Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Глава 32

Дакх

Моята Саша пишеше в „дневника“ си отново. Придвижих се зад нея и обвих ръце около кръста й, душейки врата й. Обичах миризмата й, обичах начина, по който всеки път простенва, когато я докосвам, сякаш се изненадва, че желая да се грижа за нея. Дните ни бяха пълни с радост, но започвах да мразя дневника. С него идваха въпросите, които караха умът ми да боли, и позволяваха на гарваните да се приближават.

Тя го остави настрана, докато прокарвах езика си по врата й, въздишайки от удоволствие от докосването.

— Приключи ли с ловуването, бейби?

„Да“, потвърдих. Все още намирах за забавно как избира странни неща, с които да ме нарича, и които да показват привързаността й. Аз винаги я наричах по един и същ начин — моята половинка, моят огън, моята Саша. Никога мое бебе. Никога мое сладкишче. „Ела в леглото с мен“, казах й. „Липсваше ми.“

— Нямаше те за час — каза с кикот, но желанието й изпълни въздуха. Сега, когато моята Саша свикна с докосването ми, не отнемаше много време да се появи аромата на чифтосването. Харесваше й, когато я галех, и особено се наслаждаваше на чифтосването. Стигнах до момента да я докосвам всеки ден, дори в дните, когато кървеше. Тя не харесваше това, но в крайна сметка щях да я убедя, че тялото й е красиво за мен, без значение какво става.

„Беше дълъг час“, казах й, прокарвайки език по ухото й. „И имаше буря по пътя. Скоро ще вали.“

— О, не, наистина ли? — Тя се дръпна от ръцете ми, обезпокоена. — Ема ще идва по-късно. Надявам се, че няма да я навали.

„Искаш ли да я донеса? Мога да я проследя по мириса й.“ Въпреки че вонята се беше променила, съкрушителният аромат не. Дразнеше носа ми, но щях да я изтърпя заради моята Саша, която обичаше посещенията от другия човек. Тя идваше редовно, достатъчно често, за да не се притеснява, когато ме вижда гол.

Което бе добре. Не се наслаждавах на носенето на „панталони“, които половинката ми изискваше да нося, когато Ема ни посещаваше. Човешките обичаи бяха странни.

— Не! Мисля, че няма да й хареса. — Когато погалих гърлото й, Саша захапа нокътя на палеца ми. — Все още е уплашена от теб, знаеш.

„Така е, защото съм страшен Драконѝ-воин. Разбира се, че ще се страхува от мен.“

— Гледай да не си много голям „войник“ с нея, когато дойде. Каза, че може би има зрели домати в градинския център, и ще се опитаме да разберем как да ги използваме през зимата.

От мислите й разбрах, че говори за запазване на храна. Моята Саша бе обсебена от храната. След като стана моя половинка, празният й поглед се беше изчезнал. Вече не можех да преброявам ребрата й и се наслаждавах на закръглените извивки на дупето й.

„Не те ли храня достатъчно? Да отида ли да ти донеса месо?“

— Много ме храниш. Просто трябва да се подготвим, в случай че нещата се влошат. — Потупа ръката ми. — Просто ми угоди, бейби.

„Много добре.“ Знаех, че се тревожи за храната и дали имаме достатъчно. Щеше да й отнеме време да разбере, че мога да се грижа за нуждите й. Погалих с нос колоната на врата й. „Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.“

— Компанията ти ми е достатъчна засега — каза ми с ярка усмивка и импулсивно се пресегна и ме целува.

Спонтанността й бе дар. Погалих носа си в нейния, заключвайки длани на кръста й.

„Приятелката ти още я няма. Имаме време…“

Саша се изкиска, но можех да подуша разцъфването на възбудата й.

— Може би… може би набързо.

 

 

Човекът Ема пристигна малко по-късно и половинката ми все още мирише на семето ми, бузите й бяха изчервени от бързото ни, интензивно чифтосване. Бях обул дразнещите панталони, както поиска, и ги драсках разсеяно, докато Саша прегръщаше Ема. Поговориха си, мислите на половинката ми се разпиляваха, докато говореха за червен плод и неща за ядене. Ема също е обсебена от храната. Предполагах, че е така, защото хората са лоши ловци.

Насочиха се към задната част на магазина, където увивните растения бяха пораснали толкова дебели, че бяха минали през прозорците и падаха по пода. Следвах ги отзад, държейки под око половинката си, докато тя и другия човек си говореха. Влязоха в буренясалата стая и минаха покрай растенията, възкликвайки, когато намереха такова, каквото харесват. Имаше оранжеви неща, които наричаха „тикви“, които бяха дразнещо големи, и зелени дълги неща, наречени „тиквички“. Имаше цветя, лози и разпръснати черни пластмасови купи. В ума на Саша това бе градинският център и се зачудих дали хората са го построили. Градините. Помнех, че бяха пълни с фонтани, каменни пътеки и…

Намръщих се на себе си, търкайки врата си при спомена. Не помнех повече от това. Дори този малък фрагмент накара гарваните да се приближат, кръжейки в очакване.

