Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 35 гласа)

Глава 27

Дакх

През останалата част от деня моята сладка човешка половинка отново и отново мислеше за факта, че другият човек, когото изгонихме, ще идва да яде с нас. Най-малкото това разбрах от разпилените мисли на Саша, докато тя драскаше на нещо, за да организира мислите си и да се запаси с храна. Дори се ентусиазира повече, когато бележката изчезна на следващата сутрин. Това ми показа, че човекът е получил съобщението.

Сега единственото нещо, което трябваше да направим, бе да чакаме и да видим дали човекът ще се появи. Умът на Саша бе хаос от вълнение. Искаше всичко да е „перфектно“, каза ми, затова бутах странната метална измишльотина „пазарска количка“, докато тя избираше разни неща.

Мислите й бяха фокусирани върху човека Ема, но знаех, че по-голямата част от това бе отклоняване. Разстроена бе от мен и от чифтосването, което правихме последната нощ. Имаше доста смущаващи мисли за това и не искаше да знам, че тя бе неспокойна. Затова се преструвах, че не забелязвам, и я оставих да има усамотение за сега.

Моята Саша се тревожеше прекалено много.

Мислех си, че като се чифтосам с нея, ще премахна всичките й страхове, но сега тя имаше нови. Щеше да ѝ отнеме време, помислих си, да се почувства комфортно с връзката ни. Ново бе за нея и не звучеше като нещо, което хората споделят. Затова щеше да й трябва време, за да се приспособи.

Щях да й дам достатъчно. И ако желаеше ужасно миришещият човек да дойде да ни посети? Ще изтърпя вонята.

Саша повдигна малък, светло оцветен пакет.

— Виж! Ягодова лимонада! Определено ще го вземем! Ема ще го хареса — добави го в количката и забарабани с пръсти по устата си, мислейки. — Сега се нуждаем от захар. И кана.

Вдигнах пакета и го подуших любопитно. Миришеше… плодово. Познато.

„Това ли слагаш на косата си, когато се къпеш?“

Очите й се разшириха и се разкикоти.

— Не! То е шампоан. Това е питие.

„Къде е разликата?“ Оставих я да вземе пакета от ръцете ми и не каза нищо, докато продължи да пълни количката с още неща. Исках да й кажа, че очаква само един човек, а не дузина, но нямаше да разваля плановете на моята Саша. Ако желаеше да даде подаръци на този човек, нямаше да кажа дума. Може би бе човешка традиция.

— Определено има разлика — каза ми и добави още нещо в количката. — Ще имам нужда да отидеш на лов сутринта, докато аз приготвя барбекюто.

„Лов?“ Сега бях любопитен.

— Да, и не можеш да го изядеш.

„Тогава защо ще ловувам?“

— Ще го донесеш, за да може да го сготвим над огъня. Казва се барбекю, точно както писах на Ема. — Усмивката й е бляскава… толкова бе развълнувана за това.

Изглеждаше жестоко да донеса живо животно в устата си, само за да се изпече до смърт пред нея, но ако това желае половинката ми…

Тя побеля, улавяйки мислите ми.

— Господи, не. Не така! Можеш да го донесеш мъртво. — Сложи ръка на челото си. — Може би това барбекю не е добра идея.

„Може да дойдеш да ловуваш с мен“ предложих, „за да знам какво да го направя.“ Изглежда има правила за това как трябва да се справя с тази храна и не желаех да я разочаровам като объркам нещо в любопитния човешки ритуал.

Саша сбърчи нос.

— Може би така ще е най-добре. Или просто да не го правим.

Изглеждаше толкова разочарована, че ме заболя.

„Ако желаеш да донеса мъртви животни, без да ги изям, ще го направя“, заклех се. „Ще ти донеса десетки.“

Прекрасна усмивка се появи на лицето й.

— Това е най-милото нещо, което някога си ми казвал, Дакх. Мисля… — Сви рамене и огледа рафтовете близо до нас. — И се нуждаем само от едно мъртво животно. Наистина трябва да изядем някои от тези неща — Саша изглеждаше разтревожена и се обърна към мен. — Мислиш ли, че ще дойде, Дакх? Ами ако не иска да има нещо общо с нас?

