Карън Робърдс
Когато дойде часът (24)

24.

— Торта. — Марино гледаше надолу към сладкиша на масата, поставил ръце около облегалката на едни от зелено боядисаните столове с кожени облегалки от комплекта в кухнята. Той хвърли поглед към Грейс, която беше застанала на отсрещната страна на масата и го наблюдаваше. — Какво ви кара да смятате, че една торта, на която пише Успех, Джесика!, представлява заплаха?

Полицаите Джелински и Айърс, пристигнали на мястото на събитието преди около десетина минути, обикаляха наоколо. Джелински изглеждаше леко отегчен, докато разглеждаше тортата, а Айърс, както и Марино, направо намусено погледнаха Грейс.

— Не съм я поръчвала. Не ядем торти. Пък и не беше в къщата, когато излязохме сутринта оттук — обясни Грейс за втори път с усилие, опитвайки се да прояви търпение. Марино тъкмо беше пристигнал. Джелински и Айърс показваха незаинтересоваността си от това по какъв начин една торта представлява заплаха.

— Сигурно сестра ви я е донесла. За бога, това е приятен жест. Доставката на торта без ваше разрешение не е непременно престъпление.

— Сестра ми знае, че Джесика и аз не ядем торти. Не я е донесла тя. Никой, които ни познава, не би я донесъл. Джесика е диабетичка. Не ядем сладкиши.

Грейс говореше, като поставяше акцент върху всяко изречение. Отстрани погледнато, предположи тя, изглеждаше сякаш тя имаше странна отрицателна реакция към това, което можеше да се приеме като приятна изненада за Джесика. Но — тортата беше зловеща. Тя го почувства с всичката сила на интуицията, която притежаваше, и изпита толкова много страх към нея, колкото към задействана бомба, тиктакаща на масата в кухнята й.

Който беше написал надписа върху огледалото на Джесика, беше оставил и тортата, сигурна беше.

— Нищо не е приключило — каза тя на глас, скръстила ръце на гърдите си. Беше облечена в тъмносин блейзър, бяло поло и спортни панталони, но въпреки това й стана студено, студено до мозъка на костите й. Онова познато изстиване, което нямаше нищо общо с надвисналите тъмни облаци отвън, нито със ситно ръмящия дъжд, който като мъгла изпълваше въздуха.

— Какво? — Марино я погледна с леко раздразнение в гласа. Черната му коса днес пак се беше начупила, доказвайки теорията й, че всъщност косата му беше чуплива и това личеше само когато е мокра, както сега от дъжда. Вероятно се беше подстригвал, защото изглеждаше по-къса около ушите и на врата, помисли си тя. Както и тя, той също беше облечен с блейзър и спортни панталони, като горницата беше от кафяв туид, а панталоните — от качествен тъмнокафяв вълнен плат. Дори беше сложил вратовръзка от кафява копринена материя на тънки черни райета. С онази малка част от съзнанието си, която не беше обзета от нарастващия страх, тя се зачуди накъде ли се беше упътил, когато му се обади по пейджъра.

— Нищо не е приключило — повтори тя, кръстосвайки ръце на гърдите си, за да се предпази от проникващия във вените й студ, и го погледна през масата. — Казахте, че всичко е приключило, но не е. Който е написал думите върху огледалото на Джесика и е откраднал мечето й, той е направил и това.

— Господи… — Марино поклати глава. — Да знаете, че наистина ви обзема параноята.

— Не ме обзема параноя. — Грейс се опита да потисне истеричния пристъп, за да звучи убедително, разумно и категорично. — Виждате тази торта, нали? Тя е истинска и стои на моята кухненска маса, въпреки че не беше тук, когато излизах, а аз и дъщеря ми не ядем торти и следователно не сме я поръчвали. Надписът върху огледалото също беше истински, а мечето на Джесика наистина стоеше на улицата и аз наистина преследвах някакъв нахълтал в къщата ми човек в нощта, когато го намерих да лежи там. Така че бихте ли ми обяснили как точно така стеклите се обстоятелства допринасят за параноичното ми състояние, ако обичате.

