Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Hour, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

4.

Университетската болница в Охайо представляваше комплекс от високи сгради, типични за архитектурата на петдесетте години, които се простираха на поне няколко парцела в единия край на огромния парк, прилежащ към колежа. Нощем се забелязваше много лесно, светеща като електрически фенер на фона на мастиленосиньото небе, а блясъкът й се отразяваше в тъмните води на река Олентанджи, която минаваше наблизо. Някаква разбита бяло-оранжева линейка, освободила се от човешкия си товар, бавно се отдалечаваше от входа на спешното отделение в момента, когато те пристигнаха. Санитари в бели униформи се струпаха около една носилка, на която лежеше свита фигура, покрита с бяло, вкараха я през плъзгащата се врата и се изгубиха някъде навътре. Червеният надпис „Спешен център“ мълчаливо канеше новопристигналите в добре осветената приемна.

— Ще ви оставя тук, после ще отида да паркирам — каза Доминик, спирайки колата под навеса на широката врата от стомана и стъкло. Закрепен на покрива надпис предупреждаваше: „Само за линейки“. Пренебрегвайки го, Грейс разкопча предпазния си колан, а после се обърна, за да направи същото и с дъщеря си.

— Джесика? — Тя приглади назад няколкото кичура коса, паднали отпред на лицето й. — Джес, пристигнахме.

Състоянието на Джесика не се бе променило. Беше отпусната, но дишането й бе равномерно. Само едно съвсем леко трепваме на клепачите показа, че е усетила докосването или гласа на майка си. Страхът отново започна да обзема Грейс, но тя се опита да го преодолее.

Вече бяха в болницата. Щеше да им бъде оказана медицинска помощ. Да се поддаде на паниката, само щеше да навреди на детето й. Но тя почти не можеше да се овладее.

— Джес! — Внимателно подхвана дъщеря си за рамото, но Джесика не помръдна. — Джес!

Господин Противен слезе от колата и отвори страничната задна врата. Лампата в колата светна. За миг, той вече се навеждаше вътре, погледите им се срещнаха. Изражението му беше свъсено. Очите му, забеляза Грейс, бяха чисто златистокафяви.

— Да вървим. — Без да изчака появяването на санитарите от отделението или гласното или негласно одобрение на Грейс, той грабна Джесика от седалката в ръцете си. Главата й бе отметната назад и се полюшваше отпусната, ръцете и краката й висяха съвсем омекнали, сякаш без кости, докато той я отнасяше към входа на болницата.

— Почакайте! — Изненадана от неочакваните му действия, Грейс изскочи от другата страна на колата и забърза след него, докато полицаят пресичаше тротоара с Джесика на ръце. При вида на толкова отпуснатото тяло на дъщеря й в ръцете на някакъв непознат Грейс почувства, че й прилошава. Гледката затвърди онова, което тя вече отдавна знаеше, но се опитваше да не мисли за него: Джесика беше хронично болна. Тя носеше тази проклета болест с всичките последствия за здравето й за цял живот.

Съзнавайки това, отчаянието, което беше завладяло Грейс първия път, когато научи причината за тревожните симптоми на Джесика, заплашваше отново да я връхлети с пълна сила.

Ситуацията ставаше почти непоносима и от факта, че тя знаеше, че нищо не можеше да направи, за да промени нещата. Смяташе, че отчаянието не беше от полза нито за нея, нито за Джесика, и решително отказваше да му се поддаде. Вместо това бе избрала надеждата.

Диабетът беше сериозна болест, но можеше да бъде овладян. Проблемът беше, че Джесика бе много млада. Тя отказваше да приеме действителното си състояние, както и ограниченията, който то й налагаше. Отказваше да се грижи за себе си и мразеше майка си за това, че я караше да го прави.

За болните от диабет пиенето беше нещо като алергичните към храна да се нахвърлят върху забраненото за тях. Последствията са известни: внезапно влошаване на състоянието, изпадане в кома, дори вероятна смърт.

За едно петнадесетгодишно момиче беше недопустимо да пие алкохол и си заслужаваше строгото наказание. Но това наказание не трябваше да завършва със смърт.

Какво си беше мислила Джесика…

Миризмата в болницата, комбинация от алкохол, някакви дезинфекциращи препарати и болести, блъсна Грейс още докато влизаше през двойната врата, която плавно се плъзна, за да ги допусне вътре. Напоследък доста често беше подушвала тази миризма и сега й се повдигаше от нея. Кръстосвайки ръце на гърдите си, тя се опита да се стопли. Много беше възможно вече никога да не може да се стопли, помисли си печално.

