Карън Робърдс
Когато дойде часът (51)

51.

Седмица по-късно изписаха Тони от болницата.

Беше пет и тридесет следобед и Грейс се беше отбила да го вземе след работа. Джесика имаше тренировка по баскетбол в шест, а след това щеше да остане да нощува при приятелката си Емили Милхолън.

Следователно разполагаха с цялата нощ пред себе си. За нещастие, помисли си Грейс, Тони все още беше твърде слаб, за да я осмислят цялата.

Главата му беше цялата омотана в бинтове и превръзки, които на Грейс й приличаха на някакъв бял тюрбан. Отдолу под тюрбана имаше фрактура на черепа в основата на главата и два дълбоки прореза, единият от който беше зашит с двадесет шева, а другият — с тринадесет. Имаше две счупени ребра, които бяха превързали, и големи охлузвания по цялото тяло от главата до петите от дясната страна на тялото.

Лицето му, което беше подпухнало и надуто до размерите на баскетболна топка след фаталната нощ, сега изглеждаше почти нормално, ако не се смяташе белегът на дясната му челюст, за който бяха необходими шест шева, и насиненото дясно око, което вече възвръщаше първоначалния си вид, като преминаваше през всички нюанси на моравото и жълтото.

— Значи следващата сряда ще обядваш с Дони? — попита я Тони. Той се беше облегнал на предната седалка до нея и изглеждаше напълно спокоен и доволен.

— Да. Той ми се обади. — Грейс се обърна към него, цялата сияеща и очевидно много щастлива. — Каза, че иска да ни опознае по-добре нас двете с Джесика.

— Нещата в крайна сметка се наместиха по най-добрия начин, нали?

— Чувствам се сякаш огромен товар се е стоварил от плещите ми. Той е чудесно момче, Тони…

— Така изглежда. Чакай, пропусна отбивката!

Те се бяха отправили към неговата къща, за да си вземе някои неща, тъй като щеше да остане с Грейс и Джесика, докато се възстанови напълно. Грейс зави рязко надолу по улицата, която й посочи Тони, и се усмихна, когато той се хвана здраво за седалката с изплашено изражение на лицето.

— Нищо работа — с насмешка отбеляза тя след края на маневрата.

— Ще ми позволиш ли някога аз да карам?

Тя се направи, че се замисля.

— Вероятно не.

Той сви рамене.

— Просто така си питам. Грейс паркира пред къщата.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш в колата и да ме изчакаш, докато аз опаковам нещата ти? — попита тя загрижено, като се обърна и го погледна.

— Може да не съм възстановил всичките си сили, но мисля, че мога да се справя с това — рече той с дрезгав глас.

— Добре. — Грейс слезе от колата и Тони, макар с доста повече усилия, направи същото. Здрачаваше се и Грейс забеляза, че уличното осветление заблещука тук-там по алеята зад къщата му. Отпред, на улицата, дълги тъмновиолетови сенки се стелеха по покритите с есенни листа морави, а последните лъчи на дневната светлина изчезваха в мрака.

Тони застана до колата, поставил едната си ръка на капака, и Грейс забързано се отправи, за да му помогне. Той обви едната си ръка около кръста й и й позволи да го подкрепя, докато върви по пътеката.

— Хей, Тони, здравей! По-добре ли си вече? — От предните прозорци на къщата си госпожа Крътчър сигурно ги беше видяла, когато пристигнаха, защото забързано излезе на верандата.

— Да, госпожо Крътчър, благодаря.

— Ами кучето ти, как му беше името… Ще се оправи ли?

— Крамър, госпожо Крътчър. Ще излезе от болницата в понеделник.

— Разходите по лечението му сигурно ще са повече от твоите — отбеляза през смях госпожа Крътчър.

— Да, вероятно. — Тони не изглеждаше много развеселен от този факт.

— Е, вие двамата внимавайте.

— Вие също, госпожо Крътчър. Лека нощ.