„Добре ли си?“ Мислите на Саша пробиха моите.

„Просто странна мисъл.“

„За градини? Видях картината.“ Работеше активно до Ема, действайки сякаш не си говорим с умовете си. Все още бе тайна за другия човек, защото тя не желаеше да се чувства изолирана. „Може би е било място, където си живял преди“, предположи Саша.

„Не, не съм живял там. Спомних си картината, но никога не съм живял там.“ Тъмните мисли се надигнаха и ги избутах настрани. „Харесваш ли тази градина?“

„Има потенциал“, каза ми Саша радостно. Вдигна едно от зелените неща и го показа на Ема.

— Виж това!

Човекът каза нещо за това, че трябва да се научиш да харесваш вкуса и Саша се изкиска. Повечето от думите на Ема бяха непонятни за мен — все още не се бях обезпокоявал, учейки езика на хората. Хващах мислите на половинката ми от ума й и това ми беше достатъчно.

— Има толкова много зеленчуци — възкликна Саща, умът й беше изпълнен с храната, която събираха. — Консервирала ли си някога нещо такова преди? — Когато Ема издаде звук на несъгласие, Саша се натъжи. — Не знам как да направя това.

Ема предложи да погледнат книгите, съдовете на истории, които Саша толкова много обичаше.

Моята половинка се оживи при мисълта.

— Книжарница! Със сигурност има една някъде! Можем да намерим много книги как да приготвим храната. Обзалагам се, че можем да намерим и много книги за оцеляване. Може би можем да намерим някои съвети.

Ема хареса идеята и посочи към магазина. Изображение на нещо с колела — колело? — проблесна в главата на Саша.

— Можем да направим нещо по-добро — каза половинката ми и посочи гордо към мен — Дакх може да ни заведе по въздух.

Почувствах пълния ужас, идващ от Ема. Миризмата му се появи над обичайната й воня. Не харесваше идеята.

— Безопасно е, обещавам. Не е забавно, но Дакх никога няма да ни изпусне. Нали, бейби?

„Никога няма да те изпусна“, казах й. „Нея, е… докато ти е приятел, няма.“

„Ще игнорирам това“, каза ми Саша развеселено. На приятелката си каза:

— Напълно безопасно е. Обещавам.

Говориха за това известно време и малко след това бяхме пред предната част на магазина. Разкъсах панталоните си и се промених в бойната си форма, докато женските застопоряваха чантите на гърбовете си и говореха за това къде ще намерят книгите, които искат. Библиотека, решиха, или книжарница. Докато следвахме дългият, павиран път, наречен „магистрала“, трябваше да намерим нещо.

„Как е ръката ти?“ Попитах Саша, докато приближаваше. „Боли ли те?“

„Добре е“, каза ми и я сгъна. Спря да носи превръзката си едва вчера. Отне й много време, за да се оправи, и се тревожех, че е твърде крехка. „Ще ти кажа, ако ме боли“, обеща ми. „Няма да прекалявам.“

Подуших я.

„Добре.“

— Сега ще те хване, Ема — обясни Саша на приятелката си, докато се изправях на крака и разпервах крила. — Но не се страхувай. Просто се дръж здраво, става ли?

Човешката женска бе бледа, но кимна.

Най-напред взех Саша, държейки я внимателно. Винаги бях внимателен с моя деликатен човек, въпреки че през повечето време предпочиташе да стои на земята, вместо да язди с мен. Не харесваше да е в ноктите ми. Трябва да иска тези книги наистина силно, за да е доброволка за летене. Взех и другата човешка женска и страхът й се повиши.

— Всичко е наред — увери я Саша. — В безопасност си. Сега, обезопасена ли си? Дръж се здраво, защото излитането е силно.

Ема каза, че е готова за тръгването.

„Готова, когато и ти, скъпи“, каза ми Саша.

„Дръж се здраво, мое пеленаче“, подразних я. Смехът на Саша отлетя, когато се вдигнах, и Ема изкрещя силно. И двамата човека сграбчиха ноктите ми, но хватката ми бе силна и никога нямаше да ги изтърва. Издигнах се колкото мога по-гладко, пляскайки бавно с крила. Когато хванах въздушно течение се плъзнах към магистралата, проследявайки го до счупените каменни руини, които Саша наричаше Стария Далас.

