Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

34.

Докато Грейс стоеше на вратата, загледана как Джесика си играе с Кутрето — тя беше приела тази липса на име като заместител — и Крамър, телефонът иззвъня.

— Грейс, вдигни го, моля те! — извика Марино от спалнята.

Тя направи това, за което я беше помолил, макар и с леко колебание. Не се чувстваше съвсем като у дома си в тази къща, че да отговаря и на телефона.

— Домът на Тони Марино — каза тя с ясен и чист глас.

Последва леденостудена пауза.

— Кой се обажда? — Беше някакъв женски глас, изпълнен с подозрение.

— Е, кой го търси? — върна въпроса Грейс, тъй като не искаше да се представя в така създалата се ситуация.

— Търся Тони. — Подозрителните нотки в гласа се почувстваха още по-осезаемо.

Грейс се отказа от битката.

— Един момент, моля. — Тя закри с ръка слушалката. — За теб е — повика го, като си помисли каква изненада. След това, понеже той не отговори, тя повиши глас: — Тони, не е за вярване, но е за теб.

— Видя ли, Тони е лесно за произнасяне име, дори като се опитваш да си саркастична. — Той се ухили, като се появи на вратата на спалнята, облечен в синя спортна блуза и тениска отдолу, която се подаваше отпред на врата, както и износени, но чисти дънки. Сега лицето му беше гладко избръснато. — Кой е?

— Някаква жена. — Грейс внимаваше да не се прокраднат някакви издайнически нотки в гласа й.

— Така ли? — каза той, като изглеждаше заинтересован, и взе слушалката от нея. — Ало? — Минута-две не каза нищо повече, само слушаше някакъв, ако се съдеше по реакцията му, словесен поток, който го посрещна от другата страна. След това погледна към Грейс, която беше забравила, че не се беше отдръпнала настрана и все още стоеше много близо и го наблюдаваше. Срещайки блесналия му поглед, тя се опомни и се обърна. Тръгна отново към вратата, обръщайки му гръб, и продължи да наблюдава играта на Джесика с кучетата, но не можеше да спре да слуша всяка дума, която той казваше.

— Да, жена е. Да, вкъщи. Да, много е хубава. Да, точно така. Казва се Грейс.

Докато Грейс бе обзета от приятната болка, причинена от думите, с които я беше описал, като много хубава, докато говореше с друга жена, той отново направи пауза. Остана заслушан в продължение на няколко минути. След това се разсмя.

— Ще се опитам. Нищо не обещавам обаче. Да, добре. Окей. Чао.

После затвори. Грейс, като едва се сдържаше да не се обърне и да го погледне, продължи да гледа напред някъде из двора. Единственият проблем беше, че толкова много я вълнуваше това, което ставаше зад нея, че направо нищо не виждаше.

— Това беше майка ми — обясни той. — Ти и Джесика сте поканени на обяд.

Тези думи й подействаха като истинска изненада и я накараха да се извърне към него. Той все още стоеше с ръка на телефона.

— Майка ти? — Тя сигурно го беше зяпнала съвсем удивено, защото той се разсмя и отново се върна в спалнята.

— Помниш ли, че ти разказвах за нея? Майката на шестте ченгета?

— Да, но… си я представях като някаква крехка стара дама в старчески дом или въобще нещо подобно. — Грейс го последва почти без да се усети какво прави. — Жената по телефона не звучеше никак крехка. Не звучеше дори като стара.

— Тя с удоволствие би чула това. На шестдесет и пет е и се гордее, че е силна като вол и жилава като кожа за обувки. — Той вече беше в спалнята и пристягаше връзките на една военно зелена раница, пълна с негови вещи.

Тъй като голите му гърди вече ги нямаше да я разсейват, Грейс можа да огледа спокойно стаята. Най-важно място в нея заемаше удобно изглеждащото огромно легло, покрито с нещо, което приличаше на ръчно снаждана завивка в червено и синьо. Четири възглавници в шарени калъфки бяха подирени на дъбовата дъска откъм страната на главата. Нощно шкафче от същия дървен материал, беше поставено до леглото, имаше лампа, часовник и купчина списания върху него. Висок скрин от някакво тъмно дърво стоеше изправен до отсрещната стена, а пред него имаше стол с висока облегалка. Пред единствения прозорец се спускаше сатенена завеса в антично млечнобяло от някоя разпродажба на качествени стоки в кварталния магазин. Стените бяха боядисани в бяло и по тях липсваха всякакви украшения. Както и в останалата част на къщата, спалнята беше практично, непретенциозно, а не впечатляващо обзаведена.