— Лека нощ.

Вече бяха стигнали до стълбите. Грейс взе ключа от ръката на Тони и отвори вратата. Старата жена все още ги наблюдаваше, когато влязоха вътре.

— Никога няма да те нападнат престъпници и обирджии — рече с абсолютна увереност Грейс, като се пресегна да светне лампата. — Не мисля, че някой изобщо може да се промъкне покрай госпожа Крътчър.

— Не бих искал аз да съм този, който пръв ще опита — съгласи се Тони. Ръката му улови ръката на Грейс и не й позволи да запали осветлението.

— Тони… — запротестира тя.

— Грейс — отвърна й той, като леко я имитира и се наведе, за да я целуне по устните.

Въпреки протестите й, че не би могъл, той отвръщаше, че изобщо нищо не му пречи, и й показваше нагледно. Наистина, той не можеше да направи кой знае колко повече от това да лежи на леглото по гръб, но това и за двамата се оказа напълно достатъчно. Тя го съблече, след това съблече и себе си и след това започна да си играе с него, а той стенеше от удоволствие. Изведнъж играта престана да й харесва, като видя колко много рани имаше по тялото му, за които трябваше да внимава. Но накрая страстта, която ги изгаряше, стана толкова бурна и силна, че тя напълно забрави за неговото състояние и остана върху него, докато светът около нея се завъртя и избухна в екстаз. След това се отпусна върху него, задъхана и удовлетворена.

Тогава той простена по доста по-различен начин от сластните звуци, които издаваше допреди няколко минути и осезаемо потръпна. Внезапно припомняйки си за неговите рани, тя светкавично се претърколи встрани от него.

— О, Тони, съжалявам! — Тя протегна ръка към лампата. Светна я и го погледна разкаяно. — Добре ли си?

— Мисля, че ми счупи и останалите здрави ребра и… — промърмори той, а после се разсмя при вида на ужасеното изражение на лицето й.

— Добре съм. Просто накрая легна върху едно много чувствително място, това е.

— Не трябва… — започна тя изведнъж, като съвестта й заговори.

— Напротив, трябва. Всъщност ако ми дадеш само минутка, вероятно ще го направим още веднъж. И още веднъж. И…

— А, не. Няма. — Грейс се изтърколи от леглото, стана, скръсти ръце и го погледна ядосано. Той все още беше нейният красив Тони, широкоплещест, строен, дългокрак, но бялата превръзка около главата му и около гърдите му, плюс огромните белези почти по цялата дясна страна на тялото му го правеха да изглежда като беглец от някакъв филм на ужасите. — Само ако можеше да се видиш… Трябва да си почиваш.

Очите му се плъзнаха по нея, а горещият му поглед й напомни, че е гола. Той се протегна, хвана я за ръката и я придърпа към себе си.

— Тони, не…

— Просто ела и легни тук до мен за малко. Нищо няма да правя, кълна се.

— Добре тогава.

— Пак се проявява параноичната ти природа.

— Не съм параноичка.

— Въпрос на лично мнение.

Той отново я дръпна за ръката въпреки протестите й и тя се остави да бъде привлечена в леглото до него от здравата му страна, като сложи глава на рамото му и ръката й легна малко над превръзката, която опасваше гърдите му. И тогава той й доказа, категорично и веднъж завинаги, че природата й наистина не е параноична и че всяко подозрение, което някога беше изпитвала в живота си, всъщност е било добре обосновано, включително това относно истинските му намерения, когато я приласка при него на леглото.

Трябваше да му го заяви и то съвсем сериозно накрая, когато можа да си поеме достатъчно въздух, за да извика, но дори и тогава той успя да я разсея и обърка с един съвсем обикновен жест, като вдигна ръката й към устните си и целуна дланта й.

— Обичам те! — промълви задъхано той и погледна дълбоко в очите й. — Ще се омъжиш ли за мен?

За да си спести това, което в действителност можеше да бъде един много дълъг и физически уморителен отговор, тя просто каза да.

