Руби Диксън
Огънят в целувката му (7)

Глава 7

Саша

На следващата сутрин погледнах остатъците от яхнията и се зачудих дали съм достатъчно гладна, за да потърся засъхнали парчета в нея. Дакх не даваше признаци да напуска тази сутрин, както вчера и се запитах какво е нужно да направя за храната. Малкото вода, която беше останала, бе мътна и я прецедих през тениската си, преди да отпия глътка (не че тениската ми е по-чиста). Плиснах и лицето си, защото в момента се чувствах изцедена и мръсна. Никога не бях мислила, че ще ми липсва спането в стария ни, развален училищен автобус във Форт Далас, но там имах одеяла и стар матрак. Тук единственото нещо, което имах, бе мръсен под и дракон.

Мислите за автобуса ме натъжиха. Тревожех се за Клаудия. Дали е намерила Ейми? Дали е жива след атаката на Форт Далас, която отиде на юг? Или и двете бяха хванати от кмета? Или… бяха ли приятелите ми мъртви? Мисълта ме натъжи. Не исках да мисля за това. Ако бях истински приятел, щях да намеря най-добрия начин да спася Клаудия, както тя се опита да спаси мен… освен това чувствах, че не мога да спася дори себе си.

Ако Дакх не се сетеше да ме нахрани и да ми донесе още вода, имаше опасност да умра. Бях в капан тук горе и ставах все по-нервна с всеки изминал час от това, че нямах път за бягство, ако се случи нещо.

— Са-ча.

Обърнах се изненадана. Изглежда Дакх прекарваше повече време в драконовата си форма, но сега се беше променил и дойде до мен. Малко бе обезпокояващо, защото бе гол. Движеше се красиво, като котка и два пъти по-смъртоносен от тигър. Открих, че можех да го гледам цял ден… стига да носеше панталони. Ако е както сега, отмествах очите си от члена му всеки път, когато попадаше в полезрението ми, защото не исках да ме хване, че го зяпам.

Не исках да си въобразява разни неща.

Така че се правех на много заинтересувана от оцапаните, подгизнали маратонки, които все още не бяха изсъхнали след вчерашното потапяне.

— Как е?

Той се приближи толкова близо, че гениталиите му така или иначе ме докоснаха, иуу — и се наведе над мен, опитвайки се да срещне очите ми.

— Са-ча?

Задуших неловък смях. Предполагах, че трябваше да очаквам това. Погледнах го.

— Да?

Той посочи към ветровития перваз.

Веднага се паникьосах, скривайки се зад него.

— О, Боже. Друг дракон? — Страхувах се да погледна над раменете му и сложих ръце на плешките му, сякаш държейки го на място мога да го използвам като щит.

Дакх изръмжа ниско и не знаех смее ли се или е доволен, но звучеше щастлив. Той се обърна и хвана ръцете ми, точно както го направи вчера. След това ме заведе до ръба.

О, трябваше да е безопасно. Предполагам, че се паникьосах заради вчерашния неочакван натрапник.

— Какво има, Дакх? Какво искаш да видя?

Той отиде до самия ръб и просто погледна към празното небе. Задържах здраво ръката му — игнорирах факта, че ръцете му завършваха с нокти — и погледнах напред. Не виждах нищо, освен руините на Стария Далас пред нас, които изглеждаха както винаги. Улиците бяха покрити с останки на стари коли, боклук и трева, пораснала в пукнатините на асфалта. Пълзящи растения се катереха по сградите, небостъргачите не бяха нищо повече от разбито стъкло, докъдето можех да видя. Някъде долу видях стадо говеда, които се движеха по улицата. Беше ми познато, затова огледах небето. Не видях нищо. Беше ясен ден, времето хубаво и топло, без нито едно облаче. Зеленикавосивото пулсиране на Разрива беше на същото място, както винаги, нащърбена рана на иначе синьото небе.

— Какво да гледам? — Не че очаквах отговор, разбира се. Просто се чувствах по-добре да го кажа на глас, сякаш наистина разговаряхме. — Нещо конкретно?