— Това е торта, Грейс.

Това, че той я нарече по име за първи път, мина почти незабелязано. Всъщност Грейс забеляза, но беше твърде притеснена и разстроена за себе си и дъщеря си, за да му обърне повече внимание, а не само мимоходом да го отбележи като факт.

— Това е заплаха.

На пътеката пред къщата изсвири клаксон. Грейс подскочи, стресната дори от този познат звук. Марино и останалите полицаи погледнаха към предната част на двора, откъдето беше дошъл звукът.

— Мамо, мамо, те са! — Джесика нахлу в кухнята, току-що изкъпана и облечена за излизане, което означаваше неизменните дънки и блузка, но беше сложила и висящи обеци, чанта през рамо и черно кожено яке, скроено като тренчкот, пристегнато с колан през кръста. Решена да не всява страх у дъщеря си, Грейс се престори, че тортата не е от такова голямо значение. Но беше сметнала, че Джесика е разбрала, че наличието й изключваше всяка вероятност за излизане с приятели до търговския център.

— Джес… — започна тя безпомощно, като поклати глава и възнамеряваше да се опита да обясни на дъщеря си, че тя в края на краищата не може да излезе.

— О, мамо, моля те! — Джесика вероятно беше прочела намерението в очите й или го бе отгатнала по поведението й. — Моля те… Толкова искам да отида! От седмици не съм излизала от къщи, а се държах така добре. Това стоене затворена ме побърква. Вече всичко е наред с приятелите ми и не искам отново да го провалям… Моля те!

— Джесика, скъпа, знам, че ти разреших, но…

— Не ми пука от тази тъпа торта — заяви яростно Джесика. — Нито от огледалото, нито от нищо! Това направо съсипва живота ми и аз няма да позволя да стане така. Просто не мога да стоя затворена тук завинаги, майко! И аз си имам свой живот!

Клаксонът отвън изсвири отново.

— Моля те, моля те, моля те, — започна да я умолява Джесика с ръце, скръстени като за молитва под брадичката.

Без да има ни най-малкото намерение, Грейс погледна към Марино. Той ги наблюдаваше с ироничното си изражение, което по-ясно и от думите показваше колко жалка му изглеждаше тя в ръцете на Джесика. Грейс стисна устни. Не че мнението му изобщо имаше някакво значение за нея.

— Мамо, моля те…

Очите на Джесика бяха станали огромни и умоляващи. Против твърдото си решение, Грейс почувства, че се поддава. Не можеше завинаги да държи Джесика заключена, не можеше да издигне стени около нея, колкото и да й се искаше да го направи.

Истината беше, че тя винаги трудно успяваше да откаже нещо на дъщеря си и почти никога не успяваше.

— Ще обещаеш ли, ще ми обещаеш ли да не се отделяш от останалите момичета по никакъв повод?

— О, разбира се, да! Благодаря ти, мамо! Ти си най-добрата майка в целия свят!

Приемайки въпроса й за разрешение да излезе, което всъщност Грейс предположи, че също е дала по този начин, Джесика се втурна, залепи една целувка на бузата й и за да не се сблъска с полицай Джелински, който в този момент проверяваше ключалката на задната врата, изскочи от кухнята към централната входна врата.

Грейс вече беше обзета от ужасното чувство, че е направила грешка. Един поглед към Марино й показа, че и той мисли същото, макар и поради друга причина. Той имаше предвид дисциплината и възпитанието; тя се притесняваше за опасността. Тя го погледна предизвикателно: това си беше нейната дъщеря, нейното решение.

— Бихте ли ме извинили за минута, веднага се връщам — каза Грейс на Марино и останалите. — Просто искам да кажа две думи на майката, която ще ги закара.