„Човешката женска ще дойде“, казах на половинката си. „Ще я преследвам и ще я донеса, ако не дойде.“

Саша

На следващия ден нервно поставих маса за пикник отпред пред магазина и зачаках. Пренесохме я от прекалено обраслия вътрешен двор на градинския център до паркинга на магазина заедно със зелен чадър, който прикриваше масата от слънцето. Направих розова лимонада, въпреки че нямаше лед, и всяко пакетче захар, което намерих, беше втвърдена бучка. Имаше пакети с чипс и крекери, намерих и няколко пакетчета с Орео, които не бяха отворени. Не беше трудно да осъзная, че Ема харесва сладкото — пътеката на бонбоните и бисквитите беше почти изчистена. Донесох няколко от лакомствата с надеждата да я зарадвам, заедно с последната кутия еленски „спрей“ от рафтовете.

Дакх чакаше на близкия стол, драскайки по анцуга, който го накарах да облече. Имах нова рокля и чистата ми коса бе сплетена в малка корона на върха на главата ми, в чест на партито. Чувствах се накипрена, готова да се забавлявам, да ям и да говоря с друг човек, който познаваше ситуацията, в която бях.

И се тревожех, че гостът ми няма да се появи.

Беше минал повече от един ден и знаех, че Ема е получила съобщението ми. Просто зависеше дали ми вярва — не, поправка, ни вярва — достатъчно, за да дойде. Разбираемо щеше да е, ако не, но все още щеше да е разочароващо.

Дакх се помести на стола до мен. Знаех, че е раздразнен от дрехите и може да почувства нервността ми. Накарах го да почака да вземе „месото“ докато се появи гостът ни. Не ми харесваше мисълта да стоя до мъртво животно с часове, чакайки да го сготвя.

„Ще дойде“, каза ми Дакх. „Бъди търпелива.“

Усмихнах му се нервно.

„Как може да си толкова сигурен?“

„Защото помирисвам вонята й във вятъра.“

— О! — Прокарах длан по косата си нервно. — Това е чудесно.

Отне ми доста да не скоча на крака и да побягна към Ема в момента, в който се появи от далечния край на паркинга. Да се хвърля към нея вероятно ще я уплаши, затова се принудих да седна и да се накарам да изглеждам така, сякаш всичко е нормално. Не бе голяма работа, просто всекидневно следобедно барбекю по време на апокалипсис.

„Да тръгвам ли да донеса месото?“

Пресегнах се през масата и хванах ръката му.

— Не още. Ако станеш дракон в момента, може да я уплашиш. Изчакай, докато седне с нас.

Доста сигурна бях, че задържах дъха си, когато Ема бавно пресичаше паркинга. Носеше бейзболна бухалка на едното си рамо и няколко оръжия на бедрата си. Дънките й бяха разкъсани, с мръсна блуза, но изглеждаше добре. Не изглеждаше сякаш гладува, което бе облекчение. Стиснах силно ръката на Дакх. Ами ако ме мрази? Ако се възмущава, че сме в магазина й? Знаех колко териториални са хората След. Всички твои предмети имат значение, особено ако нямаш много.

Но тя бе тук, и аз щях да я нахраня и да бъда приятелски настроена. Най-малкото това можех да направя.

Тя се приближи, оглеждайки се нервно наоколо през цялото време. Когато дойде по-наблизо, видях, че носи нещо, което изглежда като яркожълта пожарникарска жилетка под разкопчаното си яке. Умно. Устояват на огън. Бях виждала доста хора да ги носят по време на драконови атаки. Това — и бейзболната бухалка — ми показа, че е приготвена за капан.

„Миризмата й кара очите ми да се насълзяват“, каза ми Дакх с кисел глас. „Няма нужда да се притеснява, че дракон ще я открадне за половинка. Трябва да няма нос, за да се случи това.“

„Шшт“, казах му, потискайки смеха си. „Ти ме открадна и миришех лошо.“

„Не, ти миришеше силно. Не лошо. Има разлика. Тя мирише отвратително.“

Все още задушавах кикота си, когато Ема дойде, и аз също я помирисах. Прав бе — наистина миришеше ужасно. Странната, мускусна, подобна на скункс, миризма, която подушихме, когато влязохме в магазина, и която практически се опитвах да прогоня до сега с някои спрейове и ароматни свещи.