Той не отговори. Но когато отново огледах небето и все още не виждах нищо, пак погледнах към него. Дакх ме гледаше с най-… съсредоточения, удовлетворен поглед. Сякаш се наслаждаваше да ме гледа. Накара ме да се изчервя и да се чувствам срамежлива. Кога за последен път се чувствах така? Всеки път, щом Тейт ме погледнеше, чувствах срам. Всеки път, когато ме погледнеше друг войник, се подиграваха, защото знаеха, че се продавам на Тейт. В техните очи бях боклук, въпреки че го правех за оцеляването си. Никой не ме бе поглеждал, сякаш съм най-хубавото, което някога са виждали.

Беше странно хубаво да го усетя сега.

— Какво да търся? — Напомних отново, чувствайки се смутена. Затъкнах кичур коса зад ухото си, желаейки да заслужа погледа му в момента. Бях сигурна, че съм мръсна, косата ми заплетена и с изчервено лице. Разбира се, той бе дракон, затова не бях сигурна дали трябва да се интересувам от мнението му или не.

Всичко, което Дакх направи, беше да хване ръката ми отново, галейки я. Той докосна другата ми ръка, тази с превръзката.

— Ауч?

Да не би да ме питаше дали днес е по-добре?

— Добре съм — казах му. — На счупеното му трябва време да зарасне. Въпреки че не съм сигурна защо ти го казвам, освен факта, че харесвам да слушам гласа си. Просто се чувствам добре да говоря, знаеш ли? Въпреки че се чувствам глупаво.

Той кимна бавно, сякаш ме разбра.

— Са-ча… Дакх? — Отново посочи към откритото пространство.

Въпреки че не бях сигурна какво ме пита, свих рамене.

— Да, разбира се. Можем да си тръгнем по всяко време. Няма проблем.

Дакх докосна бузата ми и преди да реагирам на нежното докосване, той се превърна в дракон. Секунда по-късно голям, черен нокът се обви около кръста ми и бях понесена от перваза в празното пространство.

Бях твърде ужасена, дори да крещя.

О, Боже мой, как Клаудия правеше това? Висях от ноктите на Дакх, косата ми се вееше покрай лицето, докато той размахваше криле, издигайки се по-високо. Чувствах се напълно несигурна. Имах чувството, че всеки момент ще ме изтърве и щях да падам тридесет — не, триста — метра и ще се разбия на милион парчета. Прилепих се към ноктите му.

— Моля те, не ме изпускай!

В отговор драконът повдигна предните си крака и ме прегърна до големите си, изгарящо горещи гърди. И това е нещо. Стисках се колкото е възможно по-здраво, държах очите си затворени. Не ме интересуваше, че кожата му е толкова гореща, сякаш изгарям лицето си или че раната на бедрото ми пулсираше по-лошо, или че притискането към люспите му означава раната на ръката ми да ме боли още повече — нямаше да се пусна за нищо на света. Трябваше да ме отскубнат от него, за да стане.

Летяхме вечно. Или поне така изглеждаше. Разбира се, освен това сякаш минаваше цяла вечност между всеки дъх, който си поемах, така че не знам колко време пътувахме. Прекалено дълго. Не харесвах летенето. Ни най-малко.

В края на краищата отворих едното си око. Земята бе на ужасно голямо разстояние от преди и трябваше да преглътна писък от тревога. Но когато Дакх се завъртя, хващайки въздушно течение, видях високите, счупени небостъргачи на Форт Далас да остават далеч зад нас и да се отдалечават все повече. Накара ме да почувствам любопитство. Къде отивахме?

Къде ме отвеждаше?

И как щях да се върна обратно.

Погледнах големия дракон, който ме държеше в ноктите си, но бе невъзможно да видя нещо, освен златно гърло, златни крила и златни люспи. Всъщност люспите, към които съм притисната, бяха горещи, сякаш прегръщах тиган. Изгаряше кожата ми и се раздвижих в ноктите му, опитвайки се да се наместя.

Той веднага разхлаби ноктите си.

Изкрещях, държейки го.

