Руби Диксън
Огънят в целувката му (5)

Глава 5

Саша

Мъжът-дракон се отдръпна от мен с ядосано ръмжене и вълна от огън се издигна от гърлото му.

Отдръпнах се стресната, чудейки се какво направих, за да го накарам да смени настроението си. Миг по-късно чух слаб, ядосан вик — на дракон. След това се смразих от страх.

Друг дракон.

Преди да мигна, мъжът-дракон скочи на две крачки разстояние, след което избухна в светкавица от златни криле и размахваща се опашка. Трансформира се толкова бързо. Зяпах го, докато се издигаше, скачайки от ръба в небето.

Почти веднага видях проблясък на червено и друг ядосан рев, когато вторият дракон го атакува.

Задавих се, препъвайки се назад. Нуждата да се скрия, да се защитя, растеше с всеки момент. След седем години на драконови атаки След, не се чувствах добре на отворено пространство с дракон наблизо. Трябваше да се скрия. Не бях в безопасност тук.

Огледах големия празен под, но нямаше място, където да се покрия. Без бетонни стаи или подсилени врати, без метални убежища за защита от драконов огън. Нищо, освен празен, открит под.

Бях прецакана.

Не знаех какво да правя.

Проблесна крило и погледнах в небето, шокирана. Червеният и златният се преплитаха, борейки се наблизо. Друга ужасна мисъл премина през ума ми: Какво да правя, ако златният дракон — моят дракон — загуби? Дори ако другият отлетеше, щях да умра от глад тук, изоставена.

Трябваше да се махна.

Втурнах се към перваза и хванах края на стената, гледайки надолу. Разбира се, нямаше пътека. Нямаше пожарникарска стълба, нито дори бетонна издатина, на която да скоча на долния етаж, стига да имам две здрави ръце и голямо количество смелост. Но нямах. Нито виждах драконите — небето пред мен бе чисто.

Ужасен рев дойде над мен и почувствах пламъци да обгарят косата ми. Изкрещях и се наведох, отстъпвайки с ръка на косата си. Не гореше, но миризмата на опърпана коса насити сетивата ми. Отдръпнах се от ръба и застанах до ваната с вода, когато драконът издумка на пода, приземявайки се.

Беше червен.

Очите ми се разшириха от шок. Беше по-малък от другия дракон, муцуната му бе обсипана с бели белези. Кръв течеше от врата му, обливайки люспите с още пулсиращо червено. Дим се виеше от ноздрите му докато гледах, черните очи се фокусираха върху мен.

Вдиша.

Злато я блъсна отзад, търкулвайки се. Огън изпълни въздуха и се свих до ваната, отчаяно опитвайки се да остана здрава. Двата дракона вършееха, имаше още огън. Дим изпълваше голямата стая, докато те се биеха, нокти, крила и опашки навсякъде.

Червеният изстреля пламък, който дойде заплашително близо до мен. Сърцето ми биеше и осъзнах, че можеха да ме запалят, докато седях там, опитвайки се да не им преча. Дори да избягвах борещите им се тела, можех да свърша като овъглена купчина.

Свих се до ваната и тогава осъзнах какво имам.

Разбира се.

Влязох вътре, въпреки че всеки сантиметър от мен крещеше да се свия до пода отново. Игнорирах протестиращото туптене на счупената ми ръка, потопих се във водата и когато биещите се дракони дойдоха по-близо, си поех дъх и се свих под повърхността.

Малко след като го направих, топлина изпука над водата и можех да почувствам повишаването на температурата.

По дяволите. Това бе твърде близо.

Отворих очи под водата, изпускайки мехурчета. Не можех да видя много, освен близването на огъня по повърхността от време на време. Исках да покажа главата си отгоре и да си поема дъх, но се тревожех, че ще го направя навреме, за да се срещна лице в лице с огъня.

Така че сложих ръце от двете страни на ваната… и зачаках.

Надявах се да мога да задържа дъха си достатъчно дълго.

