам, че е, то тогава трябва да обсъдим другите възможности. Казахте, че някой е влизал, вечерта, когато Дом и аз заловихме Джесика. Разкажете ми за тогава.

— Аз… — започна Грейс тъкмо, когато Джесика се появи от стаята си.

— Мамо, Годзила я няма никъде в моята стая! — Звучейки притеснена, Джесика забеляза майка й и Марино и се приближи към тях. Лицето й сега вместо бледо, беше зачервено, а очите й бяха възпалени и пълни със сълзи.

— Нали не забрави да си сложиш последната доза инсулин? — Грейс се отклони от въпроса при вида на издайническите червени бузи. При всичката тази суматоха нямаше да е чудно, ако Джесика беше забравила да си сложи инжекцията.

— Да, майко. — В очите й започна да се надига гняв, а гласът й стана рязък. — А, да, освен това ядох, когато трябваше, и да, направих си кръвната проба. Добре съм. Ще ме оставиш ли, моля те, на мира с този проклет диабет и ще ми помогнеш ли да намеря Годзила?

— Джесика Лий! — възкликна Грейс, възмутена едновременно от грубите думи и от отношението, но дъщеря й вече беше профучала край нея и бързо се спускаше по стълбите.

Изражението на Грейс, когато се обърна да погледне Марино, го възпря от коментар. Срещайки напрегнатия й поглед в този момент, той прехвърли разговора към предната им тема.

— Хайде, разкажете ми за първото влизане в къщата ви.

Грейс въздъхна. И отговори на въпроса. Укорите по отношение на Джесика и грубото й държане, както и търсенето на Годзила щяха да почакат.

— … и така, аз вдигнах Господин Мечо и го внесох вкъщи. После се обадих на полицията — приключи Грейс, чувствайки как цялата отново изстива при този спомен.

Марино като че ли се поколеба за момент.

— Знаете ли — изрече той бавно, — да откраднеш едно плюшено мече от стаята на момиче, не ми прилича на нещо, което един наркодилър ще направи, за да сплаши някого.

— Тогава какво друго би могло да бъде? — Грейс звучеше ядосано. Тя усети това, когато чу думите, които изрече. Но всъщност не беше ядосана. Ставаше все по-уплашена.

— Нещо с времето не се връзва в едно отношение. Дом и аз още дори не я бяхме заловили онази нощ, когато вие сте преследвала този мистериозен крадец навън в двора си. Защо ще иска някой да сплаши Джесика, преди дори да сме я хванали, че е замесена в нещо?

— Не знам. Как бих могла да зная? Но тя вече е била тръгнала с тези хлапета по това време. Вече е била с тях и е купувала марихуаната. Може би вече е знаела нещо, което не е трябвало да знае, или те така са предположили. Може би, който и да е бил през онази нощ, просто е искал да покаже на Джесика колко всъщност е уязвима, че те могат много лесно да влязат в нейната къща, в стаята й, когато си поискат. Може би са искали да й навредят; може би не са знаели, че тя не си е вкъщи. Или пък са знаели, но просто са проверявали по една или друга причина къде и как живее. Не знам какъв точно е бил мотивът им. Как бих могла да знам? Всичко, което зная, е, че същата вечер Джесика се измъкна от къщи, напи се, купи си марихуана и беше заловена от вас, някой влезе в къщата ми и взе мечето й от нощното шкафче до леглото й. И че по-рано днес тя реши, че някой я преследва от училище. А тази вечер, когато се върнахме от бягането, на огледалото в банята й имаше надпис, който гласеше почивай в мир, и името на дъщеря ми върху надгробната плоча, нарисувана там. И всичко, което се промени в живота ни, откакто започна тази история, е, че тя се забърка с някакви съученици наркомани и с вас.

Марино вдигна двете си ръце, сякаш за да се защити от насочения към него настойчив поглед.

— Вижте какво, всичко, което се е случило, може много лесно да влезе в графа майтапи.

Майтапи! — Грейс повиши глас. — Майтапи? Те ме плашат до смърт!

— Знам, че е така. — За момент той не каза нищо повече, а очите му се изпълниха със съчувствие, когато я погледна. — Не искам да мисля, че преигравате. Но какво всъщност се е случило? Преследвала сте някого чак до улицата посред нощ. Не го познавате. Може да е бил всеки, някой съсед тийнейджър, който просто се е чудел какво ли прави Джесика тази вечер, някой от приятелите й, който се е отделил от останалата група и е започнал да я търси, някой нехранимайко, някой съсед, практически всеки. Нямате доказателства, че той е влизал в къщата, няма следи от насилствено проникване вътре, не липсва нищо ценно. — Той вдигна ръка, за да възпре възраженията й, преди дори да е чул какво иска да му каже. — Добре, освен любимото плюшено мече, което сте намерила на пътя. Но то може да се е озовало там по много начини, струва ми се, най-малко вероятният, от които е, че е било изпуснато от някой, който е влязъл у вас и го е откраднал. Както и днес Джесика фактически не е успяла да види този, който я е преследвал. Тя просто е изпитвала усещането, че е преследвана. Може да е бил някой приятел, който е решил да си направи шега, някое момче, което я харесва, но е твърде срамежливо да й го признае, или просто само във въображението й. Не оспорвам, че някой е написал името й върху рисунката с надгробния камък върху огледалото. Никой не го оспорва. Но дали целта е била да изглежда като смъртна заплаха? Съмнявам се. Прилича ми на някаква шега. Всичко случило се досега, дори ако предположим, че всичко, което казвате, наистина се е случило, може да бъде класифицирано като такава. Щях да съм по-склонен да се съмнявам във вашите племенници или може би в приятелите на Джесика, отколкото да си представям участието на някой скапан наркодилър с цел отмъщение.