— Всеки неделен следобед майка ми готви и всеки от нас, който има възможност, се отбива да хапне при нея. Днес поводът е специален, понеже кръщенето на Лорейн — племенницата ми — беше вчера и Роби и семейството му са още в града. Всичките ми братя ще са там със семействата си, както и баба ми. Майка ми иска да ви заведа.

— Мен? — Мислите й се завъртяха и объркаха при тази мисъл. — Та тя дори не ме познава.

— Хареса й как звучиш по телефона.

— О, страхотно…

Той се засмя, метна раницата през рамо и се приближи към нея. Грейс автоматично се отмести от пътя му и той мина покрай нея през стаята. Тя го последва, като се чувстваше малко объркана и безпомощна, а той пусна навън раницата през предната врата.

— Е, искаш ли да дойдеш, или не? — Изправи се и я погледна.

— Джесика и аз не можем просто така да се появим на семейното ви събиране…

Грейс отчаяно ровеше в главата си за приемливи извинения. Истината беше, че хем й се искаше да отиде, хем не й се искаше. Семейството му дори в още по-голяма степен, отколкото домът му биха й разкрили много неща от неговата личност. Щеше да е интересно и заедно с това полезно от гледна точка на информацията, която щеше да получи от срещата си с тях. Но да се появяха тя и Джесика с него на такова интимно събитие, означаваше нещо много лично. Много, много лично. А всъщност тяхната връзка не беше чак толкова дълбока.

Не беше сигурна дори дали иска да става такава.

— Разбира се, че можете. Майка ми ви покани. Виж, Дом й е разказал за съдийката и тя иска да се запознае с теб, разбираш ли? Жените съдийки не са чак толкова често срещано явление според нейния житейски опит. Но ако не искаш, не е задължително да ходим.

Ти отиваш. Джесика и аз просто се прибираме вкъщи и…

— Грейс. — Гласът му беше много нежен, а погледът му, когато срещна нейния, излъчваше леко напрежение. — Забравяш, че всичко, което ще вършим днес, ще го вършим заедно като сиамски близнаци. Аз те следвам и обратно.

Грейс изпъшка недоволно. Очите му потъмняха и той целенасочено се придвижи към нея, но тъкмо в този миг Джесика се втурна в кухнята, последвана от двете кучета. При нейното нахлуване Марино спря на място с леко тъжно изражение, пъхна двете си ръце в предните джобове на дънките си и се залюля на пети.

— Мамо, имам една наистина страхотна идея: тъй като детектив Марино ще остане у нас известно време, мислиш ли, че Крамър и Кутрето могат да дойдат с него у нас? Ще бъде страхотно. Искам да кажа, ако и вие, детектив, нямате нищо против. — Очите й погледнаха въпросително Марино.

Грейс отново изпъшка, предвиждайки какво ще стане. Напрегнатото изражение по лицето на Марино изчезна и той се усмихна към нея изкусително, преди да погледне Джесика.

— Викай ми Тони, Джесика. Детектив Марино доста трудно се произнася. Разбира се, нямам нищо против кучетата да дойдат. Но трябва първо да получиш разрешение от майка си.

— Мамо, моля те! — Големите й сини очи се обърнаха към Грейс. Марино — Тони — също я гледаше и му беше доста забавно.

— Добре. — Осъзнавайки, че няма никакъв шанс срещу двамата, Грейс се отказа от битката и вътрешно се предаде по отношение на всичко това: името, кучетата, следобедът у майка му. Дори и да беше твърде лично, добре, така да бъде. Тя просто ще трябва да се оправя с последствията, ако имаше такива, когато дойдеха на дневен ред. — Доведи кучетата. Все ми е едно. Между другото, Джес, детектив Марино — Тони — иска да отидем на обяд у майка му и да се запознаем с голямото им семейство. Какво мислиш по този въпрос?

Джесика погледна Тони, замисли се за известно време и попита:

— Ще има ли други деца на моята възраст?