Тя побърза да настигне Джесика. Ан, която трябваше да заведе момичетата до търговския център, разбира се, изгаряше от любопитство при вида на паркираната отпред полицейска кола (Джелински и Айърс бяха пристигнали със служебната). Грейс й каза, че някой е влизал у тях, без да изпада в подробности по този въпрос. Тя обаче помоли Ан да внимава за Джесика. Което Ан обеща да направи. Разговорът им беше кратък, защото момичетата бързаха да тръгват и не скриваха нетърпението си. И все пак, докато гледаше как колата потегля по пътя, Грейс се почувства малко по-добре от решението, което беше взела да пусне Джесика да излезе.

Докато се върна в къщата, дъждът вече беше намокрил дрехите й и посипал косата й. Лицето й беше мокро, по устните си усещаше влагата. Топлината на къщата я обгърна като прегръдка. Познатият мирис, комбинация от това, с което отдавна беше решила да поддържа къщата — гланц за мебели, старо дърво и прах за почистване на постелки, с който поръсваше всяка сряда — й подейства успокояващо. Тя мина покрай полицай Айърс, която беше тръгнала да излиза в коридора, и й кимна. Жената й отвърна, но не се усмихна. Както и предишните пъти, когато беше идвала, поведението й беше толкова професионално, че граничеше с неприязън.

— Няма следи от влизане с взлом — обясняваше Джелински на Марино, когато Грейс се върна обратно в кухнята. Централното осветление беше пуснато, въпреки че беше ранен следобед, заради мрачния ден навън. С меките си, топли цветове и уютни мебели кухнята изглеждаше много по-приятна от местата, където обикновено ставаха полицейските разследвания.

— Има ли отпечатъци от стъпки? Цял ден вали. Трябва да има някакви стъпки, ако е идвал отвън — попита Марино.

— Не съм забелязал никакви — каза, сякаш се извиняваше Джелински и отново огледа пода. Ако имаше отпечатъци от стъпки, помисли си Грейс, проследявайки погледа му, вече беше твърде късно да ги открият. Дори и да е имало, те се бяха заличили под стъпките на толкова много хора, влезли след това — тя, Джесика, тримата полицаи бяха се движили из кухнята, без да се сетят, че може би на пода ги очакват доказателствата. Пространството около масата и разстоянието към предната и задната врата представляваха мокри, зацапани с кал пътеки, но дори и за нейното нетренирано око беше ясно, че никакъв отделен отпечатък не можеше да се отличи от останалите.

— Заключихте ли вратите на излизане? — Марино погледна към Грейс, докато тя изтръскваше мократа си коса с ръка, за да премахне колкото може повече от влагата. Погледите им се срещнаха.

— Да, разбира се.

— През коя врата влязохте?

— През задната. Тази зад вас. — Тя кимна в тази посока.

— Заключена ли беше вратата?

— Да.

— Не е ли същата тази врата, където ключалката не се затваря добре?

— Да, но този път успях добре да я затворя. Отворих я с ключ на влизане.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Въпреки че това не ни казва много. — Марино сбърчи вежди и се замисли. — Ако някой открие, че вратата не се заключва добре, влиза вътре и след това излиза, значи резето се е затворило добре, когато е излизал.

Полицай Айърс се върна при тях с мокра коса и дрехи, също като Грейс преди малко. Обувките й жвакаха, когато мина по плочките и стигна до масата. Непрекъснатият звук от правенето на снимки с фотоапарата отчетливо отекваше в утихналата къща.

Премествайки се от мястото, където тя снимаше, Марино се подпря на бара в средата на стаята, започна да барабани с пръстите на едната си ръка по облицования с плочки плот и насочи поглед към Грейс, която беше застанала съвсем наблизо, до мивката.

Грейс забеляза разсеяно, че една-единствена чиния от овесена каша стоеше в мивката и очакваше реда да бъде пъхната в миялната машина. Джесика беше закусвала с овесени ядки.

— Кой има ключ от къщата ви? Освен сестра ви.

— Семейство Алън. Съседите ни. — Тя вдигна купата и я сложи в миялната машина. Чиниите от закуска вече бяха подредени вътре в очакване да бъдат измити, когато се напълни машината.