— Няма да се отнесете към случая с нужната сериозност. — Грейс не вярваше на ушите си. — Някой заплашва дъщеря ми, а вие няма да го приемете за сериозно.

— Не е това… — опита се да обясни той.

— Напуснете — каза тя, като го прекъсна. — Просто напуснете. Ако не се отнесете към този инцидент с нужното внимание, то тогава аз нямам нужда от вас. Напуснете. Махайте се от къщата ми. Веднага.

— Вижте, Ваша Чест, знам, че сте притеснена, но трябва реалистично да гледаме на нещата — опита отново той.

По коридора Доминик Марино и двамата униформени полицаи излязоха от стаята на Джесика с едно черно куфарче, фотоапарат и още куп други атрибути.

— Всичко е готово — обяви Доминик, когато тримата се приближиха към тях. Тони се огледа наоколо, а после отново погледна към Грейс. Тя му отвърна с каменно изражение.

— Тръгваме си, ей сега идвам и аз — каза Тони на останалите мъже. Когато всички бяха вече слезли на долния етаж, той отново се обърна към Грейс.

— Ако смятах, че дъщеря ви я грози и най-малката опасност, щях да ви кажа, а и щяхме да обърнем всеки камък, докато заловим натрапника — допълни той. — Знам, че не сте съгласна, но аз съм почти сто процента сигурен, че този, който е направил това снощи, както и другите неща, ако ги е имало, е някое хлапе. Това не са сериозни заплахи. Това са просто шеги. Неща, които едно хлапе може да направи.

— Знам какво си мислите — изрече Грейс ледено, обръщайки се настрани. — Но изобщо не съм съгласна. Благодаря ви, че се отбихте. Довиждане.

— Вижте… — Звучейки уморен и леко задъхан, той я последва надолу по стълбите. — Ако се случи нещо друго, обадете ми се. Няма значение дали е посред нощ, или по някое друго време. Ще дойда. Ако чуете шум на прозореца, ще дойда. Ако видите сянка на стената, ще дойда. Знам, че всичко това плаши вас и дъщеря ви, особено щом живеете сами, но знам и че е много лесно да се преувеличават нещата, когато човек се страхува. Ще следя всяка случка и ще се заема сериозно със случая с огледалото, без значение какво е моето мнение за случката. Става ли?

— Довиждане, детектив. — Стигайки до входната врата, Грейс я отвори и застана в очакване той да си тръгне. Той спря за момент и я погледна. Тя му отвърна с поглед, изпълнен с раздразнение и твърдост. Той се опита да каже нещо, замисли се, поклати глава и си излезе.

Грейс затвори вратата след него, опитвайки се да контролира гнева си. За миг тя остана на мястото си, стиснала дръжката на вратата, борейки се с бушуващите чувства в нея, за да не види Джесика колко всъщност е разстроена. След това тя внимателно провери, за да е сигурна, че резето е спуснато, и дръпна вратата, за да разбере дали ключалката е щракнала. Обиколи долния етаж, проверявайки всички прозорци и особено кухненската врата, дали са добре затворени. Джесика седеше в кухнята и режеше една ябълка на парчета.

Джесика толкова трябваше да внимава с яденето на плодове. Вече беше изяла една ябълка днес.

— Няма нужда да ядеш това. — Каза Грейс, като думите се изплъзнаха от устата й, преди да може да ги спре.

Джесика й хвърли унищожителен поглед.

— За Годзила е. Той обича ябълка. Мислех, че ако сложа малко в клетката и я оставя на пода…

Гласът й се проточи. Тя погледна надолу към ябълката в ръката си, докато продължаваше да реже.

— О — въздъхна Грейс, — добра идея!

Отваряйки един шкаф, тя извади две чинийки и сложи в тях нарязаната ябълка. После помогна на Джесика да постави съблазните за хамстера в клетката, във въртележката и в червената му къщичка, като се надяваха, че през нощта Годзила ще огладнее.

Въпреки че много внимаваше Джесика да не забележи, Грейс все още беше еднакво ядосана и уплашена. Когато дойде време за лягане, страхът й се беше изпарил. Тази вечер, по взаимно споразумение, тя и Джесика щяха да спят заедно в нейното голямо легло. Или поне Джесика щеше да спи, обърната към нея и на кълбо.

Грейс лежеше будна, заслушана в грохота на гръмотевиците и трополенето на дъждовните капки по покрива, когато надвисналата буря най-накрая се развихри. Тя почти се страхуваше да затвори очи, дори въпреки заключената врата на спалнята. Досега ключалките се бяха оказали безсилни срещу злото, което според нея неминуемо се задаваше.