Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

33.

Обикновено в неделя сутрин Грейс ставаше рано, за да се порадва на тишината и спокойствието. Според рутинната сутрешна процедура тя шляпаше боса надолу по стълбите по нощница, правеше кафе, прибираше вестника от верандата, изпиваше две чаши, изяждаше една кифла и прочиташе вестника, преди да се качи отново горе, за да си вземе душ и да се облече. Днес обаче, имайки предвид, че Марино беше някъде в къщата, тя първо се изкъпа и облече светли панталони, черно поло и ниски черни обувки и, ако трябваше да си признае истината, значително се постара, докато се гримираше, макар и съвсем пестеливо.

Така стана почти десет часа, преди да слезе долу в кухнята.

Той седеше на масата с полупразна купа овесени ядки пред себе си и чаша портокалов сок, а единият край на вестника беше подпрян на чашата с кафе, чиито няколко страници бяха разпръснати по масата. Черната му коса, която се беше завила по краищата и падаше на вълни отгоре, беше още влажна от душа, който явно си беше взел току-що. Той седеше леко свъсил вежди, определено концентриран върху статията, която четеше. Гъстата набола брада засенчваше долната част на лицето му. Носеше същата фланелена риза и дънки, с които беше облечен и предната вечер.

Определено не се беше подготвил да пренощува извън дома си. Грейс за миг се почуди какво ли е облякъл за през нощта, но много бързо изхвърли тази мисъл от главата си.

Мислите за изкушителните възможности нямаше много да й помогнат да запази самообладание.

— Добро утро — поздрави отривисто тя като влезе в кухнята, сякаш в ситуацията нямаше нищо ни най-малко странно, и се насочи към кафеварката. Както свидетелстваше чашата му, той вече се беше обслужил с кафето. Приятният аромат се носеше във въздуха.

— Добро да е. — Той я погледна над ръба на вестника, лапна една лъжица от закуската си и проследи движенията й, докато тя си наливаше кафе; усмихна й се, докато тя отпиваше съживителната глътка от горещата и силна течност и тя чак тогава отвърна на погледа му.

— Сам се обслужих със закуската. Надявам се да нямаш нищо против.

— Не, разбира се, че не. — Тя му отвърна също с усмивка, бърза и малко безлична, докато се отправяше към хладилника. Просто защото я беше целувал вчера — не, поправка, се бяха целували, и то толкова страстно, че сърцето й се разтуптяваше всеки път, когато си припомняше подробностите, — не означаваше, че са на път да осъществят някакъв безсмъртен любовен роман помежду си, предупреди се тя, както беше сторила вече около десетина пъти, откакто се беше събудила. Онези целувки можеха да значат много или пък почти нищо. Дори не беше сигурна как тя самата ги приема и можеше да се окаже, че той е от ония мъже, които се залепят за всяка що-годе привлекателна жена, пред която си мислят, че може да имат успех.

Щеше да бъде непростима грешка да влага толкова значение в нещо, което можеше да се окаже и съвсем повърхностно.

— Ще си взема една кифла. Искаш ли? — попита го учтиво тя.

— Не, благодаря. Вече приключвам със закуската. — Той също отвърна учтиво, забеляза Грейс, като извади една-единствена замразена кифличка от торбата във фризера и я пъхна в микровълновата печка за нужните четиридесет и пет секунди. Когато звънна сигналът, Грейс се поколеба само за миг, преди да вземе кифлата, буркана с консервирани ягоди и чашата си с кафе и да ги отнесе на масата. Вместо на обичайното си място — което щеше да означава да седне точно до него — тя си избра един стол на другия край на масата и седна.

— Женската страница е тук някъде — каза той малко разсеяно и разлисти пръснатите по масата страници, сякаш искаше да й помогне да я намерят.

— А ти какво четеш, спорта ли? — запита Грейс съвсем приятелски, като намери и издърпа заглавната страница с новините, които винаги прочиташе първи.

Той се усмихна и цялото му внимание се насочи към нея, а очите му проблеснаха. Изглеждаше красив, чаровен и много мило й се усмихваше по този особен негов начин, помисли си тя и особена болка и притеснение пронизаха сърцето й — и тя съвсем съзнателно не му се усмихна в отговор.

— Знаех, че ще се хванеш. Пошегувах се, Грейс.

