Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

35.

— Мамо, бабо, това е Грейс. — Тони все още я държеше за ръка и я дърпаше след себе си, когато влязоха в горещото, влажно помещение, което представляваше кухнята на майка му.

Увиснала на топлата ми и силна ръка като на спасително въже, Грейс беше моментално посрещната от най-разнородна смесица силни аромати — богати, пикантни миризми, подплатени с чесън и други силни подправки — от четирите врящи на печката тенджери и от това, което й приличаше на поне дузина димящи тави, подредени върху подложки на масивната дървена маса.

— Тони! — След като разбърка една от тенджерите, майка му се обърна, за да го прегърне, а той пусна ръката на Грейс и я дари с голяма мечешка прегръдка.

Ръката й внезапно изстина, а и Грейс самата се почувства почти сякаш я беше изоставил, което беше направо смешно, призна си тя. Когато майка му най-накрая го освободи от прегръдката си, той се оказа в обятията на баба си, а майка му се обърна, за да погледне Грейс.

— Значи с теб говорих по телефона в къщата на Тони. — Очите на майка му я огледаха от горе до долу с леко присвит поглед. Тя беше висока долу-горе колкото Грейс, но пропорциите й бяха кралски. В стоманеносивата й коса тук-таме се прокрадваха случайни черни кичури, точно като тези на Тони, но в обратното съотношение на сиво към черно, и Грейс си помисли, че и неговата коса ще изглежда така след около двадесет години. Косата й беше със средна дължина и на вълни и в момента беше прибрана зад ушите. Чертите на лицето й носеха отпечатъка на забележителна прилика с тези на Тони, което означаваше, че тя беше по-скоро привлекателна, отколкото красива. Кожата й беше дори по-матова от неговата, без бронзовия загар, който той беше придобил от прекарваното на открито време, и почти нямаше никакви бръчки. Очите й бяха дълбоко шоколадовокафяви, разположени под извити вежди, посивели като косата й. Носеше свободна черна рокля на неопределено много години, която стигаше чак до средата на прасците й, и престилка — сива с някакъв разтанцувал се плод, покриваща я цялата отпред.

— Много мило от ваша страна, че ни поканихте двете с Джесика днес, госпожа Марино — каза учтиво Грейс. Въпреки че й беше доста нервно — жената неприкрито я проучваше — Грейс беше категорично решена да не се издава.

— Винаги сте добре дошла, Грейс. — Строгото лице на госпожа Марино се отпусна в усмивка и изведнъж тя толкова заприлича на сина си, че Грейс направо примигна от удивление. — Имаш ли нещо против да те наричам така? Доминик казва, че си Съдия еди-коя си, но ми се струва много официално да ти викам така.

— Съдия Харт, мамо — уточни Тони. — Грейс, това е баба ми, Роза Марино. Името на майка ми е Мери.

За разлика от Мери Роза беше дребна женица, леко приведена и със снежнобяла коса, прихваната на главата й в кок. Сигурно беше някъде около осемдесетте, предположи Грейс, защото изглеждаше точно на толкова с бледо, набраздено от бръчки лице и костеливи ръце, въпреки че още пазеше любопитството в тъмните си кафяви като на птица очи. Също като майката на Тони и тя беше облечена в тъмна рокля до средата на прасеца и промазана престилка през кръста.

— Надявам се, обичате да си похапвате хубава храна — Роза Марино се обърна към нея и Грейс забеляза познатото блясъче като в очите на Тони. — Защото точно това имаме тук, и то в огромни количества.

— А сега е време да обядваме, докато всичко е още топло — нареди Мери Марино и се обърна към Тони. — Ти! Ако искаш да бъдеш с нещо полезен тук, започвай да носиш тези чинии навън. Повикай й братята си да помагат.

— Аз с удоволствие ще ви помогна. — Заедно с Тони Грейс се обърна към масата, готова да грабне една тава и да избяга от кухнята. Никак не се чувстваше комфортно под тежкия поглед на майка му и баба му, сякаш се беше възползвала от гостоприемството им под фалшив претекст. В края на краищата, противно на техните съвсем явни заключения, тя не беше дошла на събирането като приятелката на Тони.

