Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

45.

Убийството на майка му се оказа доста забавно нещо. Той възнамеряваше да го направи малко по-късно същата вечер, да се справи с цялото семейство наведнъж, след като баща му се прибереше от Индианаполис и Дони се върнеше от раздаването на още съобщения за изчезването на Карълайн. Но в девет часа майка му го хвана, че яде оризовия пудинг, който беше приготвила за баща му, точно както беше направил и предишната седмица. Тя се развика страхотно, като крещеше, че някой, който е толкова дебел и пъпчив като него, няма нужда да яде сладко.

Той влезе в спалнята, извади пистолета на баща си от мястото, където беше скрит под леглото, и се върна в кухнята с него. Човече, как само веднага млъкна като го видя! Устата й увисна отворена като риба на сухо, ръката й стисна гърлото й и тя произнесе името му по онзи особен начин, който издаваше, че беше съвсем наясно какво ще й се случи.

— Сбогом, мамче — процеди той и застреля тая грозна кучка право в лицето.

Е, да, след това тя стана дори още по-грозна. Кървеше като заклана свиня, каквато си и беше. За няколко минути на пода в кухнята до главата й се образува огромна локва. Стените също бяха опръскани с кръв, намазани сякаш със сос за спагети с гъби и макарони. Не можеше да остави всичко така, въпреки че никак не му се чистеше, обаче не му се щеше баща му и Дони да разберат какво става, докато не дойдеше и техният ред да се разправи с тях.

Той взе сноп кърпи от шкафа с бельото, уви няколко около главата на майка си — всъщност, като си помислеше, май изглеждаше по-добре така, само с половин лице — и след това я опакова в торби за боклук. Вече бе разбрал колко удобни могат да бъдат тези торби при пакетиране на мъртви тела. Беше опаковал и Карълайн в такъв чувал, преди да я напъха във фризера в мазето на едно съседно семейство, което в момента беше някъде на почивка — тази вечер щеше да я прибере оттам и да я занесе обратно в къщата при останалите. Карълайн хубавичко беше замръзнала, направо като хамбургер. Беше ходил да я провери няколко пъти и още дори не миришеше.

Това, че първо уби майка си, малко наруши плановете му. Първо беше решил да се справи със съдийката и дъщеря й, а после да се прибере и да види сметката на майка си, на баща си и на Дони, докато спят. Но от майка му наистина му беше вече писнало. До гуша му беше дошло да му казват, че е дебел.

Увивайки тялото в още торби и залепвайки тиксо по стратегическите места, за да не се отворят, той се замисли как тази случка променя в известна степен плановете му. Най-накрая, след като избърса кръвта от пода и от стените с най-хубавите кърпи на майка си — ако можеше да го види, направо щеше да откачи, — той реши, че като всичко останало, убийството на майка му като начало може би в крайна сметка беше чудесно.

И все пак, ако ченгетата бяха толкова тъпи, че не можеха да свържат убийството на майка и дъщеря в Бексли с убийството на собственото му семейство в Арлингтън? След като през последните няколко седмици при тайните си похождения ги беше наблюдавал как се мотаят из къщата на съдийката и след като беше видял как се опитват да разгадаят мистерията около изчезването на Карълайн, той никак не остана впечатлен от тяхната интелигентност. Според него беше напълно възможно да не могат да направят връзката.

Но не и ако оставеше тялото на майка си в къщата на съдийката като визитна картичка.

Усмихнат, той вдигна тялото на майка си — тази тлъста свиня тежеше като олово — метна я през рамо и я понесе към колата й, която беше паркирана в гаража. Колата беше нова Максима и майка му много си я обичаше. Тя никога нямаше да му разреши да я кара, въпреки че я даваше на Дони всеки път щом той й я поискаше.

Тази вечер обаче щеше да я кара той, а тя щеше да се вози на задната седалка, мъртва.