— Здрасти — казах й ентусиазирано, скачайки на крака. — Толкова се радвам, че си тук! — Посочих към ранената си ръка. — Бих ти предложила ръкостискане, но все още се възстановявам.

Тя кимна бавно, погледът й бе подозрителен, докато ме оглеждаше отгоре до долу. После надникна към предната част на магазина зад нас.

— Има ли още някой?

— Само ние сме.

— Нещо против да погледна вътре? — Попита с бдителен поглед.

— Не — казах й. Обърнах се и посочих към Дакх. — Това е моят, ъм, приятел, Дакх. Мисля, че се срещнахте преди.

Ема просто се вгледа в него.

— Драконът. Помня.

— Дакх ще отиде да ни донесе прясно месо, нали, сладкишче? — Усмихнах му се ярко.

„Сладкишче?“ Попита с отвратен тон.

Ако не бях толкова нервна как ще го приеме Ема, щях да се засмея.

„Опитвам се да я предразположа. Преглътни го.“

„Много добре. Ще изтърпя това сладкишче.“ Изправи се на крака.

Ема се отдръпна назад, стягайки хватката си върху бухалката.

— Всичко е наред — казах й. — Просто тръгва. Ще се върнеш скоро, нали, бухтичке?

„Това е по-лошо и от сладкишче. Защо ме наричаш със странни имена на храни?“

„Човешко нещо е. Ела да ми дадеш целувка и тръгвай.“

Очите на Дакх заблестяха в златно. Дойде до мен и сложи ръка на кръста ми, притегляйки ме към себе си, преди да бележи яростно устата ми с целувка с език, която не беше точно сладката малка целувчица, която исках да демонстрирам на Ема.

„Ти каза целувка. Не уточни. Предпочитам да те целувам по този начин.“

Така е. Когато ме освободи, коленете ми трепеха и се подпрях на масата, за да се задържа права. Гледах, докато Дакх се отдалечи леко и разкъса анцуга си, разкривайки стегнати бронзови бедра.

— О, Боже — промърморих. — Предполагам, че трябваше да съм по-конкретна за дрехите. — Гледах го, докато се преобразяваше и се издигаше във въздуха, големите му крила се размахваха силно. Погледнах към Ема и видях, че е пребледняла и стискаше толкова силно бухалката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

Тя ме погледна и изражението й е леко недоверчиво.

— Изобщо не си уплашена, нали?

— Не. Дакх е добър. Обещавам.

Тя се вгледа в мен.

— Той ли е този, който те е насинил и ти е счупил ръката? — Тонът й е очевидно скептичен.

О, разбира се. Нищо чудно, че е толкова разтревожена.

— Всъщност не. Дакх ме спаси от човека, отговорен за това. — Потупах ръката си в превръзка, вече чиста и направена от калъфка за възглавница. — Знам, че изглежда адски страшен, но се кълна, че никога няма да ме нарани. Навиците им са малко по-различни от нашите, но сега, след като го разбирам, не се страхувам. — Докато го казвах, разбрах, че е истина. Имаше много неща, от които да се страхувам, но Дакх не бе едно от тях. Чувствах се в безопасност с него. Страхотно бе да го осъзная.

„Разбира се, че не те заплашва нищо, когато си с мен.“ Мислите на Дакх се промъкнаха в моите, и звучеше леко обиден.

„Отнема известно време тези неща да се обработят в ума ми“, казах му. „Трябва да си търпелив с мен, ако продължа да се изненадвам.“

„И си сигурна, че не мога да убия този, който счупи ръката ти?“ Мислите му бяха кисели.

„Сигурна съм.“ Върнах се при Ема, която ме гледаше любопитно.

— Каза, че драконът няма да те нарани, но мен?

— Докато си ни приятел мога да те уверя, че Дакх никога няма да ти навреди.

Тя завъртя бухалката на рамото си и ме погледна раздразнено.

— Знаеш ли какво подвеждащо твърдение е това?

Направих гримаса.

