Руби Диксън
Огънят в целувката му (40)

Глава 40

Саша

Когато стигнахме до магазина, дори не спрях да изчакам Дакх да се откачи. Бързо откопчах коланите, плъзнах се от гърба му и минах през двойните врати, насочвайки се към леглото си.

„Саша, чакай.“

Игнорирах го, както правех и по време на целия полет. Влязох вътре, насочвайки се към леглото си — и надявайки се, на малко усамотение — колкото мога по-бързо. Не исках да разговарям. Не сега.

„Не разбирам. Защо си ми ядосана?“ Мислите му бяха объркани. „Не съм те предал.“

„Никога не ми каза“, обвиних го. „Знаеше, че са ме продали на теб, и ме остави да се заблуждавам, щастлива, сякаш са ми най-добрите приятели, а не егоистични идиоти. Сякаш не съм нищо повече от топло тяло, което да изпълнява подходяща роля. Това е всичко, което съм за тях, и може би всичко, което съм за теб.“

Изведнъж умът на Дакх се изпълни с ядосани гарвани.

„Никога не казвай такива неща. Ти си моят огън, моето сърце. Ти си моята половинка.“

„Само защото удобно паднах“, посочих му, докато събувах обувките си и ги хвърлях на пода. „Право в ръцете ти.“ Покачих се на леглото и се завих презглава. „Сега се махай.“

„Да се махна?!“

Можех да го подуша и да чуя стъпките му, докато се приближаваше.

„Точно така. Махай се. Искам да съм сама.“ Осъзнах, че говоря умствено, и това ме накара да се разочаровам още повече. Придърпах надолу одеялото и погледнах нагоре към него.

— Знам, че съм нерационална, но имам нужда от време да осъзная това и да го разкарам от системата си.

Той коленичи до леглото, загрижеността караше очите му да сменят цвета си от златно на черно.

„Тогава ми кажи как да ти помогна.“

— Не те искам в мислите си. — Притиснах длани към челото си. — Твърде пренаселено е и не мога да мисля, знаейки, че си там, хващайки всяка малка идея, която имам. Искам да имам възможността да съм ядосана, без да шпионираш всеки момент. Просто искам един час на спокойствие и тишина.

Почувствах как мислите му станаха упорити.

„Не. Не желая да те оставям.“

— И аз не искам дракон в мозъка си, но невинаги получаваме каквото искаме — отговорих. — Не те искам тук. — Притиснах ръце към челото си. — Просто искам тишина и спокойствие за пет проклети минути.

„Пет минути?“ Ококори се. „Мога да ти дам пет минути.“

Ъх, прекалено буквално.

„Час“, казах му. „Искам час.“

„Много добре, ще бъда тих.“

Когато седна на бедрата си, осъзнах, че няма да се махне. Седнах.

— Не, Дакх. Ако останеш, няма значение дали ще си тих. Пак ще си тук. — Посочих към челото си. — Единственият начин да получа тишина е да се махнеш, да се махнеш от обхвата ми за малко.

Той погледна към мен с тъмни очи, но не усетих гарваните. Имаше само голямо разочарование. Изправи се бавно на колене.

„Все още си в сърцето ми, моя Саша.“

Това ме накара да се почувствам сякаш ще се разплача.

— Знам, Дакх. Аз също те обичам, разбра ли? Просто имам нужда да ближа раните си на спокойствие.

„Аз ще оближа раните ти.“ Пресегна се и прокара кокалче по бузата ми.

Поради някаква причина това ме накара да пожелая едновременно да се смея и плача.

— Можеш да направиш това, след като мине един час, нали? Просто се чувствам наистина предадена и наранена, и всеки един момент, в който се промъкваш в главата ми, го прави по-лошо, защото не мога да спра да не се концентрирам върху това.

„Разбирам.“ Отново прокара кокалчето си по бузата ми и това изпрати светкавица от чиста, сладка любов в мислите му. Тогава се обърна и закрачи. „Ще те оставя на мислите ти, въпреки че не съм съгласен с тях. Разбирам, че имаш нужда от тишина в главата си. Познавам това чувство много добре.“

Да, предполагам, след години на атаки от „гарвани“.

— Благодаря — прошепнах. — Наистина го оценявам.

„Знам.“

След това замълча и го чух да излиза. Не разбрах дали се променя, но умът ми бе тих. Това бе, което исках. Също бе и… странно. За пръв път от много време нямах връзка с Дакх. Напоследък, когато ловуваше, беше в района, за да може да докосва мислите ми. Сега имах чувството, че съм го изритала. Изпробвах менталната ни връзка, опитвайки се да намеря тази светла малка „искра“ в ума ми, която бе моят дракон, но я нямаше.

Не се чувствах много удобно от това. Не бе толкова отпускащо, колкото си мислех, че ще бъде. Вместо това беше просто самотно и това ме накара да се почувствам още по-зле.

Е, бях решена да се направя нещастна, нали?