 

 

Вероятно минаваше полунощ, когато най-накрая те бяха готови да тръгват. Грейс настоя да носи сака му до колата и Тони й позволи да го направи, защото, първо, ребрата му наистина го боляха ужасно — не че имаше намерение да си признае пред Грейс, и второ, защото искаше да остане минута-две сам.

Сега животът му продължаваше, а миналото оставаше зад него и той изпитваше известна доза вина за всичко това. Щеше завинаги да обича Рейчъл. Докато беше жив, тя винаги щеше да остане част от него, но сега вече знаеше, че отново може да бъде щастлив, че в живота отново може да има радост, като подарък изненада, който просто е чакал да бъде намерен и отворен някъде по пътя.

Снимката й вече беше прибрана в сака, затова той направи следващото най-подходящо нещо, за което се сети. Излезе навън в топлата, ветровита нощ, за да се сбогува с Рейчъл в нейната градина. Някъде зад гаража в мътната жълта светлина на уличната лампа, която осветяваше алеята, танцуваха безброй насекоми. Над главата му бледият полумесец на луната светеше високо в небето, заобиколен от хиляди дребни звезди, които просветваха като диаманти в среднощно синьото необятно пространство. На земята, по-близо до него, тревата и падналите листи под краката му изглеждаха почти черни. Някакъв лек аромат се долавяше във въздуха.

Рози?

Тони свъси вежди и тогава очите му се разтвориха широко и удивено, когато забеляза градината на Рейчъл. Освен ако съвсем не се беше побъркал, градината беше разцъфнала, цялата разкошно обсипана с цвят, всеки храст отрупан с големи, пищни рози, чиито аромат изпълваше нощта.

Четири години тези храсти не бяха родили нито една розова пъпка. А сега беше краят на октомври. Наистина, все още беше топло; циганско лято, да; но — рози през октомври?

Тони не беше напълно убеден и затова се приближи на достатъчно разстояние, протегна ръка и докосна един кадифен цвят.

Рози. През октомври…

Тони стоеше прехласнат, загледан в розите на Рейчъл, буйно и разкошно разцъфнали там, където само преди седмица не бе имало нищо повече от едно кръгло пространство, осеяно с жилави, почти безлисти клони и тръни.

Една бяла нощна пеперуда полетя право срещу него, изскочила от тъмнината сякаш направо от нищото, и той инстинктивно се отдръпна, когато меките й криле погалиха бузата му.

Почувства допира й почти като милувка.

Един клаксон изсвири откъм улицата. Грейс. Трябваше да я доведе тук, да й покаже… не!

Ако й покажеше, може би тя щеше да му каже, че е подменила розовите храсти. Може би тя знаеше защо храстите сега цъфтяха и във всичко това нямаше нищо мистично. Сигурно ги беше наторила и поляла. Беше направила нещо.

Ако така стояха нещата, той просто не искаше да знае.

Щеше да го приеме като благословия от страна на дъщеря си, която щеше да обича до края на живота си.

Много нежно той откъсна една-единствена роза и вдъхна сладкия й аромат, преди да я постави в джоба на коженото си яке, с което беше облечен. Щеше да я притисне между страниците на някоя книга, когато се прибереше у дома.

Усмихна се леко при мисълта, че сега къщата на Грейс беше неговият дом.

Клаксонът прозвуча отново.

— Трябва да тръгвам — изрече на глас той, макар че около него нямаше никой.

След това се обърна и се отправи към улицата, където зад волана на волвото го чакаше Грейс. Джесика щеше да се прибере у дома утре и при тази мисъл Тони беше обзет от странно спокойствие и удовлетворение.

Животът му се бе затворил в пълен кръг, помисли си той. Връщаше се у дома, при своите момичета.

В тъмнината зад къщата една малка нощна пеперуда политна радостно нагоре, този път бързаща към светлината на лампата без никакви колебания…