По сиво-кафявите пластмасови столове, разположени покрай стените в чакалнята, имаше само няколко души: един мъж, който придържаше окървавена кърпа към главата си; жена, която стискаше спящо бебе, повито в сиво-бяло одеяло; добре облечена възрастна двойка, четяща списания и още една жена, която се опитваше да крепи едно енергично току-що проходило дете. Смехът на малкото момченце, което се катереше по столовете, докато жената напразно се опитваше да го хване, подейства на Грейс като нестроен акорд, като аномалия в това място, изпълнено със страх и страдание. В един отдалечен ъгъл навъсен мъж в униформа на портиер пльосна парцал върху мозайката на пода. Съвсем наблизо до него празният ескалатор съвсем тихо бръмчеше в своя неспирен път към някакъв невидим горен етаж.

Леката музика, която звучеше, лазеше по нервите на Грейс.

Жената на регистратурата ги гледаше как приближават. Тя имаше тъмна, зле накъдрена средно дълга коса, пълно, опънато лице и носеше розова работна престилка със сива табелка с името й, бодната с топлийки от едната страна. Лиз Барне, рецепционистка, гласеше надписът. Големият часовник на сиво боядисаната стена зад нея отбелязваше времето: три и двадесет и пет сутринта.

Жената на регистратурата ги погледна, сякаш имаше намерение да ги поздрави, но полицаят, който носеше Джесика, я изпревари.

— Аз съм полицейски служител. Имаме спешен случай на диабет. — Думите му бяха отчетливи, студени и вдъхващи уважение.

— О! Момент моля.

Отправяйки намръщен поглед към Джесика, която лежеше в ръцете му като мъртва, жената вдигна телефона на бюрото си, натисна един бутон и започна да говори бързо и тихо в слушалката.

— Веднага идват — съобщи тя, докато затваряше телефона. Думите й бяха адресирани към полицая.

Едва бе свършила изречението и двойната сива врата отляво на бюрото й се отвори. Пристигна една сестра, чието име ясно бе обозначено на табелката върху бялата й престилка — Мери Морис, Д. С. Къса сива коса, никакъв грим, бяла униформа — това бяха първите впечатления на Грейс при идването на сестрата.

— Тя е диабетичка? — С този въпрос госпожа Морис се обърна към полицая, напипвайки с пръсти пулса под лявото ухо на Джесика. — Първи тип?

— Да — отговори Грейс, идвайки по-близо. Сърцето й биеше ускорено, вероятно в отговор на страха и бързането. Тя едва овладяваше гласа си да звучи спокойно. Постави ръка върху рамото на Джесика, сякаш искаше да я предпази от нещо. — Пила е, но не знам колко. Мисля, че кръвната й захар е твърде висока и…

— Мерили ли сте я? — Сестра Морис постави стетоскопа, за да преслуша Джесика, докато говореше.

Грейс пое дълбоко въздух и поклати отрицателно глава.

— Доведох я направо тук.

Сестра Морис кимна, отмествайки стетоскопа от гърдите на Джесика, и го свали от ушите си. Погледна от Грейс към полицая и обратно. — Вие ли сте родителите й?

— Аз съм й майка.

Полицаят поклати глава.

— Аз съм полицейски служител в окръг Франклин.

— Носете я насам. — Сестра Морис се обърна и ги поведе през вратата, от която беше дошла, давайки знак на полицая да я последва. Той тръгна, а Грейс го последва.

— Госпожо, извинете ме, госпожо, моля елате тук за момент, за да ни дадете нужната информация… — Жената на регистратурата викна след нея и се усмихна извинително, когато Грейс я погледна. Вероятно се шегуваше — разбира се, че не се шегуваше. Трябваше да се вземат необходимите данни, за да се уреди плащането на болницата. — Ще отнеме само няколко минути.

Опитвайки се да запази спокойствие, Грейс се върна до бюрото й, докато отнасяха Джесика към терапевтичната зала през сивата двойна врата, която се хлопна и се затвори, оставяйки Грейс отвън.

— Съвсем бързо ще стане — каза отново жената на рецепцията успокоително, докато Грейс стоеше с втренчен във вратата поглед, а очите й бяха пълни с болка.

— Дайте картата за медицинската си застраховка.

Поглеждайки към екрана на компютъра, към който се беше обърнала сестрата, Грейс осъзна, че всъщност не носеше нищо със себе си, нито картата си, нито каквото и да било друго. Потривайки лице с ръце, тя се опита да потуши надигащия се отвътре писък. За Джесика и за самата нея сега беше важно да остане спокойна и да се владее.

— Не нося портмонето си. Нито медицинската си карта — призна тя. Едва стоеше на едно място, толкова силно бе нетърпението й да отиде при Джесика. — Трябва да ни има в компютъра. Били сме и друг път тук.

Пет пъти през последните петнадесет месеца, откакто на Джесика й бе поставена диагнозата, ако искаме да бъдем точни. Шест, ако се брои и посещението, което доведе до поставянето на тази диагноза, което беше предизвикано от един припадък на Джесика през май по време на учебен хокеен мач.

— Име?

Грейс даде информацията, която беше нужна, колкото можа по-бързо — разбира се, че името на Джесика и номерът на медицинската застраховка бяха в компютъра — и подписа необходимите формуляри. След това с разрешението на сестрата тя се отправи забързано към залата, където беше дъщеря й.