Паднах обратно на възглавниците и погледнах към бледата светлина на аварийните лампи на тавана. Мразех това. Мразех, че не знам на кого да вярвам.

Мразех, че след месец на щастие, имах чувството, че съм се върнала обратно в зоната „Никой Не Обича Саша“. Чувствах се изоставена, отново. Предполагам, че този път болеше повече, защото не го очаквах. Свалих гарда си. Бях влюбена и да открия, че Дакх е въвлечен — макар и незначително — просто ме накара да се чувствам така, сякаш съм изгубила единственият човек, на когото мога да вярвам. В края на краищата знаеше, че Клаудия съзнателно не е тръгнала след мен и той никога не каза нищо. Разбира се, той вероятно не разбираше разликата, но аз да. За мен това бе голяма разлика.

Прегърнах една от възглавниците и оставих сълзите ми да текат. Защо нищо, никога не е просто? Защо никога не проработваше за мен? Защо никой не ме искаше заради самата мен? Защо винаги бях само допълнение?

Трябва да съм заспала плачейки, защото, когато по-късно се събудих, бузите ми бяха мокри и главата ме болеше. Беше неестествено тихо в магазина и премигнах, опитвайки се да се събудя.

„Дакх?“

Нямаше отговор. Трябва все още да е извън обхват.

Не трябваше да го отпращам. Сега бях ядосана на себе си, както и на всички останали. Щеше да е хубаво да се сгуша в големите му, бронзови гърди и да се наплача. Не бях ядосана на него. По дяволите, даже не бях ядосана на Клаудия вече.

Просто се чувствах наистина, наистина разочарована от всички. Искаше ми се да не ме е грижа толкова, но ме е.

Затворих очи, готова да се потопя в съня, но подуших нещо… ужасно и познато. Напомни ми на урината от елен на Ема, само че тя каза, че е свършила. Отворих очи, мръщейки се.

И тогава чух гласове.

Мъжки гласове.

— Сигурен си, че драконът си е отишъл?

— Да, излетя скоро. Затова трябва да сме бързи. Хайде. Тя е насам.

Тялото ми замръзна от страх. Този нисък, студен глас звучеше като… Тейт. Но защо бе тук? И защо прикриваше мириса си? Пресегнах се отстрани на матрака, търсейки оръжие. Нямаше нищо, освен книги и крекери. С Дакх наоколо нямах нужда от оръжия, никога. Бях толкова небрежна, не бях помислила да се въоръжа…

И отпратих дракона си. Боже, бях такава идиотка. Отпратих го и Тейт се върна.

Дали… бе тук, за да ме убие? Сграбчих книга с твърди корици, готова да я ударя в главата му в момента, в който се появи иззад ъгъла. Изправих се на крака, правейки няколко крачки напред. Ако успеех да стигна до другата пътека, където се намираше кухненското ми оборудване, и вземех нож…

— О, не, няма — каза глас точно зад мен.

Преди да успея да се обърна, нещо дебело и тежко бе метнато на главата ми и ме хвърлиха на земята. Извиках, бузата ми се удари на твърдия под.

— Хванах те — каза гласът и нещо — някой — тежък се приземи на гърба ми. Той хвана едната ми ръка и я изви брутално назад, след това другата. След миг около китките ми бяха сложени белезници, стегнато и болезнено.

— Кои сте? Какво искате? — Извиках обезумяло. Под чувала бе горещо и имаше мирис на мухъл, имах чувството, че не мога да дишам. „Дакх“, извиках на ум. „Дакх! Чуй ме!“

— Хвана ли я? Добре — чух гласът на Тейт отново. — По-тежка е, отколкото помня.

— Предполагам, че е по-добре да смуче пениса на дракон, отколкото твоя — изкикоти се друг.

— Много забавно. — Гласът на Тейт е студен, както винаги. — Освен ако не искаш ти да го правиш, ще млъкнеш и ще се концентрираш върху извеждането й. Никой няма да иска да е наоколо, когато той се върне и разбере, че малката му приятелка липсва.

— По дяволите, не — каза друг, смеейки се. Звучеше млад и безразсъден — трябва да е, ако помага на Тейт.

— Пуснете ме — помолих се. — Моля. Не съм видяла лицата ви. Няма да му кажа, че сте били тук. Вземете каквото искате от магазина. Няма да кажа нищо, обещавам.

— Добре — каза Тейт и сърцето ми пропусна един удар. Наистина ли щеше да ме пусне? — Момчета, чухте я.

За момент се шокирах. Наистина ли ще проработи?

— Плямпало е — продължи Тейт. — Това означава, че трябва да я накараме да млъкне, в случай че драконът може да я чуе.

По дяволите! Не, не, не, не, не.

— Моля…

— Кой взе спрея? — Пауза. — Рик, свърши си работата.

Спрей? Работа?

Ръка докосна лицето ми през грубия плат на чувала на лицето ми и се задавих.

— Не мърдай, момиченце.

След миг нещо тежко и твърдо ме удари отзад по главата. Пред очите ми се появиха червени фойерверки и всичко стана черно.