Руби Диксън
Огънят в целувката му (8)

Глава 8

Саша

Следващият час бе чисто блаженство. Бях забравила радостта от нови дрехи. Пред мен имаше истинска приказна страна на чудесата от чисто нови дрехи. Е добре, не всички бяха нови. Някои изглеждаха плесенясали върху закачалките, но дрехите от полиестер бяха толкова свежи, колкото и преди седем години. Имаше рафтове и рафтове рокли с деколтета и без ръкави, тениски и дънки, и исках да взема всички и да пищя от вълнение. Докато живеех във Форт Далас, където трябваше да се продавам за хапка храна, нямах пари за дрехи. Дори и да имах, нямаше толкова дрехи, които да се купуват. Никой не помнеше как се шие, така че това, което носеха хората, беше нещо откраднато или странен, плетен ужас. Задържах светлосинята рокля до гърдите си, въздишайки от удоволствие. Разривът се случи през лятото и тези дрехи бяха за грешния сезон. Повечето рафтове бяха с бански костюми и роклички, а твърде скоро щеше да стане студено, за да нося тези. Насила върнах роклята обратно и взех чифт дънки. Трябваше да съм практична.

Дакх изръмжа ниско и се обърнах.

Той взе синята рокля с ноктест юмрук и я задържа пред мен.

— Не е практично — казах му с тъжна усмивка. — Харесвам я, но не знам колко можем да вземем с нас, така че трябва да мисля за неща като лекарства, панталони и…

Той разклати роклята, намръщен, сякаш за него е важно да я взема.

Срамежливо кимнах и я свалих от закачалката. Ще я нося днес. Точно сега. Вдигнах материята над главата си, оставих плата да се плъзне надолу и бях изненадана колко е свободна. Дори и с памучните ми дрехи отдолу, все едно носех чувал за картофи. Дръпнах връзките и цялото нещо падна на земята, затова я вдигнах и проверих размера. Старият ми… от Преди.

Предполагам, че бях загубила килограми.

Докоснах лицето си, чудейки се как ли изглежда. Изведнъж стана важно за мен, сложих още няколко от сините рокли в количката и продължих напред, търсейки пробна. Трябваше да има някъде наблизо. Обърнах количката… и го видях.

Огледало.

И отражението ми.

Поех си дъх от вида си. Не разпознавах това момиче. Изглеждаше… ужасно. Докоснах бузата си и все едно го направи непознат.

— Преди Разрива — казах на Дакх, — мисля, че бях хубава. Толкова е трудно да се каже това сега — погледнах обраслите си вежди, къдравата ми, занемарена коса, която не беше подрязвана, оформяна или, по дяволите, ресана от отдавна. Рамкираше мръсно, кокалесто лице, с хлътнали тъмни очи и покрито с драскотини. Дръпнах надолу яката на тениската ми и потреперих от това колко изпъкнали бяха ключиците ми. Фактически виждах гръдния си кош, а и кога гърдите ми бяха станали толкова плоски? Господи. — Това става, когато от три хранения на ден преминеш на ами, едно или две на ден — и се чувствах късметлийка, ако ям един-два пъти. Бях отбелязала, че Ейми и Клаудия изглеждаха по-слаби и парцаливи с времето, но по някаква причина, в главата си, аз все още бях здравата, усмихваща се Саша Кенеди, не агресивният, жилав оцелял в огледалото. Тази Саша винаги искаше да загуби два или четири килограма.

— Забавно е как работи перспективата — измърморих си, галейки изпъкналите си ключици. Точно сега тези два-четири килограма ми трябваха.

Дакх дойде до мен и избута ръката ми, гледайки врата ми. Погледна ме любопитно.

— Ауч?

— О, не съм ранена — казах му, сочейки към огледалото. — Просто гледах отражението си.

Той се обърна, видя огледалото — и отскочи. Чу се трясък и рафт с дрехи падна, когато се превърна в дракон, и въпреки че бях застрашена да бъда смазана от някоя от лапите му, се засмях.

Очите му станаха черни и изведнъж вече не бе забавно.

— Дакх — прошепнах с най-сладкият си глас. Помахах му с ръка, показвайки, че трябва да се трансформира отново. — Всичко е наред. Обещавам. Това е огледало — сложих длан на стъклото и почуках. — Виждаш ли? Саша, Саша — посочих към себе си, след това към отражението. — Това е отражение. Движи се, когато и ти. Не е реален човек.

Голямата глава на дракона се сниши, голямото око примигна, сменяйки цвета си от черно към златно и остана златно. Въздъхнах от облекчение. Той погледна към мен, след това към огледалото, ноздрите му се притиснаха към него. То се замъгли, а той изсумтя. След миг отново стана човек, притискайки длан към огледалната повърхност.

