Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

22.

Историята излезе във всички местни вестници на следващата сутрин. Грейс обаче не разбра какво се е случило почти докато не седна в залата. Съдът в окръг Франклин, в централната част на Кълъмбъс, беше оживено място дори толкова рано сутрин. Пред металните детектори на всеки вход имаше опашки от чакащи хора, униформени полицаи старателно проверяваха чанти и куфарчета, които не бяха минали през рентгеновия детектор. За щастие служителите познаваха Грейс и й направиха път да мине. Блъскайки се в задръстените коридори и тъпчейки се в пълните асансьори, за да стигне до стаята си, на нея не й остана време да направи нищо, освен да размени някоя и друга дума или да махне за поздрав на колегите и познатите си.

Сутринта беше много забързана и неорганизирана: будилникът не беше звъннал — след цялото напрежение от предишната нощ, тя вероятно беше забравила да издърпа малкото копче отзад на часовника — и не можаха да станат навреме. Тя и Джесика търчаха из къщата, обличаха се, закусваха, изобщо изпълняваха сто и едното задължителни неща, преди да излязат през вратата. По настояване на Джесика бяха отделили няколко минути в безуспешно търсене на Годзила, която не се беше, както се надяваха, съблазнила от вкусния аромат на нарязаната ябълка и продължаваше да се крие. Най-накрая, вместо да позволи на Джесика да върви пеш до училище както обикновено, Грейс я откара с колата. Упоритият дъжд послужи като спасително оправдание, въпреки че и двете знаеха истината, която остана неизречена: дори и денят да беше сух като кокал, дори и да разполагаха с всичкото време на света, Грейс нямаше да позволи на Джесика да върви пеш. Вече беше наредила на Линда да организира прибирането на Джесика от училище с кола.

Тя не искаше Джесика да остава сама дори за секунда. Майчинският й инстинкт не спираше и за миг да й подсказва, че нещо не е наред. Странно, но тя си го представяше като робота от Изгубени в Космоса, размахващ ръце и предупреждаващ: Опасност! Опасност, Грейс Харт!

Грейс не се съмняваше, че случилото се е сериозно, независимо дали Тони Марино и отделът в полицията го бяха приели така, или не. Тя искаше да защити дъщеря си на всяка цена.

Второто й обаждане сутринта, след като беше говорила с Линда, беше до една фирма, поставяща алармени системи по домовете. Те обещаха да дойдат и да поставят охранителна инсталация идния понеделник. Третият й разговор по телефона, с един ключар, също се оказа толкова успешен: щяха да сменят ключалките в къщата й пак следващия понеделник.

След цели четири дни, но тогава поне щяха да се чувстват в безопасност в дома си.

— Помислих си, че може тази сутрин да закъснееш след тези случки в Хеброн — посрещна я Уолтър със съчувствен поглед, когато Грейс се появи от кабинета си точно навреме. Ципът на съдийската й роба бе заял някъде по средата и тя трябваше да се пребори с него, за да изглежда все пак облечена както подобава. Ето защо бузите й се бяха зачервили, беше се ядосала и все не можеше да намести бялата дантелена яка на блузата си върху деколтето на черната роба от изкуствена материя, която я обгръщаше и беше символ на нейната власт.

— Какво се е случило? — С вдигнати, за да наместят яката ръце, Грейс примигна изненадано срещу Уолтър. Дали не беше забравила нещо по училищната програма, някоя родителска среща или друго? Но как можеше Уолтър да знае тези неща?

— Историята с наркотиците. Кучетата. Знаеш ги тези работи.

Грейс спря на около три фута от съдийската си скамейка и остана като вцепенена, втренчила поглед в него.

— Не, не знам. Разкажи ми.

— Даваха го по новините на всички канали тази сутрин. Късното издание, така го нарекоха. Не ми казвай, че не си го гледала.

— Не съм. Осведоми ме, ако обичаш. — Гласът й се изостри от напрежение.

— Не си ли чула за хлапето от Хеброн, което са застреляли снощи?

— Не!

— Ваша Чест, моите уважения, но по-тихо. — Уолтър се огледа многозначително, напомняйки на Грейс, че са в съдебната зала. Лали Бейкър, съдебният репортер, вече беше застанала зад малкото си бюро пред мястото на Грейс и се приготвяше за работа. Почти половината от местата в залата бяха заети — типично положение за четвъртък сутрин.

Всички я чакаха. Доста от хората я гледаха с очакване. Разбира се, с тази роба, всички безпогрешно разпознаваха съдията в нейно лице.

На Грейс й беше все едно.