Дакх

Разкъсването на врата на женския натрапник не ме изпълни с удоволствие. Нямаше радост в унищожаването на друг от вида ми, особено женска. Не и когато знаех, че тя е толкова подлудена, колкото и аз. Гарваните крещяха в съзнанието й, както и в моето, правейки мисленето невъзможно. Лудостта й бе непреодолима и всеки опит за комуникация беше удавен в нея. Тя бе подушила нечифтосана женска и искаше да я унищожи, защото я виждаше като съперник.

Нямаше да я оставя да нарани моя човек. Никога.

Докато кръвта й ме обливаше, чаках спокойствието, което моят човек ми носеше. Чаках женската ми да разпръсне гарваните, присъствието й да успокои молитвата от гласове, докато остане само един — нейния. Но имаше само тишина и яростта в ума ми продължи.

Не можех да се успокоя.

Необходимостта да унищожавам неща — да унищожавам други — ме зашемети. Не можех да се отърся от нея — или от завладяващата нужда да използвам ноктите си, за да съдирам и разкъсвам. Убий, грачеха гарваните. Наранявай. Унищожавай, както ти бе унищожен.

Но не можех. Не и с половинка, за която да се грижа…

Половинката ми? Къде е тя?

Извиках във въздуха, но отговор нямаше. Паниката накара гарваните да атакуват, кълвейки очите ми, люспите ми. Множаха се над мен и се опитах да избутам лошите мисли, които освободиха, когато се раздвижиха.

Половинката ми. Трябваше да се концентрирам върху нея. Тя бе всичко.

Огледах стаята, но нямаше нищо, нямаше малък човек, свит в ъгъла. Имаше само кръгъл контейнер, пълен с вода със сянка отгоре.

С ядосан рев скочих през стаята и извадих моя човек от водата. Беше отпусната в ноктите ми и я разтърсих леко, душейки я толкова деликатно, колкото мога, за да я събудя. Тя бе отишла във водата, за да се предпази от огъня на женския нападател? Моят умен, умен малък човек.

Тя остана неподвижна за момент, след което започна да изкашля вода, давейки се. Прилепи се към ноктите ми и аз я сгуших до гърдите си защитнически.

Нямаше да напусне прегръдката ми. Не сега. Никога. Вдишах дълбоко от неприятния въздух на това място, но не можех да прочистя мислите си. Всичко, което виждах, беше ярост. От това, че женският дракон беше посмял да атакува половинката ми в гнездото й. От гарваните, които продължаваха с атаката от черни мисли в ума ми. От това, че бях в капан тук, на това ужасно място. От това, че почти загубих половинката си.

Ярост. Толкова много ярост.

Моята женска каза нещо, накъсано от кашлицата й и звукът от дрезгавия й глас само подсили гнева ми. Тя не трябваше да е ранена. Трябваше да е в безопасност с мен. Трябваше да ми е половинка, а все още не ме беше предизвикала. Всичко това подсили огъня, горящ в стомаха ми, докато не започна да излиза дим от ноздрите ми. Бях на дъх разстояние от загубата на контрол.

Тя докосна нокътя ми и каза нещо, но беше погълнато от ядосания водовъртеж в мислите ми. Ръката й се придвижи по люспите ми, но едва го отбелязах. Всичко, което виждах, беше бяс. Всичко, което чувах, беше ярост.

Тогава нещо меко и сладко разкъса мрака. Черните облаци в ума ми се махнаха и на тяхно място застана тя.

Моят човек.

Гласът й беше нежен и правеше странни малки звуци, които не бяха точно говорене, по-скоро бръмчене. Беше успокояващо и приятно и чувствах гарваните да се отдръпват, когато тя продължи да гали нокътя ми, правейки тези успокояващи звуци.

Половинката ми.

Фокусирах се върху нея, оставяйки звуците да ме залеят и да ме изпълнят с мир. Накрая спря и ми каза нещо, любопитната нотка в гласа й ми каза, че песента й свърши и ме пита нещо.

И въпросът… звучеше като името ми.

Бях забравил, че имам такова.