— Дакх — обяви, след което ме посочи в огледалото. — Са-ча?

— Точно така. Ние сме просто отражения. — Размахах ръка към него. — Виждаш ли? Просто показва картината на това, което е тук.

Бедният, определено не бе виждал огледало преди, защото трябваше да го огледа, използва ноктите си, за да го отдели от стената и да види какво има зад него, след което провери пробната зад себе си, за да е сигурен, че никой не се крие там. Идеята го обърка, затова отново го удари, докато аз вземах други рокли и намерих някоя с много по-малък размер и я облякох. Пасна ми и дръпнах похабените ми, мръсни дрехи отдолу и ги оставих да паднат на земята.

Чувствах като прахосничество захвърлянето на старите ми дрехи, защото, въпреки че са повредени, биха се продали за известна сума във Форт Далас, където всеки парцал се използваше отново и отново. Но точно сега бях заобиколена от неописуемо богатство. Ако се нуждаех от дънки, имах тридесет чифта, чакащи на масата. Изглеждаше глупаво да задържа мръсните, които се държаха на едни възли, благодарение на ноктите на Дакх, които ги бяха разкъсали.

— Са-ча — каза Дакх, изоставяйки огледалото, за да застане до мен. Погледът му ме огледа цялата с притежателен, удовлетворен поглед, който ме изпълни с трепет на удоволствие. Може би не изглеждах зле в тази рокля.

Разбира се, откога започнах да се интересувам от това, което мисли за мен дракона, който ме отвлече?

В момента, в който се трансформира в човек и започна да става личност в очите ми, предполагам. Той не бе просто мой тъмничар — имаше си своите причини и искаше да ме пази в безопасност. И наистина, то беше повече от това, което някой беше направил във Форт Далас.

Е, тези, които са останали във Форт Далас. Клаудия, Ейми и аз винаги се грижехме една за друга, но не знаех дали все още са живи.

Щях да се оправям ден за ден. Хванах роклята и я завъртях.

— Харесва ли ти?

Грохотът в гърдите му звучеше като одобрение. Извърнах се от него и погледнах огледалото, което вече бе опряно на стената — и опа! Пълна картина на слабините на мъжа-дракон, които толкова усилено се опитвах да игнорирам.

И добре, не се сдържах и надникнах. Нямаше никакви косми, люспестия вид на кожата му изглеждаше по-стегнат, с по-дълбок златист цвят. Членът му… бе по-голям от всеки, който бях виждала, и дължината му изглеждаше несъразмерна за дамските ми части. Стиснах бедра с тревога, защото освен това беше с ерекция.

— Знаеш ли какво, Дакх? Мисля, че трябва да пазаруваме и за теб.

Тръгнахме към отдела за бельото и си взех сутиен и бикини, хвърляйки ги в количката, докато се отправях към мъжката секция. Ако имах възможност бих се върнала и взела още, но за сега по-наложително беше да вземем дрехи за Дакх, за да не трябва да се притеснявам, че ще виждам неговите, хм, части, щом го погледна.

Защото те бяха по-големи и много, много разсейващи. Дори и за някой като мен, който не харесва секса.

— Заповядай — казах, бутайки количката до края на секцията с бельо. Издърпах една опаковка и я задържах към Дакх. — Боксерки. За теб.

Той взе опаковката, огледа я, след това я вдигна до носа си и помириса.

— Не, за носене е. Виж картинката. — Посочих към избелелия картон отпред на изваян модел по бельо. Беше странно да видя, че тялото на Дакх е по-добре оформено, а и коремните мускули на мъжа-дракон караха модела да се срамува. Ха.

Дакх го огледа и веждите му се повдигнаха. Намръщи се свирепо и посочи картинката.

— Дакх?

— Да. Дакх може да носи боксерки като тези — кимнах му окуражително. — Не трябва да си гол — не изглежда да бързаше да ги пробва, затова взех опаковката и я отворих. Старият найлон се разкъса лесно и извадих чифта, след което му го подадох. — Заповядай.

Той ги взе и ги погледна с очевиден скептицизъм. Поигра си с ластика, разтягайки колана, след което излетяха от ръцете му, приземявайки се надолу по пътеката. Дакх изсумтя от удоволствие.

— Ето, вземи друг чифт. — Бутнах още един в ръцете му. — Просто ги сложи, става ли? — Посочих картинката. — Като този, Дакх. Краката влизат в дупките.

Отново огледа картинката, след което ме погледна.

— Дакх? — попита, сочейки към боксерките.

— Да. Така се носят.

Той наклони глава, наведе се и хвана подгъва на роклята, повдигайки го.