„Гледай за книжарници“, каза ми Саша слабо. Изпрати ми картина на нещата, които да търся. „Аз също ще гледам за тях, след като знам, че може да са трудни за намиране.“

„Да ги потърся ли по миризмата им?“ Попитах я. „Историите ти имат много специфичен аромат. Страниците са с прашен, почти мухлясал мирис и знам, че мога да ги разпозная във въздуха, ако там има много от тях.“

„О, това е чудесна идея, бейби! Толкова си умен!“ Мислите й бяха пълни с гордост и привързаност.

Накара ме да искам да мога да направя повече за нея. Спуснах се по-ниско към земята, игнорирайки новия тревожен вик на Ема.

„Ще ти намеря тези книги“, обещах на половинката си.

„Знам, бейби. Затова ти си най-добрият.“

„Внимателно или ще ме накараш да се приземя, за да мога отново да напълня вагината ти с още от семето ми.“

„Дакх!“ Почувствах срама й и малката й ръка удари люспите ми. „Дръж се прилично!“

Исках да се потъркам в косата й и да я придърпам по-близо, за да я подуша, но малкият й приятел бе разтреперан и уплашен в ноктите ми, затова предполагам, че трябваше да пазим комуникацията си в тайна. Вместо това пратих на Саша мислите ми и се фокусирах върху пресяването на миризмата от стария човешки кошер. Имаше поразителна миризма на метал и мръсотия, заедно с далеч по-успокояващия аромат на овъглено. Разширих ноздрите си, докато се плъзгах над отломките. В началото бяха разположени на голямо разстояние, няколко квадратни човешки жилища тук и там по магистралата. Докато се приближавахме, обаче, ставаха все повече и повече, докато не бяха навсякъде, изливайки аромата си във въздуха. Изгнили неща, пепел, метал, тор — всичко смесено и трябваше да се концентрирам да издиря точно определения аромат, който искаше Саша. Сухият, прашен аромат на любимите й книги. Правех широки кръгове, за да намеря следата на това, което търсех, след това отидох в друга посока.

Ароматът стана по-силен и знаех, че съм на прав път.

— Там — извика Саша, сочейки. Видях къде гледа — голяма квадратна кутия със зелен покрив и много стъклени прозорци, покрити с прах. От мислите й се излъчваше вълнение и дори Ема издаде щастлив звук. — Намери го, Дакх — извика удовлетворено половинката ми. — Фантастично!

„Удоволствие за мен е да те правя щастлива“, казах й с ниско ръмжене, снишавайки се.

„Помирисваш ли някого, освен нас? Други хора?“ Нотка страх премина през мислите й.

„Проверих въздуха, преди да се сниша, но няма човешки аромати. Няма нищо. В безопасност си.“ Приземих се на задните си крака, крилете ми пляскаха, докато кацах, след това ги прибрах до тялото си. Внимателно отпуснах нокти и освободих хората ми.

Ема и Саша се клатушкаха и трепереха, докато се движеха напред. Ема падна на колене на земята, отпускайки се, а Саша изглеждаше бледа.

Побутнах косата й с носа си.

„Не се ли чувстваш добре?“

„Само дезориентирана“, ми каза, слагайки ръка на челото си. „Да съм под теб, летейки, кара стомаха ми да се обръща. Иска ми се да имам седло като на Клаудия. Тя не изглежда толкова зле, докато язди дракона си.“

„Откъде можем да вземем такова нещо? Кажи и ще го доставя.“

„Там е работата. Не знам.“ Тя предложи ръка на Ема и погледна към мен. „Толкова бързахме, когато Форт Далас беше нападнат, че не отделих много внимание. Не знам откъде има такова седло или дори как е направено. Не знам как е успяла. Иска ми се да беше тук, за да я попитам.“

„Да отида ли до гнездото на Каел, за да попитам половинката му?“

— А? — Саша е толкова учудена, че се обърна и ме погледна с намръщени вежди.

— Какво има? — попита Ема.

— О, ъм, нищо. — Саша изглеждаше смутена. — Обърках се. Да видим дали можем да стигнем до тази книжарница, става ли?

Хората се приближиха до входа на магазина, където двойните врати бяха затворени с верига, и Ема извади нещо звънтящо и започна да се занимава с ключалката. Шперцове, разбрах от мислите на Саша.

„Не сменяй темата“, каза ми Саша. „Какво имаш предвид с това да отидеш до гнездото на Каел?“

Изпратих й картина на мъжкия Драконѝ и половинката му.

„Искаш ли да говориш с човека? Мога да те заведа там.“

Тя ме погледна, шок разтърси мислите й.

„Ти… можеш да ме заведеш да видя Клаудия?“

„Ако искаш, да. Искаш ли сега?“ Пресегнах се към нея.