— Не е смешно, детектив. — Скривайки се зад професионалното си поведение на студена безпристрастност като щит, тя отпи от кафето си и прогледна страницата, която той четеше. — Виждам, че наистина четеш спортните новини.

— Фен съм на Пейсърс, какво мога да кажа? — Все още усмихнат, той отново погледна вестника, който четеше, а след миг пак погледна към нея. — Между другото, ако имаш нужда от специална покана да се обръщаш към мен на малко име, считай, че току-що си я получила.

Тя съвсем съзнателно беше решила да избягва да го нарича с малкото му име. Опитваше се дори да не мисли за него по този начин. Ако го целуваше и го наричаше Тони, имаше много голяма вероятност да тръгне по силно наклонената плоскост. Тяхната връзка завинаги щеше да се промени. Вместо да си остане чисто професионална, щеше да стане лична, а тя не беше сигурна дали е готова за това.

Затова избегна да му отговори.

— Какво направи с пистолета ми? — Не го беше виждала, откакто той го беше измъкнал от ръката й миналата нощ.

Той я погледна замислено.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Добре би било, да.

— Тогава кажи какво направи с пистолета ми, Тони.

Грейс го погледна намръщено.

— На деца ли ще се правим, или какво?

— Може би. Кажи го.

Ако продължаваше да упорства да не го нарича по име, щеше да се приеме дори по-сериозно, отколкото тя всъщност искаше. Не беше очаквала той да направи такъв голям въпрос за това.

— Какво направи с пистолета ми, Тони — усмихна му се леко иронично тя.

— Трудна работа, нали? — Той съчувствено зацъка с език. — Но го каза наистина добре.

— Пистолетът ми?

— На най-горния рафт в шкафа в дневната. Незареден. Пълнителят с патроните е най-отгоре на китайския ти шкаф. Докато съм тук, би ли ми направила тази услуга да не го взимаш оттам, моля? От мисълта, че можеш да го грабнеш и да хукнеш с него наоколо, ако стане нещо, направо ме втриса.

Преди Грейс да успее да отговори, Джесика влезе в кухнята. С влажна коса, прибрана назад с шнола, явно тъкмо излязла изпод душа, тя също беше облечена в дънки и една доста по-голяма от нейния размер лилава фланела със странен надпис отпред, който гласеше: Къде си, Лео?, надраскан с розово. Поглеждайки от майка си към Марино и обратно, тя се отправи към хладилника, поздравявайки ги с едно Здрасти!

И двамата отвърнаха на поздрава й. Грейс дори успя да се сдържи да не се обади, когато Джесика седна на масата с бутилка диетична кола, парче сирене и хвърли един бърз предизвикателен поглед към майка си.

Джесика трябваше да се научи сама да се справя с болестта си.

— Добре ли спа, скъпа? — беше всичко, което Грейс каза.

Джесика кимна, а после поклати глава.

— Долу-горе. Събудих се няколко пъти и мислих за Годзила. — Погледът й се премести към Марино. — Какво… стана с нея? Имам предвид с тялото. Взеха ли го полицаите?

Марино кимна утвърдително с глава.

— Трябва да се направят някои изследвания. Защо?

— Искам да го погреба. В задния двор, под храста в ъгъла. Не искам просто да бъде… изхвърлен.

Джесика не беше хапнала нито хапка сирене, нито беше отпила от безалкохолното си, забеляза Грейс. Дъщеря й наистина страдаше и нейното сърце се сви от съчувствие към нея. Но тя трябва да се храни.

— Ще се погрижа да получиш тялото му, за да го погребеш, щом искаш — отговори Марино.

Джесика кимна и отпи една малка глътка от колата. Грейс се зае да яде кифлата си и да пие кафето си.

След известно време Джесика си изяде и сиренето, след това отиде до килера за кутия овесени ядки. Когато дъщеря й се върна на масата с купа здравословна храна, Грейс се постара да не изглежда ни най-малко озадачена и заинтересована.

— Какви домашни имаш за утре? — попита тя вместо това.

Джесика сви рамене и поднесе лъжица каша към устата си.

— Не са много. Малко думи по испански. Една страница по алгебра. Ще ги напиша довечера.

Грейс кимна като приключи със закуската си. Довечера също трябваше да си поговорят, а дотогава тя се надяваше да измисли някакво ефективно наказание за провиненията на дъщеря си. Досега се беше чувствала толкова изморена и толкова заета, за да й остане време да мисли за това.