— Имам една племенница на тринадесет, една племенница на четиринадесет и двама шестнадесетгодишни племенници, освен сюрията дребосъци. Страхотни са, ще ти харесат. И всеки, който е роден Марино, играе страхотен баскетбол.

— Ами? — Очите на Джесика светнаха.

Тони кимна утвърдително.

— Звучи ми добре. — Джесика погледна към майка си. — Ти какво мислиш, мамо?

— Добре — отново се съгласи Грейс, вдигайки вътрешно ръце от цялата тази работа. Чувстваше се сякаш се готвеше да направи скок през глава във водата. Въпросът беше дали всъщност можеше да плува?

— Страхотно. — Тони й се усмихна, а закачливото пламъче в очите му сега просветваше дяволито. — Заключи задната врата, Джесика, моля те, и тръгваме.

Семейството на Тони беше, както той го беше представил, сърдечно, гостоприемно, шумно и наистина много, много голямо. Петимата братя, като всичките си приличаха, с изключение на това, че някои бяха само малко по-високи или по-ниски, по-слаби или по-пълни, плюс съпругите им — всички бяха женени, освен Тони — и петнадесет деца на възраст от шестнадесетгодишните момчета близнаци на брат му Рик, който беше с две години по-млад от Тони, до едва едномесечната щерка на най-малкия му брат Роби, присъстваха, включително майка му и баба му. Къщата беше приятна — просторна, разхвърляна и несиметрична, с полегат покрив, с прозорци с кепенци и огромни веранди отпред и отзад — разположена на десет акра земя в земеделския район на север от Кълъмбъс на Фармроуд. Пред къщата имаше чакълена пътека, тревата беше обрасла с плевели, а коли от всякакви марки бяха паркирани навсякъде наоколо. Общото впечатление, което къщата правеше, беше определено на нещо поостаряло и поизносено, но Грейс реши, беше някак особено хубаво остаряло. Онзи тип овехтяване, който се получава от многото деца и малката загриженост за тревата — не многото пари, а изобилието от посетители и гости. Това беше едно място, където бяха живели много хора, бяха се обичали много хора и това минало му придаваше особена красота.

От мига, в който те влязоха и заобиколиха отзад, където тълпите хора се трупаха около половин дузина маси за пикник, заредени с купища чинии и чаши за еднократна употреба, пластмасови съдове, торби с лед и каси сода, Тони непрекъснато получаваше поздрави от всички страни. Обсипваха го с толкова много целувки и прегръдки, че Грейс направо се обърка. Тя също получи много прегръдки, за да не се почувства пренебрегната. Джесика имаше най-много късмет: тя веднага беше отвлечена нанякъде от тийнейджърите — Кристи, на четиринадесет; Сюзън, с година по-малка; близнаците Джо и Джейми на шестнадесет. Тъй като Джо и Джейми, навлезли вече в пубертета, притежаваха същата тъмна хубост, както и по-възрастните мъже от семейството, Грейс никак не се учуди на готовността, с която Джесика я изостави заради тях. Дори кучетата на Тони се включиха в празненството, лаеха и тичаха като подлудели из краката на насъбралите се за пикника хора. Имаше поне още четири други кучета, които даваха своя дял в сякаш карнавалната бъркотия.

Дори когато роднините му поздравяваха Тони, Грейс усети, че всъщност тя е в центъра на тяхното внимание. Всички, явно, я наблюдаваха, не само когато ги представиха при пристигането им, както беше нормално и се очакваше, но също и преди и след това, някои съвсем открито, други по-дискретно. Струваше й се, че всички говорят за нея, шепнат си един на друг, така че тя да не може да чуе добре какво точно си казват. За нейно учудване и ужас тя започна да се притеснява и почувства, че се засрамва. Срамът беше една от онези черти, които тя съвсем целенасочено се беше опитала да заличи от характера си преди толкова много години, и сега остана направо слисана, че се появява отново. Изгубена в морето от хора от фамилията на Тони, поздравявайки пълната му руса снаха Бет и брат му Майк, след това високата елегантна и руса Мередит и брат му Кайл, Грейс се чувстваше почти благодарна най-накрая да стигне до Доминик, когото поне познаваше от по-рано.

Почти благодарна. Чувстваше се и малко неловко.