— Не, не, тези тави са тежки и горещи. Остави Тони да ги вземе. Ти можеш да отнесеш хляба, Грейс, ако искаш. — Мери Марино й подаде две панерчета пълни догоре с хляб и покрити с платнени салфетки, докато Тони, натоварен с тавите, подаде глава през задната врата и извика към братята си, които се втурнаха да му помагат.

Не след дълго хаосът утихна до съвсем поносима тишина, когато цялото семейство започна да се храни. Настаниха Грейс на известно разстояние от Джесика, която седеше при групата на младежите. Храната, както бяха я похвалили, беше чудесна, въпреки че Грейс можа да опита едва съвсем малка част от това, което имаше на масата. Телешки и пилешки специалитети, както и различни видове макаронени изделия и салати, вегетариански ястия, чеснов хляб и обикновени кифли, два вида домашен сладкиш и ябълков пай — всичко това изчезна с невероятна скорост. Неспособна да упражнява контрол върху това какво яде Джесика, Грейс най-накрая напълно се отказа и се зае със собствената си порция. Тони погълна огромно количество храна, забеляза тя, и определено се наслаждаваше на общуването с братята си и семействата им. Седнала до него, Грейс почти не участваше в разговорите, но слушаше с известна доза интерес обичайните спомени и семейни истории, в които обикновено един или друг от братята ставаше за смях.

Малко по-късно, след като всички чинии и тави бяха прибрани — забраната на Мери снахите й да не припарват до кухнята явно не включваше и миенето на чиниите — Грейс седна на един сгъваем летен стол близо до асфалтираната площадка пред гаража и започна да наблюдава как Доминик, Тони и Рик — тримата най-старши братя, които сформираха един отбор — падаха от отбора на най-младите братя Кайл, Майк и Роби в свирепата шампионска надпревара за надмощие на една от двете страни. Джесика, чийто отбор беше претърпял поражение в предишния рунд — тя, Джо и Джейми бяха сформирали изненадващо добър екип, който беше победил всички, освен по-старите братя Марино, сега си играеше с кучетата, като им хвърляше пръчки. Роза седна на стола до Грейс, който току-що се освободи от Джени, която скочи, за да успокои едно разплакано дете.

— За Тони е много добре, че си тук с него — каза въодушевено Роза след няколкото задължителни встъпителни изречения, които основно касаеха невероятната способност на внуците й да играят баскетбол. — Ще ни извиниш, че всички проявихме такъв голям интерес към теб. Много му беше трудно, да знаеш. Много трудно. Ти си първото истинско доказателство, че се опитва да го преодолее.

Неразбираща, Грейс повдигна вежди.

— Какво е било толкова трудно за него? — попита внимателно тя.

Старата жена поклати глава.

— Загубата на Рейчъл, разбира се. О, толкова беше ужасно! Всички си изплакахме очите. Но Тони — майка му се страхуваше, че ще умре. Оттогава минаха вече четири години и той през всичкото това време остана сам — като изключим онези леките, които идват и си отиват, разбира се, онези никакви евтини жени, защото той все пак е мъж — винаги сам, вкъщи, винаги сам, когато идва тук при семейството. Сам в живота, това никак не е хубаво за един мъж, особено за такъв като Тони, който има дарбата да обича и да се смее, както и всички останали мъже от фамилията Марино. Ти си първата свястна жена, към която той проявява интерес, първата жена, която води да запознае с нас оттогава. И затова ние наистина много се радваме, че се запознахме с теб.

Грейс беше отпуснала ръце върху облегалките на стола. Роза непохватно потупа най-близката до нея.

— Вероятно отдавате твърде голямо значение на моето идване тук — се опита да я предупреди Грейс. — Тони и аз — ние не сме — всъщност ние нямаме сериозна връзка. Аз…

Роза се разсмя и отново потупа ръката й.

— Доминик разказа на майка си всичко за теб и Тони, не се притеснявай. Той познава добре брат си и може да прецени какво става. Мери е много щастлива от факта, че Тони най-сетне успява да се измъкне от ужасния спомен за случката с Рейчъл.

Грейс преглътна, но каквито и усилия да се опита да положи, не можа да се сдържи да не зададе съвсем наложителния въпрос.

— Госпожо Марино…

— Можеш да ме наричаш Роза.

— Добре, Роза. Коя е Рейчъл?

Роза я погледна строго.

— Значи не ти е казал за Рейчъл? — Тя поклати глава притеснено. — Трябва сама да го питаш. Рейчъл е ключът към Тони и той трябва сам да ти разкаже за нея.