— Да. Нямам това предвид. Но трябва да разбереш, че Дакх е доста странен човек. Ъ, дракон. Фокусът му е върху половинката му и това е. Нищо друго няма значение. Затова, когато аз съм щастлива, и той е щастлив.

Ема се ободри.

— Но това означава, че мога да се откажа от урината от елен, ако той е щастлив, нали?

— Не знам — признах. — Има доста силно обоняние. Мисля, че повечето дракони са така. И могат да помиришат неща от доста голямо разстояние. Ако друг дракон реши, че харесва мириса ти…

Тя вдигна ръка.

— Не казвай повече. Схванах картинката. Ще продължа да се прикривам. Като говорим за това, донесе ли ми?

Посочих към кутията на земята, след като сърце не ми даде да я сложа до храната.

— Само това намерих.

— Просяците не могат да са претенциозни. — Ема я хвана и се отдалечи на голямо разстояние от масата, вдигна една ръка и се напръска, след това повтори процедурата с другата. Тогава издърпа колана на панталоните си и напръска бельото си, докато гледах с ужасен интерес.

Отвратена бях от действията й, но в същото време ги разбирах. Правиш каквото трябва, за да оцелееш.

Ема сбърчи носа си, когато приключи, дърпайки яката на ризата си, за да се проветри.

— Съжалявам. Свикваш след известно време. — Помисли за момент и добави. — Всъщност, не, не свикваш. Просто го понасяш, защото бие умирането.

— Това го разбирам — казах й. — Но само това е останало. Какво ще правиш, когато свърши?

Проблясък на тревога се появи на лицето й.

— Не знам.

Потупах с пръсти устните си, мислейки.

— Ами парфюм? Може да попитаме Дакх кои вършат работа и кои не.

Очите й се разшириха.

— Ще направиш това за мен?

— Разбира се. Все още се чувствам зле, че повече или по-малко те изгонихме от тук.

— Е, недей. — Пресегна се към един от пакетите с чипс, но подуши ръката си и направи гримаса. — Изгоних човека преди мен и съм сигурна, че някой ще изгони и вас след известно време. — Погледна ме скептично. — Но може би не и с дракона. Мисля, че той е решаващият коз.

Засмях се.

— Доста добра охранителна система е, трябва да го призная.

— Имаш ли някакъв дезинфекциращ крем за ръце? — попита Ема. — Гладувам, но не искам да ям, освен ако не си измия ръцете.

— Разбира се. Също и вода и сапун. Ела. Ще влезем в магазина и ще се измием, докато чакаме Дакх. — Кимнах в посока към вратите и влязохме вътре.

Вървяхме тихо покрай сенчестите коридори. Бях пълна с въпроси, но не исках да направя вече плашливата Ема още по-нервна. Знаех, че това е голямо доверие, затова бях доволна да я оставя тя да започне да задава въпросите. Сигурна бях, че ще има доста от тях.

Когато влязохме в стаята за почивка погледна моя басейн с копнеж.

— Знаеш ли колко дълго не съм си вземала вана?

— Вероятно почти толкова, колкото и аз, преди да дойда тук — казах с кикот. — Живях във Форт Далас, преди Дакх и аз… да се съберем. — Това изглеждаше като най-удачното обяснение за срещата ни. — Таксуваха баните, защото е трудно да намериш вода. Няма нищо по-хубаво от това да си чист. — Посочих към ваната. — Можеш да се изкъпеш, ако искаш.

Погледът на мръсното й лице е тъжен.

— Не трябва. Тъкмо прикрих миризмата си.

— Разбирам.

Тя изми ръце в мивката и ме погледна, докато се сапунисваше.

— Мислех, че това е капан, знаеш ли.

— Да, предположих, че ще си помислиш така. Знам, че ако бях на твое място, щях да си помисля същото нещо. Но ти обещавам, Дакх и аз не искаме да те нараним. Тъкмо отлетяхме от града, когато се появихме тук.

Ема кимна.

— Това е странно за мен, знаеш. Барбекю с дракон и момиче, което ме изрита от дома ми? Много странно.

Засмях се, защото бе права.

— За мен също е странно, повярвай ми. Някои сутрини се будя и се чудя как стигнах до тук.