Явно дисциплината не беше една от силните й страни.

— Добре, дами, какво ще кажете да поговорим за днешната програма? — Обади се Марино и хвърли поглед към Грейс, а после и към Джесика, после отново към Грейс. Сгъна вестника и го остави на масата. — Трябва да се прибера вкъщи, да нахраня кучето, да си взема някои дрехи и други необходими неща. Тъй като не мога да ви оставя двете сами, предлагам да дойдете с мен. Някакви възражения?

— Имаш куче? — възкликна Джесика с интерес. — Каква порода е? Полицейско ли?

— Не, уличен пес на име Крамър.

— Уличен пес? — Грейс го погледна озадачена. Тя изведнъж разбра, че изпитваше любопитство да разгледа дома му, да види кучето му и всичко друго, което можеше да й каже нещо за характера му. Направо нямаше търпение.

— Помниш ли Шинфилд? Нарекох я така, защото животът й е непрекъснат низ от неприятности. — Изражението му беше малко глуповато и Грейс се усмихна.

— С удоволствие ще дойдем да се запознаем с Крамър — отговори тя.

— Да, ще дойдем — повтори като ехо Джесика.

— Веднага щом се приготвите тогава. — Той стана, прибра чиниите си от закуска и ги отнесе до мивката, където ги изплакна и ги сложи в миялната машина. Грейс и Джесика го последваха.

— Къде е колата ти? — попита след около петнадесет минути Джесика с любопитство, когато се отдалечиха от пътеката пред къщата.

Беше чудесен октомврийски ден, слънчев и ведър, с безоблачно синьо небе. Единственото нещо, което напомняше за изминалите няколко дъждовни дни, бяха локвите, които тук-там се срещаха все още по асфалта. Грейс почувства, че настроението й се повишава, когато тримата излязоха от къщата и чак тогава осъзна колко притеснена и разтревожена всъщност е била дотогава.

В колата Джесика седна на задната седалка. Грейс седна на шофьорското място, а Марино до нея. Той беше изявил желание да шофира, но Грейс, повдигайки високомерно вежди и поклащайки отрицателно глава, му беше отказала.

— Някой казвал ли ти е, че идеално ставаш за полицай? — измърмори той в ухото й, докато Джесика се качваше отзад в колата и точно преди той да заобиколи, за да се качи от другата страна.

Грейс нямаше възможност да му отговори.

— Паркирал съм зад ъгъла — каза Марино в отговор на въпроса на Джесика, като се огледа и в двете посоки, когато Грейс потегли, сякаш той беше шофьорът. Забелязвайки това, Грейс направи физиономия. Говори за полицаите, почти нечуто изрече тя, за да не я чуе Джесика отзад. Това, че той я разбра, стана ясно от появилата се внезапна усмивка на устните му. — Ще я вземем по-късно, може би на връщане.

Къщата, към която ги насочи Марино, беше във викторианското селище близо до университета. Преживяващо разцвет, то беше едно процъфтяващо място със стогодишни къщи. Областта представляваше интересна смесица от известни обитатели и къщи с архитектурна стойност, като там можеха да се срещнат всякакви личности — от вицепрезиденти на големи корпорации и семействата им — в огромни, напълно реставрирани къщи, които струваха цяло състояние, до малки, невзрачни домове, предпочитани от хора без семейства и студенти, които най-точно можеха да бъдат описани като стремящи се към каймака на обществото хора. Къщата на Марино беше като тези, последните. Едноетажна, със сива ограда и бетонна площадка с навес отпред, както и един-единствен голям прозорец като стена с много фасетки и изглед към улицата. Наблизо имаше още доста подобни къщи от двете страни на улицата. Една възрастна жена метеше площадката на съседната къща. Когато Грейс зави покрай ъгъла и паркира — тук нямаше частни пътеки, които отвеждаха до къщите — жената се обърна, спря да мете и се загледа в тримата, които слязоха от колата.

— Пак си бил цяла нощ навън, а, Тони? — извика тя, махна му с ръка и се засмя, като проследи с поглед Грейс и Джесика по късата пътека с напукан асфалт, която отвеждаше към площадката пред къщата му.

— Работа, госпожо Крътчър, винаги работя — извика той в отговор и се усмихна дружелюбно.