— Уолтър, моля те, разкажи ми всичко — помоли го Грейс, като сниши гласа си. — И по-бързо, ако не искаш да заприличам на разбесняла се побъркана в залата.

Той я погледна озадачено.

— Добре, разбира се, ще го направя. Ами, чакайте да си спомня. Снощи група ученици от Хеброн явно са ходили до някакъв апартамент близо до университета, за да си купят дрога, и единият е бил застрелян. Някакво момче. Не си спомням името му, но си помислих, че Джесика може и да не го познава, въпреки че учат в едно и също училище, защото бил в по-горен курс. Днес е в доста критично положение в Университетската болница. Но горещата новина е, че днес полицията атакува гимназията. Закарали са кучета и претърсват навсякъде. Предполагат, че става въпрос за някакъв доста голям канал на наркотици и много от учениците са замесени. Аз, разбира се, съм сигурен, че Джесика не е част от него, както и приятелите й, вероятно.

— О, Господи! — Грейс беше ужасена. Трябваше да й кажат — Тони Марино трябваше да й каже. Той сигурно е знаел какво става. При така стеклите се обстоятелства той трябваше да й се обади и да й каже. Ако знаеше, нямаше да изпрати Джесика на училище.

Не беше сигурна кое я притеснява повече — вероятността да открият наркотици в шкафчето на Джесика или вероятността някой от съучениците й — или някой извън училище — да хвърли вината за тази полицейска акция върху нея.

Е, да, всъщност знаеше. Ако арестуваха Джесика за притежание и употреба на наркотици за първи път, щеше да мине като дребно престъпление и тъй като е малолетна, щеше да получи най-много предупреждение и вероятно да се впише в досието й. Но ако някой от наркотрафикантите сметнеше, че Джесика е информаторът, чакаше я сигурна смърт.

Грейс изстина цялата, скована от неописуем ужас.

— Джесика на училище ли е? — попита Уолтър.

— Да. Закарах я. Толкова бързахме сутринта… Изобщо не забелязах нищо, което да не е както обикновено. Сигурно е имало полицейски коли, нещо друго, но нищо не забелязах.

— Е, сигурно по телевизията го поукрасяват повече, отколкото в действителност е — опита се да я успокои той.

— Уолтър, трябва веднага да се обадя. Веднага се връщам. — Грейс вече се обръщаше към вратата на кабинета си. Внимавай! Внимавай, Грейс Харт! — Предупреждаващият я майчин инстинкт отново изви глас вътре в нея.

— Разбира се, Ваша Чест.

Грейс почти не забеляза многото чифтове очи, които я съпроводиха, докато крачеше към кабинета си и робата й се диплеше след нея. Тя затвори вратата, грабна чантата си, измъкна оттам картичката, която той й беше дал, и се обади на Тони Марино. Разбира се, не се обади самият той, а пейджърът му. Бясна, тя остави телефонния си номер. След това се обади в гимназията. Госпожа Пейдж, директорката, която винаги беше много мила с нея и с Джесика, я увери, че освен претърсването на шкафчетата, което наистина не било приятно, училищният ден продължавал както обикновено. Да, Джесика била добре. Всичко било наред. В случай че се притеснявала, за което просто нямало основания, шкафчето на Джесика вече било претърсено и нищо, което не е позволено, не е било открито.

Добре. Чудесно. Благодаря. Приятен ден. Какво повече можеше да каже Грейс? Идвам да си прибера веднага дъщерята? Но нали я чакаше цяла зала, пълна с хора, а и според госпожа Пейдж с Джесика всичко беше наред. Взимането й от занятия просто можеше да привлече излишно внимание върху нея, в случай че наркотиповете търсеха изкупителната жертва. Грейс бавно постави слушалката на мястото й, загледа се в празното пространство пред себе си за миг и се върна в съдебната зала.

— Всички да станат…

Изцяло погълната от мислите си за Джесика, тя почти не забеляза традиционното започване на процедурата в съдебната зала, докато заемаше мястото си в креслото.

Малко преди обедната почивка пристигна Тони Марино и седна отзад в залата. В първия момент Грейс толкова много се зарадва като го видя, че остана поразена от силата на чувството, което изпита. Сякаш приятел или съюзник — някой, на когото може да разчита — внезапно се беше появил. После си спомни, че му беше ядосана и защо, и топлият прилив на радост изчезна. Сбръчквайки вежди, тя се заслуша отново в разглежданото дело.

Съдеха един мъж, който беше нахлул в дома на бившата си приятелка и я беше нападнал. Тя имаше издадена заповед за неприкосновеност от същия ден и това унижение към него — според думите му — било причината за неговото поведение.