Рейчъл. Името се запечата в паметта й. Коя беше тя? Бивша приятелка? Съпруга? Тони беше казал, че не е женен, но дали не е бил? Рейчъл е ключът към Тони. Която и да беше тя, връзката й с Тони определено е била много сериозна.

Колкото и абсурдно да беше — сигурна беше, че е съвсем нелепо, особено когато тя самата е била омъжена и разведена, а те с Тони нямаха сериозна връзка — мисълта, че Тони се възстановява от някаква предишна, изключително сериозна връзка, никак не й допадаше. Шокирана от тази си мисъл, Грейс осъзна, че когато ставаше въпрос за него, тя веднага започваше да изпитва собственически чувства.

Когато си тръгнаха, тя все още беше под влиянието на това откритие и всичките последствия, до които то можеше да доведе.

Прибраха се по здрач всички, в комплект с кучетата. Веднага щом колата паркира пред къщата, сякаш тъмен облак се спусна над спомена за отминалото весело парти. Дори кучетата притихнаха, докато душеха миризмите по двора и в къщата. Поведението на Тони моментално стана съвсем професионално. Той запали всички лампи и провери стаите една по една, а Джесика и Грейс стояха почти сгушени една в друга в кухнята, докато той им направи знак, че всичко е наред. С предчувствието, че неизбежното ще се случи, Грейс напрегнато се движеше из къщата. Джесика беше станала съвсем раздразнителна при мисълта за предстоящите домашни работи за следващия ден или просто защото, предположи Грейс, отново се беше прибрала на мястото, където бяха й се случили толкова много страшни неща. Когато Джесика се качи на горния етаж да си постави поредната инжекция — държеше лекарствата си в нейната стая, Грейс автоматично се качи с нея. Джесика не беше влизала в стаята си от ужасната случка предишната нощ и Грейс не искаше да бъде сама сега. Като влезе в стаята, тя стъписана забеляза, че клетката на Годзила все още стоеше на обичайното си място. Решително я свали оттам и я отнесе в коридора, след това смени всички чаршафи и завивки на леглото, дори преобърна матрака. Междувременно Джесика стопли в дланите си ампулата с инсулин, напълни спринцовката и си постави инжекцията в бедрото.

По-късно Тони проведе няколко телефонни разговора, за да уточни подробностите по охраната им за следващия ден, след като първо дискретно беше отстранил всички напомнящи за Годзила предмети от стаите по молба на Грейс. Грейс и Джесика останаха в кухнята да преговарят думите по испански. След това, набирайки смелост в компанията на двете кучета, които не се отделяха от нея, Джесика реши да прегледа задачите по алгебра на бюрото в стаята си. С чаша кафе в ръка Грейс излезе на верандата, за да подиша малко чист въздух, подготвяйки се за предстоящия разговор с Джесика относно продължението на наказанието да не излиза. Къщата, която някога толкова много обичаше, сега й се стори почти клаустрофобична.

Свежият следобед си беше отишъл безвъзвратно. Нощта се спускаше тъмна, студена и просмукана с влага. Появи се лек вятър и зашумя в дърветата, като разбърка листата на картоповия храст и разлюля в мелодия висулката на верандата. Сенките се протягаха и сливаха, разделяха се и отново се прегръщаха в едно. Нещо сякаш помръдна в най-отдалечения ъгъл на двора.

Грейс застина, а после се засмя над собствените си страхове, когато парчето от нечий изгубен неделен вестник долетя по-близо с вятъра и тя можа съвсем ясно да го различи.

Но тя не слезе на двора да прибере хартията — нещо, което преди правеше, без да се замисля.

Точно това им беше отнел тайният натрапник в дома им, помисли си Грейс. Чувството им за сигурност, нейното и на Джесика. Докато някога малкият свят, който обитаваха, беше познат и сигурен, то сега всичко, дори домът, в който бяха живели толкова години, им се струваше странно и вдъхващо страх място. Дребните неща като парче вестник, търкаляно по двора от вятъра в тъмното, можеха да накарат сърцето й да забие ускорено в гърдите.

Грейс потрепери и се прибра вътре, като не забрави да заключи вратата след себе си.