— Не! Не! Не смей да ме пускаш!

Почувствах ниско ръмжене в корема му и Дакх услужливо затегна хватката си. Ръмженето продължи и имах подозрението, че се смее на истерията ми.

— Не е смешно — отвърнах му. Исках да ударя един от ноктите, който ме държеше, но знаех, че не трябва да се хапе ръката, която те храни. Все още не бях толкова близка с моя дракон.

Е, не е точно моят дракон, а дракон, когото познавах. Предполагах, че това по някакъв начин го правеше мой.

Продължихме да летим, докато не се появиха куп разрушени сгради, летяхме над магистрала в западна посока със слънцето зад нас. Започваха да ме болят мускулите от това, че се бях стегнала от страх и ранените ми ръка и бедро пулсираха в ритъм. Нямаше изгледи да спрем, обаче.

Тогава го видях. Напред, закътан в дърветата, забелязах плосък сив покрив на дълга, голяма постройка, с впечатляващ паркинг. Знаех коя е тази сграда, и че сме много далеч от града. Вероятно затова беше непокътната, за разлика от постройките в близост до Форт Далас.

Беше търговският център. Един от онези големи магазини, които продават всичко от хранителни и спортни стоки, съдове за готвене, телевизори и всичко между тях.

От вида му издадох странен въодушевен звук. Ноктите на Дакх се стегнаха около мен в неизречен въпрос, затова посочих напред.

— Тази сграда. Можем ли да спрем там?

Дъхът ми спадна, когато си спомних, че говоря с дракон, който не разбира английски, но бях едновременно изненадана и удовлетворена, когато той се сниши, разгръщайки крила, за да се плъзне към сградата. Може би възбуденото ми сочене означаваше нещо за него. Няма значение във всеки случай. Бях развълнувана от всички възможности, които предлагаше центърът.

Никога не бях събирала с Клаудия, но тя ми беше казала всичко за това. Как магазините са ограбени и изоставени и всичко полезно е взето. Как е трябвало да рови в купчините боклуците с часове, търсейки консерва риба тон, която са пропуснали, или неотворен пакет храна. Разказа ми за миризмата на труповете на животни, когато птица, плъх или елен са влезли в сградата и са умрели. Клаудия имаше всякакви обезпокояващи истории за събирането След.

Но помнех и пазаруването Преди. Обичах го. Толкова дълго бях без толкова много неща, че практически бях зашеметена от мисълта за нови дрехи или обувки — или, по дяволите, купа за храната ми.

Дакх се спусна и плесна с крила, приземявайки се грациозно на паркинга. Беше буренясал и все още имаше няколко счупени коли, разпилени наоколо. Ръждясали пазарски колички бяха разхвърляни и преобърнати. Всичко бе покрито с бурени и мъртви листа, но вратата към търговския център беше цяла. Мръсна, но цяла.

Потупах нокътя на Дакх, показвайки му, че искам да ме пусне долу, сега, когато се бяхме приземили. Той ме освободи, поставяйки ме внимателно на асфалта, и ме наблюдаваше, докато чакаше да види какво ще направя. Какво ставаше? Това бе един вид… отстъпване. Но ако това е случаят, щях да го приема, защото си умирах да видя какво има в центъра. Възможностите ме правеха абсурдно въодушевена, но предполагах, че имаме лимит за това, което можехме да вземем, след като нямах представа къде отивахме след това. Усмихнах се колебливо на Дакх и нямах нищо против, когато носът му се притисна в косата ми като израз на драконова привързаност.

Приближих се до входа на търговския център и се разтревожих, когато видях, че плъзгащите се стъклени врати бяха отворени леко. Вътре беше тъмно, така че не можех да кажа дали вътре е разхвърляно, но определено не бе добър знак.

— Изглежда някой е бил тук преди нас. Предполагам, че не е изненадващо, но въпреки това е разочароващо. — Въздъхнах и погледнах Дакх. — Нека въпреки това отидем.

