Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет (2009)
Разпознаване и корекция
Regi (2019)

Издание:

Автор: Карен Робардс

Заглавие: Когато дойде часът

Преводач: Илина Дойкова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща КОМПАС

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Любен Любенов

Художник: Светлана Карагеоргиева

Коректор: Диана Черногорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10632

История

  1. — Добавяне

17.

Когато Грейс се върна долу, облечена в някакъв стар тъмносив анцуг и чорапи на краката, Джесика беше вече в кухнята, а храната беше сервирана на масата. Трите вечеряха спокойно, като близки роднини, които се чувстват добре в компания един на друг и споделят и дребните подробности от деня си помежду си. Грейс разказа за някои от по-интересните си случаи в съдебната зала, Джаки описа лудориите на децата си и на тези от занималнята, където работеше, а Джесика говори за нещата в училище и здравето на Годзила. Грейс забеляза, че Джесика също нищо не спомена на Джаки за случката, в която се беше забъркала, за това, че съучениците й не й говорят, както и за чувството, че някой я беше следил.

Мълчанието на дъщеря й я накара да почувства, че е взела правилното решение да не споделя проблемите си с другите.

След като вечерята приключи, Джесика помогна да раздигнат масата. Когато Джаки и децата си тръгнаха, Грейс и Джесика излязоха да потичат, както обикновено правеха няколко дни в седмицата след храна.

Навън беше съвсем тъмно. В Бексли имаше само няколко улични лампи, и то само на най-натоварените кръстовища. Веднъж излезли от Спринг Хил Лейн, по която нямаше тротоари, те се опитваха да тичат по местата, където намереха такива. От двете страни на улиците бяха паркирани коли, камионетки и от време на време по някой мотоциклет. Небето беше покрито с тежка тъмна пелена от облаци, която напълно скриваше луната и звездите. Освен някой случаен човек, разхождащ кучето си, или някое бясно подкарало колелото си в обратната посока хлапе, което според Грейс се опитваше да изпревари времето и да се прибере навреме вкъщи, навън нямаше никой друг.

И все пак Грейс не забравяше за усещането на Джесика, че днес някой я беше проследил до дома или че тя самата миналата седмица беше преследвала някакъв непознат в двора си. Този път тя не се чувстваше така приятно, както друг път по време на съвместните им бягания. Беше обзета от почти постоянното желание да наднича зад храстите, зад паркиралите коли и кофите за боклук и да търси този, който вероятно се криеше там и ги наблюдаваше. Глупаво беше, разбира се, и внимаваше да не предаде на Джесика собственото си безпокойство.

Но глупаво или не, тя не успяваше напълно да го изхвърли от съзнанието си.

Рамо до рамо, разменяйки си съвсем повърхностни откъслечни изречения, те продължаваха да тичат от Спринг Хил Лейн нагоре по Белууд, пресякоха железопътната линия и се спуснаха надолу по Евъргрийн отново към Спринг Хил Лейн и се прибраха.

Бяха пробягали всичко на всичко разстояние от две мили. Обикновено тичането доставяше истинско удоволствие на Грейс, защото то беше нещо, което Джес и тя можеха да вършат заедно, без да изпадат в спорове или да се изнервят, както и поради истинското удоволствие, което изпитваше от това да е в компанията на дъщеря си. Тази вечер обаче, поради това, че беше неспокойна, то се оказа много по-трудно.

— Фюу! — задъхано изпъшка тя, пое си въздух и когато стигнаха до верандата, се отпусна в люлеещия се стол.

— Остаряваш, мамо — подкачи я весело Джесика. Джесика, най-добрата в баскетболния отбор за миналата година, изобщо не се беше изморила нито задъхала. После тя провря единия си крак през решетката на верандата и я използва като балетна стена, за да разтегне мускулите на краката си.

Имала ли съм и аз някога толкова енергия? — запита се Грейс, докато я гледаше.

— А, между другото, днес ни върнаха теста по испански. Имам деветдесет и три точки. Трябва да го подпишеш.

— Чудесно. С удоволствие ще го направя. Остави го на масата в кухнята и ще го подпиша, преди да си легна.

Джесика смени краката си.

— Мамо…

— Ъхъм?

— Как може да сте толкова различни с леля Джаки? Имам предвид, че сте сестри и тъй нататък. Винаги съм смятала, че сестрите много си приличат.

— Леля Джаки е много по-млада от мен — с цели осем години.

— Е, и? Какво значение има? Искам да кажа, като ви погледне двете човек: тя е дебела, ти си слаба. Ти наистина правиш успешна кариера, а тя — не. Ти не си случила с брака си и си се развела, а тя никога няма да го направи докато е жива. И на двете ни е пределно ясно.