— Ами домашната ви помощничка?

— А, да. Пат също. — Тя затвори вратата на миялната машина, без да я пусне — още не беше съвсем пълна — и се обърна да го погледне.

Погледът, който той отправи към нея, съвсем ясно разкриваше мисълта му, че почти забравяйки, че помощничката й също има ключ, по никакъв начин не подобряваше мнението му за качеството на нейните свидетелски показания. С други думи, кого другиго забравяше да спомене?

— Някой друг? Бавачката? — В гласа му се долавяше лека нотка нетърпение.

— Линда? Не. Джесика си има ключ, с който отключва, като се прибират след училище. — Грейс също се облегна на бара. Облицованият плот беше хладен и хлъзгав, когато постави ръка върху него.

— А! — Възклицанието прозвуча, сякаш някакво прозрение го беше осенило. — Джесика има свой ключ. Но кой има достъп до него, чудя се…

— Какво искате да кажете? — намръщено го погледна тя.

— Имам предвид, че напълно е възможно да има един-двама приятели, които да са си извадили дубликат.

— Не мисля — защо някой от приятелите й ще го прави?

— За да могат да оставят съобщения на огледалото й и да й поднасят торти изненади — отвърна той сухо.

— О… — Грейс не беше се сетила за тази възможност — че някой от приятелите на Джесика може да си е направил ключ дубликат. Това можеше да обясни нещата.

— Да. Добре, това значително увеличава нашия списък със заподозрени възможни доставчици на торти, които имат възможност да вземат ключа й. Да видим сега — сестра ви, съседите, домашната помощничка, както и някой или всички приятели на Джесика. И техните приятели. До безкрай.

— Ще ми сменят ключалките в понеделник. И ще поставят охранителна система. — Но Грейс беше почти сигурна, че лицето, което беше преследвала в двора си онази нощ, когато беше намерила Господин Мечо паднал на пътя, не беше сред приятелите на Джесика. Поне не от тези, които тя познаваше.

— Добра идея — отново прозвуча сухо гласът му.

— Готова съм със снимките. — Айърс държеше в ръка няколко моментални снимки и ги размахваше във въздуха, за да изсъхнат, а още доста беше поставила на масата пред себе си. Фотоапаратът висеше на каишката си от врата й.

— Чудесно. — Марино се премести до масата и известно време разглеждаше снимките. Айърс докосна ръката му и му каза нещо като се усмихваше. Грейс за първи път я виждаше да се усмихва. Значи полицай Айърс флиртуваше с детектив Марино. Тя се изненада от проявената от нея изненада. Полицайката беше млада и привлекателна. Какво чудно имаше, ако харесва Марино? Грейс също го харесваше, независимо дали й беше приятно да си го признае, или не.

Марино обаче не даваше вид, че забелязва какво става.

Той нито веднъж не отвърна на усмивката на Айърс. Вместо това поведението му беше съвсем професионално, когато погледна през рамо към Грейс.

— Това, което искам вие да направите сега, е да се обадите на сестра си, на съседите си, на помощничката си и да ги попитате дали ключовете са още у тях и дали някой от тях не ви е изпратил тази торта като подарък. — Той вдигна ръка, за да възпре опита на Грейс да възрази, че никой от тях не би направил подобно нещо.

— Просто за да изключим и най-малката вероятност, нали?

— Добре. Разбрах. — Грейс се обади първо на семейство Алън и разговаря с Джуди. Тя я увери, че ключът все още стои провесен на един пирон в килера. Тя лично веднъж преди много месеци беше забелязала, че е там и от прашасалото му състояние беше решила, че никой не го е пипал, както и не знаеше нищо за тортата. Следващата, на която се обади, беше Пат и тя каза, че използва ключа всяка сряда, както обикновено, включително последния път. Ключът все още висеше на връзката й и също не знаеше нищо за тортата.

Марино и останалите оглеждаха къщата, докато Грейс говореше по телефона. Марино влезе в кухнята точно когато тя се опитваше да набере телефона на Джаки за втори път.