— Радвам се, че се присъединихте към нас, съдия Харт. — Гласът му беше малко по-плътен и звучен от обикновено, сякаш и той усещаше малко неловката ситуация, в която бяха изпаднали. Той беше идвал в къщата й неколкократно досега, но винаги по служба като полицейски служител. Сега случаят беше приятелско събиране, среща на семейството му и тя присъстваше там като гостенка от страната на брат му, от което той се чувстваше точно толкова неудобно, колкото и Грейс самата от този неочакван ход на събитията през деня.

— Моля, наричайте ме Грейс — рече усмихната тя и протегна ръка, решена да не показва ни най-малка част от притеснението, което изпитваше. — Беше много мило от страна на майка ви да ни покани двете с Джесика.

Доминик пое ръката й в голямата си, топла длан и почти изръмжа.

Мило от нейна страна? Направо си умираше да се запознае…

Думите му внезапно секнаха и той пусна ръката й, понеже явно беше сръган в ребрата от дребната брюнетка, застанала до него.

— О, да, да, това е съпругата ми, Джени — представи я той, хвърляйки виновен поглед надолу към кръглоликата, красива и широко усмихната жена до него.

Главата й дори не стигаше до рамото му. Тя беше облечена в ягодово розови панталони и блуза на райета, а тъмнокафявата й коса бе твърде бухнала за модните тенденции в момента, но на Грейс тя моментално й стана симпатична. Имаше засмени и топли кафяви очи, които съответстваха на широката й усмивка и определено майчински маниер.

— Всички се радваме, че успя да дойдеш, Грейс — каза тя меко. — И Джесика също. Децата бяха много щастливи, когато днес разбраха, че ще се запознаят с нов човек на тяхната възраст.

— Особено след като разбраха, че толкова добре играе баскетбол — допълни Доминик и кимна с глава към асфалтираната площадка пред постройката на гаража, където Джесика вече беше започнала да прилага номерата на играта спрямо останалите. Чудейки се откъде знаеха за тези нейни умения, Грейс се обърна с въпросителен поглед към него. Но преди да успее да го попита каквото и да било, Тони застана до нея.

— Майка ми жив ще ме одере, ако не те заведа вътре и не те представя — рече небрежно той.

— Вътре? — Тактика, колкото да забави отговора. Но Грейс не можеше да се противопоставя повече. Сега вече нямаше никакво почти относно това, което чувстваше вътре в себе си: тя наистина се срамуваше. Чувстваше се като новата му приятелка, която семейството му в момента проучваше, а тя всъщност не беше нищо такова, никак даже. Увлечението й по Тони не беше чак толкова дълбоко, просто няколко споделени целувки при доста стресиращи обстоятелства. Не беше онзи тип връзка, за който подсказваха заинтересованите погледи и прошепнатите забележки.

— Тя и баба са в кухнята. Още готвят — обясни Тони.

— Не позволява на никоя от снахите си да припари до печката при тези събирания — добави Джени с усмивка. — Опитва се да ни накара да мислим, че ни отменя по този начин. Но истината е, че никоя от нас не може да готви като нея и тя добре знае това.

— Ти готвиш много добре — запротестира от лоялност към жена си Доминик.

— Радвам се, че мислиш така. — Джени се усмихна дори още по-широко и го погледна. От очите й струеше любов и тя изрази привързаността си към него, като го хвана нежно за ръка.

— Ще се видим по-късно с вас двамата. Хайде, Грейс. — Тони я хвана за лакътя и преди тя да може да каже нещо, я поведе весело към задната веранда.

Нервите й изневериха.

— О, не, не мога — изрече едва доловимо тя и се спря тъкмо когато бяха стигнали стълбите. За миг бяха останали съвсем сами, с огромната фамилия някъде на около двадесет фута зад тях и все още предстоящата среща с Мама вътре.

— Какво? — Той се спря също и я погледна намръщено. — Защо не?

— Те всички се държат сякаш мислят, че съм ти приятелка. Те ме… проучват. Майка ти… притеснявам се, че и тя ще си помисли същото.

За момент той я погледна замислено и без да каже нищо.

— Твърде много се притесняваш — смотолеви най-накрая. Хвана я за ръката, дръпна я — без тя много-много да иска, но и без повече открито да се съпротивлява — нагоре по стълбите и тя го последва вътре в къщата.