Саша вдигна ръка.

„Чакай, не. Имам предвид, не можем сега. Ема и аз се нуждаем от тези книги. Но… шокирана съм. Никога не съм питала да ме заведеш при тях. Просто бяхме толкова заети… и сега се чувствам глупаво. Но можеш да ги намериш, нали?“

„С лекота, просто трябва да вляза в обхвата му и да отворя ума си, за да се свържа с Каел. Ще го направя за теб.“

„О, уау. Не мога да повярвам, че никога не се бях сещала да се свържа с тях. Толкова съм глупава. Чувствам се нелепо, че не помислих за това.“

Ема погледна към половинката ми. Чрез филтъра в ума на Саша разбрах, че я пита дали е добре.

— Само мисля за нещо — призна Саша. — Дакх и аз ще посетим приятел утре. — На мен ми изпрати „Утре става ли?“

„Разбира се“, казах й. „Можем да отидем сега, ако желаеш.“

„Не, искам да остана с Ема. Не искам да се почувства изоставена. Ние сме всичко, което има.“

Приятелството бе много важно за моята Саша.

„Разбирам. Тогава утре.“ Настаних се да гледам, докато женските вършат своята работа.

Ема отговори с приятелски тон, но погледът й бе напрегнат. Веднага стана бдителна. Не харесваше промяната.

Саша се усмихна на Ема, очевидно наясно с езика на тялото на другата.

— Да. Приятелите, с които живях във Форт Далас — Клаудия и Ейми. Клаудия, а, се среща с друг златен дракон. Не съм я виждала откакто напуснахме форта.

Среща. Сякаш не са свързани по дух. Развеселен бях от деликатното обясняване на половинката ми.

„По такъв начин ли виждаш връзката ни? Среща?“ От мислите й можех да кажа, че срещата е случайно изживяване, забавен начин да флиртуват един с друг. Среща, наистина.

„Ъъъ, не.“ Стрелна ме с поглед. „Но няма да й кажа, че си ми половинка. Това е странно. Хората не казват това.“

„Тогава как го казват хората?“

„Ще бъдеш мой съпруг, но не сме женени. Нямаше церемония. И е странно да кажа любовник, защото тогава ще има само секс. Затова е среща.“

„Хората са странни.“

Ема отново говореше. Изглеждаше изненада от думите на Саша — да избере думата „среща“, разбрах — и зададе въпрос.

— Не — каза Саша, смеейки се. — Изобщо не е обичайно. Всъщност съм доста сигурна, че е против правилата. Но няма да ги попитам и никога няма да го направя. Не знам дали някога ще се върна. Форт Далас е… различен. По-малко свободен.

Другият човек отговори и тонът й е пълен с гняв. Махна сега отключената верига на вратата и очите й се разшириха, докато изричаше злобно думи във въздуха.

Напрегнах се, готов да я разкъсам крайник по крайник, ако дори издишаше по грешен начин към моята Саша.

„Всичко е наред“, каза ми Саша, въпреки че също бе изненадана от увлечението на Ема. „Просто е разстроена. Мисля, че говоренето за фортовете предизвикват няколко заровени за нея емоции. Просто казва колко ги мрази и какво неприятно място за живеене са.“ Тогава на глас каза:

— Аз също не съм фен на фортовете. Какво са ти направили?

Ема отговори отрицателно, клатейки глава. Задържа вратата отворена и каза още нещо.

„Сменя темата“, каза ми Саша. „Няма да се моля, въпреки че сега съм любопитна.“

— Е, един от начините да разберем, е като нахлуем — половинката ми се усмихна и каза. — Знаеш ли, добре дошла си да дойдеш с нас, ако искаш да се запознаеш с още няколко безопасни, приятелски настроени хора. Обещавам ти, Клаудия и сестра й са наистина страхотни. Познавам ги от години. Всички се събрахме след Разрива и се грижехме една за друга. Ще се отнасят добре към теб, защото си ми приятелка.

Ема поклати глава. Съдейки по страничния поглед, който ми хвърли и картините, които изпълниха ума на Саша, все още бях тревога за нея.

— Дакх? Той е безобиден — Саша ми изпрати пълна със забавление мисъл.

Ема промърмори нещо и картина на мен, сваляйки панталоните си, изпълни ума на Саша.

Тя се засмя.

— Трябва известно време да свикнеш. Дрехите просто не са толкова важни за него.

Киселото изражение на Ема и отговорът й бяха неразбираеми за мен, но Саша се сви от смях. Опитах се да интерпретирам значението от мислите на половинката ми, но всичко, което получих, бяха странни картини и наблягания върху „голямата ми работа“ и колко уморена е Ема да я вижда.

Хората бяха странни същества.