До мен той подуши, плъзгайки носа си по ръба на направената от метал и стъкло врата. Ноздрите трепнаха и се разшириха, сякаш е подушил нещо лошо и пъхна муцуната си в цепнатината, опитвайки се да я разшири.

— Хей, хей — възразих, слагайки ръка на главата му. — Няма да можеш да влезеш с този размер. Трябва да се промениш в човешки размер — дръпнах го, след това докоснах един от роговете му. — Промени се.

Той се отдръпна и погледна надолу към мен, очите му бяха златни.

— Промяна — отново му казах, въпреки че знаех, че не разбира думата. — Дай ми Дакх — показах някой малко по-висок от мен. — Дакх.

За мигване на окото пред мен внезапно стоеше човешки изглеждащия Дакх.

Усмихнах се окуражително.

— Така е по-добре. Ще влизаме ли? — Хванах голямата му длан и тръгнах напред.

Той изръмжа.

Замръзнах на място, тялото ми изстина. Оскърбих ли го по някакъв начин?

— Какво направих?

Дакх се приближи, мина пред мен и влезе вътре пръв. Направи крачка-две, душейки въздуха, след което се обърна към мен и хвана ръката ми.

О! Предполагам, че проверяваше дали е безопасно за мен. Почувствах се глупаво.

— Ти си от алфа-мъжете, които се бият в гърдите, нали? Добре, ти можеш да водиш колкото искаш, стига аз да мога да спирам колкото искам. — Сложих ръката си в неговата и пристъпих напред.

Веднага усетих странната миризма. Набърчих носа си и опитах да го потъркам, преди да си спомня, че не мога да използвам ранената си ръка.

— Каква е тази миризма? Скункс, може би?

Дакх поведе напред… и открих, че вътре не е толкова тъмно. Повече от големите флуоресцентни лампи бяха изгорели, но имаше няколко разпръснати тук-там, които работеха. Лампи в случай на спешност, мисля. Това бе облекчение. Не можех да си представя какво бихме пропуснали, ако се препъвахме надолу в тъмното.

Защо? Защото пред мен бе раят за събирачите.

Не ми пукаше, че магазинът вонеше или че всичко бе покрито с прах. Зад заплетената купчина от метални колички за пазаруване, запречващи входа, имаше касови апарати. А зад тях — стелажи и стелажи с дрехи. Зад тях щеше да има домакински принадлежности и спортни стоки и всичко друго, което можех да си представя.

— Все едно е Коледа — прошепнах на Дакх и леко изпищях от вълнение.

Ръката му се затегна над моята, драконова усмивка проблесна и почувствах лек трепет от щастие в сърцето си за пръв път от сякаш… цяла вечност.

Чувстваше се грешно. Бях затворница на дракон, разделена от всичко и всички, които познавах, и въпреки това видът на търговския център ме изпълни с толкова много радост. Почувствах как щастието избледня и се замени със срам. Срам, че съм толкова повърхностна и развълнувана от материалното.

Дакх ме разглеждаше със сериозно изражение, преди да ме докосне по бузата. Притисна кокалчето си към ъгъла на устата ми и се опита да го повдигне, за да стане усмивка.

Искаше да ме види да се усмихвам отново.

Поради някаква причина това отново върна щастието и се усмихнах.

— Добре. Едно нещо за един ден. За сега, пазаруването.

Отне няколко минути да изблъскам количките от входа и когато работата беше свършена, издърпах една от камарата, за да я използвам. Разбира се, Дакх я вдигна, и ми отне няколко минути, за да се опитам да му обясня, че, не, количката си има колела и е предназначена да се търкаля. Беше озадачен от количката и му отне известно време, за да я търкаля напред-назад с намръщено лице. Исках да я взема от него и да продължим, но се принудих да съм търпелива.

Магазинът нямаше да отиде никъде. Бяха минали седем години от Разрива и ако тези неща бяха оцелели толкова дълго, щяха да издържат още един ден.

Когато най-накрая удовлетвори любопитството си, се обърна към мен. Дадох най-доброто от себе си, за да не взема количката и да тръгна с нея.

— Последвай ме. Отиваме на пазар, ти и аз.