— Никой от тях не е носил тортата. Джаки не си е вкъщи, но знам, че и тя не е — осведоми го Грейс и затвори телефона.

Марино прие думите й и кимна утвърдително.

— Всичко в къщата изглежда наред. Никой не наднича изпод леглата или от шкафовете. Сякаш нищо не липсва, но може би искате сама да се уверите?

Грейс кимна. Една бърза обиколка из къщата с Марино по петите показа, че сякаш наистина всичко беше наред. Когато се върнаха в кухнята, полицаи Джелински и Айърс стояха и ги чакаха там, разговаряйки с приглушени гласове.

— Наистина няма какво друго да направим, освен да напишем още един рапорт. — Джелински със съжаление погледна към Грейс.

Устните на Грейс се свиха. Писането на рапорт беше губене на време.

— Искам извършителят да бъде заловен. — Тя гледаше Марино, докато говореше. Разговорите с Джелински и Айърс бяха, както вече беше установила, само прахосани на вятъра усилия.

— Вече сте го казвала — отвърна Марино. — И, повярвайте ми, ние се опитваме да направим всичко възможно. Това, което ще направя сега, е да изпратя някой да провери всички пекарни в района и да видим дали някой е правил такава торта и за кого. Няма да е трудно да открием къде е правена, ако е някъде наоколо, което сигурно е така. Ако не възразявате, смятам да взема тортата и да я занеса за изследване, просто да се уверим, че не е отровна или нещо такова.

Грейс не беше помислила за такава възможност.

— Звучи ми разумно.

— Добре. — Той вдигна тортата, погледна я отблизо замислено, после отново се обърна към Грейс: — Имате ли нещо, в което да я сложим? Някаква кутия или друго?

Грейс поклати глава. Кутия от обувки нямаше да свърши работа, а нищо друго по-голямо не й се намираше.

— Нямам кутия, но имам найлонови опаковки. Поне няма да цапа толкова.

— Някоя торба за боклук? От онези големите найлонови торби.

— Да, имам.

— Ако повече нямате нужда от нас, детектив… — каза Джелински, когато Грейс се върна с една такава торба за смет от килера. От крадливия поглед, който той хвърли към нея, й стана ясно, че не беше съвсем сигурен как тя ще приеме желанието им да тръгват.

Марино поклати глава.

— Тръгвайте и вземете това. Наистина няма какво друго да се направи, освен да се погрижим за тази торта, и аз ще се заема с това.

— Детектив, ако имате нужда от помощ… — обади се Айърс, предлагайки му се открито. Тя отново му се усмихна. Грейс изпита остро чувство на антипатия към другата жена и отвращение от намеците й, но веднага се опита да се абстрахира от това. Марино поклати отрицателно глава относно предложението за съвместна работа, след което Джелински и Айърс си тръгнаха, последната с явно нежелание (според Грейс поне).

— Имате ли клечки за зъби? — попита я Марино, когато тя му подаде торбата.

— Мисля, че да. — Тя отново отиде до килера, намери кутийката с клечки за зъби, която беше използвала да бучка маслините и сиренето на последната вечеря, която беше организирала, и се върна с тях на масата. Марино извади около десетина от кутийката и ги набоде върху и отстрани на тортата.

— Какво правите? — попита озадачено Грейс.

— Така ще предпазя глазурата от допира на найлона — обясни й той, отправяйки към нея усмивка, изпълнена със самоирония.

— Добро хрумване. — Грейс беше впечатлена — както от клечките, така и от тази усмивка, която направо я замая.

— Майка ми непрекъснато правеше сладкиши. Участваше в много конкурси и непрекъснато печелеше награди. Повярвайте ми, знам доста неща за транспортирането на тортите. Сега задръжте торбата отворена вместо мен, ако обичате.

Грейс направи каквото й беше казано. Марино уверено пъхна тортата вътре и наистина клечките свършиха добра работа, така че глазурата остана недокосната. Приключвайки с това, Марино прибра снимките, които Айърс беше оставила на масата, погледна ги за последно и ги пъхна в джоба си.