— Все това казваш. — Госпожа Крътчър отвърна натъртено и също се усмихна в отговор, като махна пренебрежително с ръка. Тя отново се зае с метенето, а Марино отключи вратата и те влязоха вътре.

Първото впечатление на Грейс беше, че всичко е много старо, но чисто и подредено, с едва доловимия мирис на място, което има нужда от добро проветрение. Стените бяха чисто бели и съвсем празни. Мебелите — тапициран в кафяво диван и бежова кушетка за отмора в дневната — бяха износени, но все още служеха на стопанина си. На пода беше постлан тъкан килим, в единия ъгъл имаше телевизор върху стойка и недействаща камина с плетена месингова решетка отпред. Книги с меки корици изпълваха вградените рафтове от двете страни на камината. Едно огледало висеше над камината, около която освен една-единствена малка снимка в рамка нямаше никакви други декоративни дрънкулки.

— Къде ти е кучето? — За разлика от Грейс Джесика не прояви никакъв интерес към къщата и вътрешната й подредба.

— В задния двор — отговори Марино със закачлива усмивка. — Излез през кухнята.

Той й показа пътя, като мина през още една стая, разположена веднага след дневната — по начало планирана като всекидневна, помисли си Грейс, но сега обзаведена с бюро, стол, компютър и препълнени библиотечни рафтове като канцелария или офис — към кухнята, малка квадратна стая с три стени с бели кухненски шкафове, бели кухненски плотове и бели уреди. На четвъртата стена, покрита с тапет на червени и бели мотиви, имаше остъклена врата и висок правоъгълен прозорец, а над двете висяха къси пердета от плат на червени и бели карета. Маса от стъкло и ковано желязо, както и два железни стола с червени възглавници за сядане стояха в центъра на стаята. Масата беше отрупана с поща. През вратата на кухнята Грейс забеляза още две помещения, които й се сториха спални с бели стени и легла, без почти нищо друго вътре.

— Ей там, навън. — Марино се усмихна на Джесика и посочи към вратата. Без да чака някакво друго разрешение, тя се отправи към вратата, отвори я, свежият въздух нахлу вътре, и се спря на прага, където я посрещна радостен лай.

Марино се придвижи като застана зад нея и каза: Привет Крамър, прибрах се над главата й по посока на невидимия обитател на двора, а после се отправи към една от спалните.

— Смятам да се избръсна наистина бързо и да хвърля някои неща в една чанта. Чувствайте се като у дома си — усмихна се той на Грейс.

— Кутренце! — възкликна Джесика въодушевено в същия момент и изчезна надолу по стълбите на двора.

Грейс последва Джесика и застана на вратата, загледана навън. От вратата на кухнята се излизаше на три боядисани в тъмносиво дървени стъпала, които водеха към тесен затревен двор. Тази част от двора опасваше къщата по протежение, като тясна пътека, преди да премине в същинския заден двор, където от мястото, от което наблюдаваше Грейс, се виждаше част от сглобяема гаражна клетка, също като къщата, боядисана в сиво. Една врата в задната част на гаража отвеждаше към двора, а отпред, пред това, което предположи, че е входът за колата, имаше малка алея, която водеше отново зад къщата. В единия ъгъл на двора имаше малка, явно изоставена розова градина, където бодливи голи клони се протягаха към небето. Около къщата имаше телена метална ограда, обрасла с увивни растения, която завиваше под прав ъгъл точно където беше застанала Грейс на стълбите. Джесика беше коленичила точно под нея. Две абсолютно еднакви кучета радостно я ближеха и скачаха отгоре й, с тази единствена разлика, че едното стигаше до коляното й, а другото беше едва една четвърт от този размер. И двете бяха кафяво-бели и толкова рошави, че нямаше начин да се познае кое е предницата и кое — задницата, ако не беше висящото нещо от единия. При по-внимателния втори поглед, който Грейс хвърли към тях, забеляза и малките остри уши отпред на главите им, както и розовите им езичета, заети да ближат всички възможни части по тялото на Джесика, които можеха да достигнат. Дълги бели кичури стърчаха на местата, където обикновено при хората имаше вежди, и само от време на време можеха да се забележат два чифта влажни кафяви очи.