Грейс за момент не каза нищо, а само бавно се залюля на стола напред-назад, докато обмисляше въпроса. Развявана от вятъра, висулката подрънкваше, люлката проскърцваше, а листата на картоповия храст тихо шумоляха. Свежият бриз действаше добре на загретите им тела. Джесика продължаваше да разтяга мускулите си на решетката. Гъвкавото й тяло се открояваше на светлината, идваща от антрето и кухнята, която струеше през прозорците на златни квадрати и се опълчваше на мрака.

— Джаки и аз сме имали съвсем различно детство, въпреки че сме сестри. Аз бях на четиринадесет — само година по-малка отколкото ти си сега — когато майка ми почина. Джаки беше на шест. Спомням си я на погребението в залата, мама лежеше там в ковчега, а тя се смееше и си играеше с братовчедите ни на нейната възраст. Тя не знаеше, не разбираше какво се беше случило, какво бяхме изгубили. Нямаше и година, когато татко се ожени повторно. Джаки и Дебора наистина се разбираха. Трябва да ти кажа, че Дебора беше добра с Джаки, отнасяше се с нея почти като със собствена дъщеря. Аз, от друга страна, мразех Дебора. Връщайки се назад, разбирам, че съм се отнасяла много лошо към нея, но тогава смятах, че трябва да остана на страната на майка си, бранейки мястото й в семейството, така да се каже, въпреки че си беше отишла. Това вбесяваше татко и ние двамата непрекъснато се карахме. Къщата ни беше като бойно поле, докато аз най-накрая заминах.

— За колежа?

— Да.

Джесика отпусна крака си и стъпи с двата крака на земята, изпъна колене и се наведе от кръста надолу, като опря целите длани на ръцете си на пода.

— От какво умря майка ти? — попита тя със слабо приглушен от наведеното положение, което беше заела, глас.

— Рак на яйчниците. — И до ден-днешен Грейс не можеше да мисли за това, без да изпита болка и мъка.

— Ужасно ли беше? Имам предвид за теб?

— Доста ужасно.

Истината беше, че направо я беше смазало. Смъртта на майка й беше настъпила бързо, неочаквано и брутално. Един януарски ден тя беше отишла на едно от онези рутинни посещения при лекаря. Шест месеца по-късно, изпълнени с безкрайни операции, терапии и часове страдание, тя почина. Слънцето угасна за Грейс и животът й сякаш пропадна, погълнат в някаква черна дупка, от която никога нямаше да има връщане назад.

— Но ти си го преодоляла…

— Преодолях го — усмихна се едва Грейс, тъжно и с любов към дъщеря си, съгласявайки се с такова грубо и опростено обобщение на нещата. — Всъщност започнах да го преодолявам едва когато те родих. Ти беше първото нещо, което обичах толкова силно, колкото майка си. От мига, в който се роди, те заобичах дори още повече. Повече от всичко на света.

Джесика се изпъна и се обърна да й се усмихне с ръце на кръста.

— И аз бях най-красивото на земята, нали?

— Ами…

— Ако ме обичаше толкова много, мамо, най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми кажеш колко съм била хубава.

— Ти постепенно стана хубава — поколеба се Грейс. Джесика обичаше да й разказва колко дълго, слабо и грозно бебе с червена и сбръчкана кожа е била като малка. Крейг, по това време двадесет и две годишен идеалист, погледнал бебето си и избухнал в плач, отвратен от грозотата на новородената си дъщеря.

Крейг й беше разказвал това. За щастие Джесика го смяташе за забавно.

— Обичам те, мамо! — Джесика се наведе, целуна Грейс по бузата и протегна ръка. — Дай ми ключа. Ще си взема един душ.

— И аз ей сега идвам. Остави малко топла вода и за мен.

— Добре, ако имаш късмет.

Хлопването на вратата след нея показа, че се е отправила натам. Грейс продължи да се люлее напред-назад в боядисания в бяло плетен стол за известно време, загледана в тъмнината. Толкова много призраци я очакваха там, сенки от миналото, на които въпросите на Джесика бяха дали материя и форма. Призрачни образи, които тя с мъка си спомняше и в същото време не можеше никога да забрави…

— Мамо! — Грейс чу писъка на Джесика чак от горния етаж и през затворената врата. — Мамо!

Истински ужас звучеше в гласа на Джесика. Грейс скочи на крака, отвори със замах вратата, която Джесика беше оставила незаключена, и се втурна по коридора. Заметната само с една кърпа, Джесика вече стоеше в основата на стълбите, когато тя стигна при нея. Лицето й беше бяло като лист, а очите й бяха огромни.

— Мамо! Мамо! О, мили боже, мамо!

— Джес, какво има? — Грейс я хвана за ръката, оглеждайки я като обезумяла от горе до долу за някакви наранявания. Нищо не можеше да види. — Какво има?

— Стаята ми. — Джесика беше още мокра от банята. С ръката си Грейс усещаше кожата й студена като лед. — О, боже, мамо, стаята ми! Трябва да дойдеш да видиш!