Слава богу, че Тони беше тук! Тази мисъл накара напрегнатите й мускули да се отпуснат малко. Докато не хванеха човека, който се промъкваше у тях, тя и Джесика можеха да се чувстват в сигурни ръце. Тя не искаше да си помисли дори как биха се чувствали, ако бяха останали сами.

Още не можеше да се отърси от мисълта за неговата Рейчъл.

Грейс се качи горе решително, но с неохота и намери Джесика простряна на леглото и потънала в дълбок сън. Двете кучета се бяха сгушили до нея, легнали едно до друго към гърба й. Те надигнаха глави, когато Грейс влезе, но не излаяха и не направиха опит да скочат от леглото.

Стисвайки неодобрително устни — колко ли хигиенично можеше да бъде спането в едно легло с кучета? Нали всички имаха бълхи и какви ли не паразити? — Грейс погледна към животните и се зачуди как да ги изгони от леглото, без да събуди Джесика. Те приличаха на два кафяво-бели парцала за обиране на прах, скупчени до дъщеря й, реши тя, когато кучетата сведоха отново глави върху лапите си. Докато ги наблюдаваше как се приготвяха да прекарат нощта в леглото при Джесика, Грейс почувства внезапен, неочакван прилив на обич към тях. Все пак присъствието им беше допринесло за това Джесика да прекара един не толкова напрегнат ден. Присъствието им й беше вдъхнало достатъчно смелост да се качи в стаята си и да си напише домашното по алгебра. Освен това присъствието им й беше подействало толкова успокоително, че тя беше заспала в собственото си легло. И освен това те щяха да я пазят през цялата нощ, докато спи.

Няколко бълхи бяха съвсем нищожна цена за всичко това.

Грейс извади една малка завивка от гардероба на Джесика и нежно я зави с нея. Кучетата дори не помръднаха и когато беше готова с това, тя непохватно ги потупа по главите.

Кутрето облиза китката й.

Изтривайки мокрото петно в панталоните си и не съвсем сигурна дали трябва да се зарадва, или да й стане неприятно от това, тя изгаси светлината, затвори вратата и слезе на долния етаж.

Кучетата останаха на местата си.

Вече минаваше десет и Грейс обикновено по това време си лягаше. Преди да направи това обаче, я очакваше цяла една папка със записки, които трябваше да прегледа, някои дрехи, които трябваше да приготви за следващия ден, да направи пазарския списък, както и да пусне няколко пъти пералнята.

Вместо да направи някое от тези неща, тя отиде да потърси Тони.

Намери го в хола, удобно отпуснат на дивана, а обутите му в бели спортни чорапи крака бяха кръстосани на малката масичка за кафе. Беше съблякъл блузата си — в къщата беше доста топло — и беше останал само по бяла тениска, запасана в дънките му. Пистолетът му стоеше изваден на масичката до него, близо до лампата, която, освен включения телевизор, сега беше единственият източник на светлина. Държеше в ръка уреда за дистанционното управление и преглеждаше програмите на различните канали.

Когато Грейс влезе в стаята, той вдигна поглед към нея.

— Постепенно започвам да свиквам с идеята ти за кучето като вид подкуп — отбеляза тя вместо поздрав, като прекоси стаята и седна на люлеещия се стол. Пистолетът му, черен и смъртоносно опасен, лежеше на края на масата между тях. — Наистина ли ще позволиш на Джесика да задържи кутрето?

— Разбира се. — Той се усмихна мързеливо и изключи звука на телевизора. — Днес племенниците ми много я харесаха между другото. Впечатлени бяха.

— Сигурно защото умее да скача много добре и да стреля точно в коша — промърмори Грейс и лицето й също се озари от усмивка.

— Е, и това също.

— Семейството ти много ми хареса. Всички бяха толкова мили към нас двете, въпреки че им бяхме напълно непознати. Ами храната! Майка ти и баба ти са чудесни готвачки. Могат да отворят ресторант.

— Ще им предам думите ти. Направо ще те обикнат за това, че говориш така.

— И всичките ти братя изглеждат щастливо женени — осмели се да спомене Грейс.

— Да, всички си взеха добри съпруги.

— Освен теб.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Освен мен — съгласи се той.

Грейс пое дълбоко въздух. Явно, ако искаше той да отговори на въпроса й, първо щеше да й се наложи да го зададе.

— Тони — обади се тя, — коя е Рейчъл?