Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

6.

— Ей, човече, добре ли си? — попита Доминик Марино, потупвайки брат си по рамото, когато прекрачваха на излизане вратата на болницата и се озоваха в благословената свежест на нощта. Луната, малка и бледа от това разстояние, бе високо в небето, забулена от леки облаци. Ситни звезди изпъстряха среднощно синьото небе.

— Да. — Отговорът беше кратък, но най-добрият, на който Тони беше способен предвид обстоятелствата. Ужасното гадене, разбъркало стомаха му, едва сега започна да отшумява. Нежният бриз подейства добре на влажната му кожа и го освежи. В болничната стая го беше избила студена пот. Не можеше да повярва, че му се е случило, че влизането му в болницата така му се беше отразило, но това си беше самата истина.

Беше смятал, че вече го е преодолял.

Поправка. Беше се надявал, че вече го е преодолял.

Никога нямаше да може да го преодолее.

— Майката е опасна, нали? — Ръката на Доминик лежеше върху рамото му и ненатрапчиво го водеше към паркинга, а Тони крачеше в нощта, сляп за всичко наоколо. Той позволи на брат си да го води, като се опита отново да овладее тялото си.

— Да.

Вероятно миризмата беше причината, мислеше той, тази незабравима, неописуема миризма на болница.

Тя или това, че беше наблюдавал как страда едно друго малко момиче.

Най-близките до входа халогенни лампи осветяваха полупразния паркинг със зловеща жълта светлина. Безброй насекоми пърхаха във въздуха.

Една малка бяла пеперуда полетя право към него с точността на бомбардировач камикадзе. Тони се отдръпна и почувства как меките й криле докоснаха бузата му.

— Проклети буболечки — промърмори той, безуспешно пресягайки се да я улови. Пеперудата отново се устреми нагоре към светлината.

— Ти ли ще отидеш да се видиш утре с майката, или искаш аз да го направя? — попита Доминик. Бяха стигнали до камарото и Дом автоматично мина от страната на шофьора. Като по-големия от двамата той смяташе, че шофирането е негово изконно право.

Тони нямаше нищо против. Дом всъщност го беше измъкнал от най-черния кръг на ада, беше го утешил и го караше да живее. Дом можеше да кара, щом иска.

— Аз ще говоря с нея.

— Сигурен ли си?

— Да.

Влязоха в колата. Вътре беше задушно и Тони си припомни противната болнична миризма. Не беше сигурен дали си въобразява, или тя се беше пропила в дрехите, но трябваше да направи нещо, за да се отърве от нея, иначе със сигурност щеше да му прилошее. Отвори прозореца и започна да вдишва дълбоко нощния аромат на близката река, острия мирис на скоро поставен асфалт и стелещите се изгорели газове от някаква стара бракма, която се измъкваше от паркинга през две редици от тях.

Нямаше значение на какво миришеше. Даже миризмата на мръсен канал бе по-поносима от тази на болница.

— Добре ли си? — отново попита Доминик.

— Да — отговори Тони, този път по-близко до истината.

Докато колата се измъкваше от паркинга, никой от тях не забеляза, че бялата пеперуда направи още един кръг и този път влетя право през отворения прозорец.

След това само за миг се появиха очертанията на едно малко момиче, седнало на задната седалка. Беше около единадесетгодишна, дребна и слаба, с права черна коса до кръста. Беше облечена с бяла рокля на волани, къси бели чорапи и черни обувки. Ръцете й бяха грижливо положени в скута.

Очите й, големи и тъмни, гледаха втренчено и тъжно към мъж на предната седалка до шофьора.

Тя стоя там не повече от няколко секунди, после като въздишка бързо избледня и стана сянка. После съвсем изчезна.

Никой от двамата не я видя.

Тони отново замахна безуспешно към една малка бяла пеперуда, която мина покрай бузата му и излетя от прозореца навън, после се понесе нагоре в необятната и тъмна нощ.