— Е, след като повдигна темата, това е добър въпрос. Как свърши отвлечена от дракон? И как знаеше, че е човек? — Изтръска ръцете си от водата и ги изсуши в хартиена кърпа, след това внимателно я сгъна и я сложи в джоба си за повторно ползване. — Никога преди не съм виждала дракон да се преобразява в човек. И отново, никога не съм виждала дракон толкова отблизо.

— Не знаех, че е човек. За мен също беше шок, когато ми го казаха.

— Тогава как го срещна?

— „Срещна“ може би е грешната дума. Дакх атакува Форт Далас, а приятелката ми Клаудия се опитваше да избяга с нейния дракон. Издърпа ме зад нея, но не можех да се задържа заради ръката си. — Посочих безсилно към превръзката. — Паднах от гърба на спасяващия ни дракон и Дакх ме хвана във въздуха. Следващото нещо, което си спомням, е, че ме отнесе на далеч. — И даде ясно да се разбере, че иска компания, но отказах да кажа тази част на Ема.

„Защо? Чест е да съм твоя половинка.“ Мислите на Дакх звучаха леко дистанцирани, сякаш идваха от далечен край на коридор, вместо право в ухото ми. „Няма нищо, от което да се срамуваме.“

„Не се срамувам“, казах му. „Просто не мисля, че повечето хора ще разберат. Понякога не съм сигурна, че дори аз разбирам, а те познавам.“

„Ха. Ако имаш съмнения, мога да ти покажа, когато се върна.“

„Никакви съмнения! Не това имах предвид. И не е нужно показване.“ Почувствах лицето ми да се сгорещява, докато Ема ме гледаше.

— Та, ъм, докъде сме?

— Добре ли си? Изглеждаш разсеяна.

Поколебах се дали да й кажа, че Дакх е телепат, но изглеждаше като нещо, което трябваше засега да запазя за себе си. Не исках да се чувства сякаш мълчаливо заговорнича срещу нея.

— Просто мисля. Беше странно пътуване.

— Обзалагам се. Кажи ми повече за Дакх. Как откри, че е човек вместо дракон?

— Там е работата — казах й, докато миех ръцете си. — Не съм сигурна, че е човек, който има драконова форма, а също и че е дракон с човешка. Начинът, по който мисли, и вярванията му… те просто са много различни от нашите. — Избърсах ръцете си и печално й се усмихнах. — И открих, че има човешка форма, когато се промени пред мен. Вероятно не бях толкова шокирана като теб, защото приятелката ми Клаудия ми каза за връзката си с дракон, но е потресаващо да го видиш за пръв път.

— Твоята приятелка също се е свързала с дракон, казваш? Клаудия? Как го е срещнала?

Прехапах устна, чудейки се колко да й кажа.

— Клаудия беше заточена от Форт Далас и тръгна в Земите на събирачите, за да го намери.

Лицето на Ема потъмня.

— Фортовете са отвратителни места — каза ми. — Най-лошота е това, което е останало от човечеството. Аз бях изхвърлена от Форт Тълса. Надявам се да изгори целия.

— Била си? Какво е станало?

Погледът й се разфокусира още повече.

— Каквото винаги се случва, когато си жена по време на След. Някой решава нещо и или можеш да се подчиниш, или да действаш. Предпочитам да не говоря за това.

Сърцето ми се сви със симпатия. Била съм там, където е била и тя. Всички. Трудно е, когато си сама жена.

— Разбирам. Първия път, когато свърших заедно с Дакх, бях ужасена от него. Тогава осъзнах, че единственото нещо, което иска, е моето щастие. Сега се чувствам в по-голяма безопасност с него, отколкото когато бях във Форт Далас, заобиколена от стотици хора с оръжия. Забавно е как стана така, нали?

— Не съм изненадана. Имаш най-големият гадняр на твоя страна. Трудно е обаче просто да простиш всичко, което те са ти направили. В главата ми, драконите все още са врага. Все още убиват милиони хора.

— Не съм го простила — казах й, докато се връщахме обратно пред магазина. — Просто ги разбирам повече, сега, когато познавам Дакх. — Думите й ме караха да се чувствам неудобно. В очите на човечеството, аз се забивах с врага — чудовището, унищожило света ни. Сега аз също съм враг.