Изкрещях леко, дърпайки го от ръцете му. Знаех точно какво прави. Проверяваше дали и аз нося.

— О, не, недей! И аз ще нося, когато му дойде времето. — Размахах пръст към него. — Угоди ми.

Той изръмжа отново, този път по-скоро ядосано. Огледа дупките за краката и се опита да ги разбере, гледайки картинката. Докато беше разсеян с това, разкъсах опаковката, която бях взела за мен, и обух бикините под роклята. Бяха ми хлабави, но бях облекчена да имам чисто бельо. Минаха години, откакто имах такова. Определено бяха лукс След. Огледах сутиена, който бях взела, и реших, че ще ми бъде прекалено голям, затова отидох да разгледам коридор-два, докато Дакх пъхне единия — или и двата си крака — в боксерките. Намерих си нов сутиен — хубаво, дантелено нещо с розови сатенени чашки и деликатна малка панделка, която ме зарадва и ме накара да се чувствам женствено — и си го сложих, преди да се върна при Дакх.

Мъжът-дракон беше разбрал инструкциите — най-накрая, — но не изглеждаше щастлив. Хвана члена си и опита да го намести, пристъпи от крак на крак, недоволно.

— Не изглеждат прекалено тесни — казах му, развеселена. — Не бъди бебе. Изглеждаш добре. — Въпреки че трябваше да отбележа, че видът му в боксерки правеше всичко по-очевидно. Да му се не види, мъжът на опаковката не ги представяше и наполовина толкова апетитни, колкото дракона. — Ако всичко отново стане нормално, можеш да станеш модел на бельо. Не че има шанс да се случи.

Той все още изглеждаше недоволен, но ме последва, когато обърнах количката, вървейки разкрачено. Наистина се опитвах да не се смея.

Завих по друга пътека и видях на рафтовете консерва. С храна. Издадох лек писък на вълнение и побягнах напред, количката тракаше, и спрях, за да взема консервата. Шарен боб. Боже Господи, обичах боб. Вдигнах я и издухах праха от нея. Датата на годност беше минала преди години, но не бях придирчива. Гушнах консервата. Щях да я отворя и да я изям. Дори и с мухъл, щях да го направя. Храната бе храна и се научаваш да не обръщаш внимание колко ужасна или просрочена е тя, когато я има разликата между гладуване и ядене.

— Обичам това място — казах на Дакх замислено. — Искам да остана тук завинаги.

Беше рай.

— Са-ча? — Дакх дойде до мен, гледайки консервата.

— Това е храна, Дакх — казах му възбудено. Подадох му я и направих мимиката за ядене. — Храна! Можем да ядем това довечера.

Той я взе от мен, помириса я, облиза я леко и ме погледна странно.

— Не, не. — Изкикотих се. — Вътре има храна. Трябва да го отворим — с жестовете си изглежда не успях да му обясня, защото той изглеждаше още по-объркан. — Имаме нужда от още от тези! Трябва да намерим още. — Показах му консервата отново. — Повече от тези. Помогни ми да намеря. — Завъртях се, търсейки с поглед. Изведнъж дрехите придобиха по-малко важност в сравнение с храната. Те бяха едно, но храната бе жизненоважна.

Дакх също започна да се оглежда, след това се отдалечи на няколко крачки. Върна се, размахвайки една консерва с удовлетворение на лицето си.

Взех я с удоволствие — само за да видя картинка на немска овчарка, която се взря в мен. Ужас. Храна за кучета. Но Дакх изглеждаше толкова щастлив да ми даде подаръка си, така че подозирах, че тази вечер щяхме да имаме кучешка храна за вечеря.

— Благодаря, Дакх. Това е страхотно. — Сложих я в количката. — Нека видим какво друго можем да намерим!

Докато се разхождахме покрай стелажите стана ясно, че някой е бил тук преди нас. Не бе изненадващо, предвид начина, по който стояха нещата. Повечето от храната беше отворена или изгнила. Изглежда до няколко кутии с бисквити се бяха добрали мишки, защото имаше парченца по пода и щанда, почти нищо друго.

Това беше всичко. От цял магазин намерихме две консерви с храна, повече, отколкото можехме да изядем.

Осмелявайки се, продължих да пълня количката. Пластмасови чинии. Вилици. Ножове. Четки за коса. Маратонки. Топли, пухкави чорапи. Очила — взех ги просто защото ме развеселиха, след което Дакх ги открадна и опита да си ги сложи. Приличаше малко на рок звезда с боксерките, очилата и нищо друго върху себе си, докато не тръгна със стегнатата, тромава походка, която ми подсказа, че не е свикнал да носи бельо, и тогава започнах да се кикотя отново.

Все още се смеех, когато завихме по друга пътечка, и простенах.

Джакпот.