Той се върна в къщата и напъха възглавниците под завивката от нейната страна на леглото, за да може, който погледне към леглото — като Дони например, който би могъл да надзърне в стаята, да помисли, че майка им спи. След това взе ключовете от максимата от чантата й, прибра и малко пари, в случай че му свърши бензинът, напъха пистолета в джоба си и вдигна торбата, която вече беше напълнил с останалите неща, които щяха да му трябват тази вечер.

След това седна в колата и потегли. Наложи му се да сгъне краката на майка си, за да може да я събере на задната седалка. Колко жалко, че беше мъртва. Харесваше му мисълта за това колко неудобно можеше да се чувства на това място.

Когато стигна до къщата на съдийката, вместо да паркира няколко преки по-надолу, както правеше обикновено, когато идваше с мотора си, той спря на отсрещната улица, така че трябваше само да прекоси предния и задния двор на съседната къща, преди да прескочи нейната ограда. Вече идеално познаваше разположението на къщите в района като в собствения си квартал. Стана му доста мъчно, като си помисли, че това ще е последното му посещение в къщата на съдийката. Вече беше изминала почти цяла година, откакто беше разкрил идентичността й чрез една програма в Интернет, която основно се занимаваше с това да издирва и да събира осиновени деца с биологичните им родители. Наблюдаването на тази жена и детето й му беше станало нещо като хоби. О, хайде, всички хубави неща все някога свършват, помисли той.

Когато излезе от колата и надникна вътре, разбра, че тялото на майка му много лесно можеше да бъде забелязано на задната седалка. Някой би могъл просто да надникне вътре — дори така увит в торбите за смет, пакетът изглеждаше толкова странен, че веднага щеше да предизвика нечие обаждане в полицията.

Досега не беше забелязал, че уличната лампа на ъгъла осветяваше толкова добре мястото. В първия момент помисли да премести колата. Но след това реши просто да вземе майка си със себе си. Така или иначе смяташе да се върне да я вземе, а сега просто щеше да занесе тялото до къщата малко по-рано, отколкото беше планирал.

Господи, страшно тежка беше… Пъхна пистолета в джоба на якето си — е, в якето на Дони — и я вдигна на рамо, след като първо се убеди, че наоколо няма никой. Само след няколко минути тъмнината му осигури безопасно прикритие, далеч от светлината на уличните лампи, и той остана сам в нощта, с луната, звездите, шумолящите под стъпките му листа и скърцащите клони на дърветата над главата му.

Бексли беше наистина чудесно място за живеене, помисли си той. Почти толкова хубаво, колкото и Арлингтън.

Някъде не много далеч се разлая куче. Малкото кутре, което чуваше почти всеки път, когато посещаваше къщата на съдийката.

Тази вечер щеше да облекчи вселената с още един живот по-малко — този на кучето.

Когато стигна до оградата, деляща го от задния двор на къщата, той се наведе и остави майка си на земята от другата страна — страхуваше се да не би просто като я пусне долу, торбите да се пръснат и да се отворят, което щеше да го изправи пред неприятната възможност още един път да почиства тази гадост. След това се прехвърли през оградата.

Повечето от прозорците в къщата светеха. Той се запита какво ли правеха тя и Джесика там, вътре. Е, съвсем скоро щеше да узнае.

Планът му беше съвсем прост. Алармената инсталация, която си бяха поставили, изобщо не можеше да го спре; новите ключалки нямаше ни най-малко да го забавят. А приятелят на съдийката, полицаят? Фасулска работа.

Те не включваха алармата преди лягане. Знаеше го със сигурност, защото ги беше наблюдавал през прозорците, откакто я бяха инсталирали.

Нямаше да има нужда от ключ, защото щеше да направи нещо, което изобщо не очакваха.

Да почука на вратата. И когато му отвореха — все някой щеше да му отвори, защото хората навсякъде винаги отварят, щом на вратата им се почука или позвъни, сякаш са длъжни да го правят — щяха да останат безкрайно и завинаги изненадани.

Чук-чук. Мъртви сте.

Той се усмихна при тази мисъл.