— О, мамо, не са ли много сладки? — възкликна Джесика, като погледна нагоре към Грейс. Джесика сияеше в усмивка и Грейс реши, че домашните приятели на Марино са заслужили най-високата й оценка. Никога не беше притежавала свое куче — когато беше малка, баща й винаги беше свързвал кучетата с бъркотията, която създават, така че в семейството им никога не беше имало куче, а по-късно тя се беше оказала твърде заета с училището и работата си. Всъщност тя никога не се беше чувствала много комфортно в такава компания. Джесика, от друга страна, обожаваше всички животни. Тя беше прегърнала малкото кученце в скута си, а Крамър се търкаляше по гръб, размахала във въздуха крака в очакване да я почешат по корема, което Джесика с удоволствие направи.

— Мамо, попитай детектив Марино как се казва малкото — помоли я Джесика, като отново погледна нагоре към нея. Устните й се бяха разтегнали в широка усмивка и изглеждаше по-щастлива, отколкото Грейс можеше да си представи, като се имаше предвид преживяното от предишната нощ.

Грейс кимна и се отдръпна от вратата. Тя хвърли един бърз поглед към съседната спалня, където забеляза някакво движение през полуотворената врата, което я ориентира къде всъщност беше Марино.

Приближавайки се до вратата, тя почука тихо, като се опитваше да не поглежда вътре. Все пак, както тя самата беше открила за себе си, спалнята беше едно съвсем лично място, а освен това той сигурно се преобличаше…

Наистина. Поне долната част на лицето му беше покрита с пяна и беше свалил ризата си, когато отвори вратата и я погледна въпросително. Един светкавичен поглед убеди Грейс, че раменете му и горната част на тялото му са целите мускули. Гръдният му кош беше широк и мощен, с триъгълник от гъсти черни косми, които се спускаха надолу по стегнатия корем и изчезваха в тънка нишка под колана на дънките му. Цялата горна част на торса му беше съвсем леко по-светла от бронзовия загар по врата, лицето и ръцете му, придобит от слънцето и движението на открито.

Гол изглеждаше толкова секси, че направо дъхът й секна.

Тя потърси погледа му с очи и отново я връхлетя споменът за целувките, които си бяха разменили. Устата й пресъхна и тя колебливо вдигна ръка към голите му гърди и повдигна лице…

Джесика беше на двора. Не.

Грейс толкова се развълнува при вида на голия му гръден кош, че побърза да го прикрие, като се опита да каже нещо.

— Джес… Джесика иска да знае как се казва малкото кученце.

Той сви рамене.

— Просто му викам кутре. Беше едно от всичко три на брой. Вече намерих кой да се грижи за другите две. Все още търся някой да вземе това, последното. — Той я погледна усмихнато.

Грейс забрави — почти съвсем забрави — за това, че той стоеше пред нея полугол и го погледна подозрително.

— Надявам се не мислиш, че Джесика…

— Да. — Усмивката му се разтегна още по-широко. Гол мъж с полусапунисано с пяна лице, можеше да се окаже много изкусително и сексапилно нещо, откри Грейс. — Просто си помислих, че вместо да я наказваш да не излиза от къщи, което определено няма голям ефект, можеш да помислиш как да я предпазиш да не се впуска и забърква в подобни истории като тези досега, да я подкупиш по някакъв начин.

— Да я подкупя… — Грейс се намръщи, а той се обърна и отново влезе в банята.

Голият му гръб беше толкова секси, колкото и гърдите му, отбеляза тя, докато го наблюдаваше как се отдалечава от нея. Раменете му бяха широки, бедрата тесни и…

— Кучето ли имаш предвид като подкуп?

— Просто като идея — каза той, спирайки се на прага на банята, за да я погледне.

— Никак не ми харесва — категорично отсече Грейс.

Той сви рамене.

— Както кажеш.

Влизайки в банята, той посегна към кранчето на чешмата. От течащата вода започна да се издига пара и той взе една черна ръчна самобръсначка и я повдигна към лицето си. Накланяйки брадичка на една страна, обръсна една тясна ивица пяна и засече бакенбардите си с отработен замах. После погледите им се срещнаха в огледалото над умивалника. Изведнъж притеснена, Грейс осъзна, че през цялото време, докато той се бръсне, го беше наблюдавала очарована.

Тя бързо се извърна встрани.

— Кажи на Джесика, че може да му измисли име, което й харесва — извика той след нея.

Тя долови весели нотки в гласа му. Питаше се единствено дали се развесели от това, че го беше гледала в огледалото с такива жадни за ласка очи, или от реакцията й към предложението му за Джесика и кучето.