— Господин Хармън, считам, че сте нарушил съдебно решение за неприкосновеност на определено лице и следователно сте виновен първа степен. Шест месеца в областния затвор — отсъди Грейс, след като изслуша и двете страни по случая. Версията на мъжа по случая — не отричаше, че е ударил приятелката си, но настояваше, че го е предизвикала, като го е унижила, разказвайки на всички за проблемните им взаимоотношения — само затвърди присъдата му.

— Какво? Какво? — Обвиняемият нададе вой, когато Уолтър и още един служител се опитаха да му сложат белезниците. — Не можеш да ме пратиш в затвора за това, кучка такава! Знам си правата!

— И жената, която сте нападнал, също има права — отвърна Грейс, приключвайки делото.

— Ще ти го върна!

Грейс вече преглеждаше документите по следващото дело, докато извеждаха бълващия заплахи мъж навън.

Беше единадесет и тридесет и пет. Следващият случай беше свързан с присъждането на родителски права, а процедурата се очертаваше да бъде дълга и сложна. Освен това Колин Уилкърсън беше адвокат на ищеца. Това, комбинирано с присъствието на Тони Марино в залата и желанието й веднага да говори с него се оказа достатъчно да вземе бързо решение. Тя почука с чукчето по дървената подложка пред нея.

— Разбирам, че е малко рано, но смятам да обявя обедна почивка. Съдът ще заседава отново в един следобед — обяви Грейс. Над морето от глави погледът й се спря върху Марино. Без да разменят какъвто и да било жест или дума, Грейс знаеше, че той ще я последва в кабинета й веднага след като тя напуснеше съдийската скамейка.

— Моля, опразнете залата! — Уолтър подкани хората, а Грейс стана от мястото си. С крайчеца на окото си тя видя, че Колин Уилкърсън се насочи към нея. Сега пък какво? — помисли си тя, докато слизаше. Колин най-добре да внимава; не беше в настроение да слуша саркастичните му забележки точно днес.

— Грейс! Грейс, изчакай за момент! — Той я настигна по средата на пътя към кабинета й.

— Какво мога да направя за теб, Колин? — попита тя с неприязън и се обърна да го погледне.

За нейна изненада той й се усмихна. Сините му очи гледаха топло и ласкаво. Тя веднага си припомни какво я беше привлякло в него в началото на връзката им.

— Искам да се извиня за поведението си онзи ден. — Взе ръката й и енергично я стисна в дланите си. Ръцете му — дълги, тесни и топли; тя някога се беше наслаждавала на докосването им. Някога. — Не бях във форма.

— Определено не беше — съгласи се тя, рязко издърпвайки ръката си от дланите му. Веднъж ме заблуди, лошо за тебе, помисли си тя. Втори път да ме заблудиш, лошо за мен. — Но приемам извинението ти. Сега, ако ме извиниш…

— Надявах се да те поканя на обяд, за да поднеса извиненията си. — Опитваше се да й се хареса, но Грейс не можеше да отгатне поради каква причина. Сигурна беше, че има причина. Вероятно следобед трябваше да обърне особено внимание на клиента, който той представлява, предположи тя. Имаше нещо.

— Благодаря ти, но вече имам уговорена среща. — Грейс остана твърда.

— Но… — Колин възрази, след това погледна назад през рамо и видя Тони Марино, който беше станал и се приближаваше зад него.

— Здравей — обърна се Грейс към него. Черната му коса днес беше сресана назад и се виеше на вълни, вероятно от дъжда навън. Очите му бяха леко присвити, когато я погледна. Облечен в неизменното спортно кожено яке, тениска и дънки, широкоплещест и мускулест, той приличаше на типичен представител на работническата класа, застанал до елегантния и безупречен Колин.

Грейс изобщо не можеше да си представи как изобщо някога беше харесвала Колин, щом на света съществуваха мъже като Марино.

— Здрасти. — Беше дошъл тъкмо навреме. Кратката размяна на поздрави, макар и сериозни, подсказваше фамилиарни отношения, осъзна Грейс. Колин спря погледа си върху новодошлия и пръстите на двете му ръце започнаха да потрепват. Той явно сметна, че уговорената й среща е с Марино, и тази мисъл никак не му допадна.

Много лошо, помисли си Грейс. Какво си мислеше Колин Уилкърсън изобщо вече нямаше никакво значение за нея.

— Извини ме — обърна се тя към Колин небрежно, но въпреки това достатъчно учтиво. На Марино каза: — Елате в кабинета ми, моля.

— Да, госпожо — отвърна той и я последва, като тя изтълкува псевдоучтивия му тон като отговор на нейното грубо държание.

След като и двамата влязоха в стаята й, тя затвори вратата, облегна се на нея и впери поглед в него.