— Как можеш да го разбереш? Какво има за разбиране? — Имаше болка в гласа на Ема. — Загубихме всичко.

— Също и Дакх — казах й. — Не го извинявам, но той и хората му са нямали избор, когато са минали през Разрива. Нещо в това място разрушава умовете им и ги прави луди. Видях колко силно се бори. Единственото нещо, което му помага, е да говори с мен. Ако не съм тук, той просто е толкова луд, колкото останалите. Не е нещо, с което могат да се справят. Дори не знам дали осъзнават какво правят през повечето време. Мисля, че умовете им просто… ги няма.

— Но как можеш да си сигурна? Как знаеш, че просто не ти казва това, което мисли, че искаш да чуеш?

Защото виждам в ума му? Но не споделих това с Ема. Чувствах го като предателство към Дакх.

— Предполагам, че трябва да повярвам на някого, затова избрах да вярвам на него.

— По-смела жена си от мен.

— Не мисля, че има намесена смелост. Всички се опитваме да оцелеем по най-добрия начин, който знаем.

— Не знам какво бих направила в твоята ситуация — призна тя. — Не знам дали мога да преглътна факта, че са врагът.

Понякога трябва да действаш с инстинкта си. Не знаех дали Ема ще разбере някога ситуацията ми, освен ако не срещне свой дракон.

— Не знам дали някога ще си в моята ситуация — подразних я. — Дакх ми каза, че миришеш наистина, наистина лошо.

Лицето й се освети от ухилване.

— Това е идеята.

Седнахме на масата с храна и очите на Ема светнаха от вида на пакетираните курабийки.

— Къде намери това? Мислех, че всички са свършили! — Задържа ги до гърдите си и затвори очи с удоволствие. — Само това си струва мъчителното пътуване.

Изкисках се на реакцията й.

— Намерих няколко от тях скрити зад няколко безалкохолни напитки. Вземи пакета.

— Ти си най-добрата. — Свали раницата си от гърба си и пъхна бисквитите вътре. — Трябва ли да чакаме драконът да се върне, за да започнем да ядем? — Погледна към храната, разпръсната на масата.

— Изобщо. Той не яде такива неща. Сам си хваща прясна крава или елен всяка сутрин — взех си от крекерите — любимите ми — и отворих буркан с фъстъчено масло. — Обслужвай се.

Тя веднага се зарови в пакет чипс, взе шепа и я набута в устата си. Не я съдех, храната вероятно трудно се намираше, благодарение на факта, че трябваше да напусне магазина. Почувствах внезапна вина. — Как се справяш? Къде си се настанила?

Ема сви рамене, докато дъвчеше.

— Намерих стара бензиностанция на пътя. Няма газ, няма храна, но има хубав покрив и никой не се е настанил там, така че е мое.

Намазах върху крекера голямо количество от фъстъченото масло, за да не усещам остарелият му вкус, и го задъвках замислено.

— Добре дошла си да дойдеш тук по всяко време, когато искаш, и да вземаш каквото ти е нужно. Има повече, отколкото мога да изям, знаеш. Същото е и с дрехите и сапуните, и всичко, за което можеш да се сетиш.

Тя ми се усмихна благодарно.

— Наистина? Хората ще убият, за да имат всички тези неща във Форт Тълса.

— Знам, но ние, изгнаниците, трябва да се подкрепяме. Освен това, какво ще правя с цяла пътека тигани?

— Да сготвиш каквото ти донесе дракона?

Засмях се, готова да й кажа как Дакх сготвя храната с дъха си, когато сянка мина над нас. И двете замръзнахме и погледнахме нагоре, и видях как паника се появи на лицето на Ема.

„Ти ли си?“ Изпратих автоматично.

„Да“, отговори Дакх. „Не исках да прекъсвам разговора ви. Донесох месо за теб.“ Изпрати ми картина на крава с наистина големи рога. „Мъртва е, но не съм дишал огън към нея. Да я пусна ли на земята?“

„Чудесно… да! Благодаря, Дакх.“ Обърнах се към Ема.

— Дакх е. Върна се.

— Как можеш да кажеш? — Имаше нервна нотка в гласа й.

— О, познах го по люспите — казах весело. — Хайде. Да видим какво е донесъл да сготвим.