Руби Диксън
Огънят в целувката му (19)

Глава 19

Саша

Така минаха следващите няколко дни.

Всяка сутрин Дакх си тръгваше в момента, в който изгрееше слънцето. Чувствах ума му на голямо разстояние през целия ден и бях сама. Беше седмицата, през която трябваше червените дракони да атакуват Форт Далас, но всичко тук беше тихо. Замислих се за форта и какво трябва да е положението там, с атакуващите отново и отново червени дракони. След това няколко седмици нямаше да ги има. Златните атакуваха по-непостоянно и по всяко време в месеца. Мисля, че градът ги дразнеше, защото откакто бях тук с Дакх, не видях никакви дракони. Когато погледнах навън, нямаше нищо друго, освен чуруликащи птици, нито пък някаква следа от дим във въздуха.

Сякаш се намирах в съвсем различна страна и не беше странно усещане. Въпреки това се държах заета. Завърших цялата книга със судоку, десет кръстословици и започнах с оцветяването на книжки. Писах на Ема. Почистих „къщата“ и напълних колички с всичката храна, която ставаше за ядене, за да я преместя на подходящо място. Пробвах нови дрехи. Четох книги. Спях. Къпех се.

Беше ми скучно.

Никога не бях мислила, че живот с относителен лукс След щеше да означава, че съм нещастна, но бях самотна. Дакх се връщаше по залез и когато го направеше, беше тих. Не искаше да прави нищо друго, освен да ме прегръща и да вдишва аромата ми. Мислите му бяха затворени и въпреки че беше мил с мен, нещата между нас бяха обтегнати.

Не знаех какво да направя. Имах чувството, че менталната връзка беше разрушила каквото и приятелство да се беше заформило между нас. Сега всичко бе объркано.

Забавно. Бях в безопасност и защитавана, точно както исках… но се чувствах изоставена.

Дакх

Намерих го.

След дни наблюдение на човешкото гнездо, гледах човека под мен. Носеше същите кожи — не, дрехи, — които носеха много от останалите. Притежаваше и огнена пръчка. Имаше тъмна коса, която беше подстригана ниско на скалпа му и студена, дори за тази странни създания, усмивка. Стоеше до някаква сграда и разговаряше с други двама мъже, които носеха същите дрехи. Те се смееха, но той само се усмихваше.

Мразех вида му. Той бе този, който се казваше Тейт. Този, който бе наранил моята Саша.

Отне ми всичко, което имах, за да не прескоча барикадата и да го разкъсам крайник по крайник. Позволих си момент на фантазиране, при което ноктите ми се впиха в метала, върху който лежах. В ума си отхапвах ръката му и гледах с удоволствие как крещи. Щях да откъсна другата му ръка, след това двата му крака, един по един. Докато е в невъобразима болка, щях да го взема със зъбите си и щях да захапя. Не достатъчно силно, за да убие. Просто достатъчно, за да го раня.

Вкусвах с наслада тези мисли. Исках да го боли така, както я болеше половинката ми. Исках да страда. Вместо това трябваше да го запазя цял.

Засега.

Което означаваше, че трябва да го преследвам. Саша не таеше омраза в мислите си към другите хора и поради това не ги унищожих всички. Най-вече желаех половинката ми да е щастлива и знаех, че се тревожи за другите хора в гнездото. Скоро щях да й направя подарък с този и тя щеше да е удовлетворена. Нямаше да се тревожи повече.

Той никога, никога нямаше да я нарани отново. Това бе моята клетва.

Изчаках да се отдели от другите хора и да се приближи до укритието ми. Гнездото беше тясно на доста места, домовете на хората бяха струпани като купчини. Нямаше много място за маневриране на Драконѝ в бойната му форма, затова трябваше да примамя Тейт към мен, преди да мога да го хвана с ноктите си.

Пристъпих напред и скочих в гнездото. Вонята бе поразителна, миризмата на немити тела и боклук. Как можеха да живеят в такава мръсотия, не знаех. Тръгнах напред и някой спря на близката врата, след това се подсмихна при вида ми.

Е, аз щях да се смея над сирените.

Вървях напред, минавайки между две сгради, преди човека да осъзнае, че съм Драконѝ, а не един от тях. Отпред, стоящ до други човешки мъже, беше Тейт, който не се бе преместил от мястото си. Чух ниският му, равен глас и другите се засмяха отново. Разказваше история, може би. Не можех да произнеса думите, освен ако не са по връзката ни с моята половинка. Саша. Протегнах се към ума й, но тя беше в безопасност в гнездото ми, далеч от кошера.

Тейт щеше да дойде при нас. Исках Саша да види смъртта му. Исках да осъзнае, че никога нямаше да я нарани отново.

Гледах и чаках, но когато тримата мъже останаха на местата си и не се раздвижиха, изръмжах нетърпеливо. Бях уморен да съм далеч от Саша и от ловуването на този мъж. В хватката ми е. Огледах се наоколо и видях камък на земята, който хвърлих по един от мъжете.

Той веднага се изправи от отпуснатата си стойка с намръщено изражение. Вдигна огнената си пръчка напред и измърмори поток от странни срички към другите двама. Тейт му кимна и посочи тясната улица, в която се бях скрил. С кимване човекът се приближи към мен.

Въздъхнах разочаровано. Грешният човек. Изчаках нетърпеливо. Мъжът тръгна надолу по уличката и ме видя. Килна глава, оглеждайки ме, и извика нещо към останалите. Насочи огнената пръчка към мен и каза нещо.

Нямах време за тези глупости. Хванах главата на човека и я ударих в стената. Той се свлече на земята, пръчка падна от ръката му. Изритах я настрани.

— Рейнолдс? — извика след малко Тейт. Когато нямаше отговор от падналия в краката ми човек, Тейт погледна към другия и се раздвижи напред с огнена пръчка в ръката си.

Най-накрая отделен от групата. Скоро щях да приключа с това. Добре. Изчаках да ме приближи, и когато дойде достатъчно близо, за да помириша мръсния му мирис, не можах да предотвратя гримасата, която се появи на лицето ми. Щом ме видя, се усмихнах жестоко. Очите му се разшириха при вида ми и той повдигна пръчката си, изричайки някакви думи към мен.

Нека да си лае колкото иска. Избих огнената пръчка с един удар и бях удовлетворен от скимтенето, което издаде в отговор. Хванах го за гърлото и усмивката ми се разшири.

Надявах се да мрази летенето.