— Трябва да тръгвам. — Той взе тортата, внимателно придържайки опакования си товар с две ръце отдолу. — Трябва да присъствам на кръщенето на най-малката си племенница — той погледна часовника на стената — след тридесет минути.

— Чакайте малко. — Удивлението й внезапно се отприщи. Ръцете й стиснаха облегалката на най-близкия стол и тя го погледна с недоумение. — Това ли е всичко? Само това ли можете да направите? Да огледате наоколо, да направите няколко снимки, да зададете няколко въпроса и после просто да си тръгнете? Ами този, дето влиза в къщата ми и тормози дъщеря ми и мен?

За миг той просто я изгледа, без да каже нищо.

— Грейс — отговори той най-накрая. — Ще се погрижа тази история с тортата — както и другите неща — да бъдат съвсем детайлно разследвани, обещавам. Но трябва да ти кажа, че тук нямаме много, за което да се хванем. Торти подаръци и надписи по огледалото и откраднати мечета не са достатъчни, за да мобилизирам цялата полиция.

— Това са заплахи. — В гласа й отново се надигна разяреност. Ръцете й стиснаха облегалката на стола.

— Вероятно — отвърна той небрежно и се обърна към вратата. Поглеждайки назад, добави: — Ще направя, каквото мога. Междувременно заключвайте вратите, независимо дали сте си вкъщи, или не.

— Това явно няма кой знае какъв ефект, не е ли така? — В гласа й все още звучаха остри нотки. — Точно колкото и викането на полицията.

— Ние се отзовахме, нали? — Той се упъти към вратата, а Грейс го последва.

— И приключихте. — Тонът й сега беше определено рязък. — Без да сте направили нищо, за да разрешите проблема. Както казах и по-рано, изобщо не приемате това насериозно.

— Опитвам се да гледам разумно на нещата — промърмори той и спря пред вратата, като кимна с глава към пакета в ръцете си: — Бихте ли взели това?

— Страхотно! — Грейс му отвори вратата, без да прояви и най-малка любезност. Студен въздух, мекото трополене на леещия се дъжд, мирис на влага, на подгизнала пръст, на зеленина и паваж нахлуха вътре. — Непрекъснато ще си повтарям това. Като знам, че гледате разумно на нещата, определено ще се почувствам по-добре, да ви призная, особено когато дъщеря ми е заплашвана и тормозена вследствие на вашето разследване.

Той излезе на верандата, след това се обърна и я погледна с лека усмивка, повдигнал единия край на устата си в знак на това, че е разбрал саркастичния й намек. На фона на сивата завеса, спусната временно от дъжда, широкоплещестата му фигура изведнъж й се видя толкова солидна и значителна, че тя осъзна колко много не й се искаше той да си тръгва.

— Добре, вече знам какво си мислите. Точно сега, в този момент, официално ви заявявам, че приемам нещата сериозно. Но наистина не мисля, че вие или дъщеря ви сте в опасност. Независимо дали това са глупави шеги, или заплахи, или просто странно стечение на обстоятелствата, никой не се е изправил срещу вас в действителност. И не мисля, че това ще стане.

— Наистина се надявам да сте прав. — В гласа й този път определено липсваше саркастичната нотка.

Усмивката му се разтегна.

— Обадете ми се, ако имате нужда от мен.

И си тръгна.

Ядосана и безпомощна, Грейс го наблюдаваше, докато пресичаше верандата и когато се спусна забързано по стълбите, които леко завиваха наляво към алеята за паркиране отпред, чак докато шуртящият от дъжда картопов храст го скри от погледа й. Стискайки устни, тя затвори вратата и я заключи.

Когато тръгна обратно към кухнята за така необходимата й чаша кафе, тя изведнъж осъзна просто колко уязвима беше, сама в голямата си отекваща и празна къща.

В която някой с лоши намерения явно можеше да влиза, когато си поиска.