Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 35 гласа)

Глава 36

Саша

Малко по-късно Дакх стоеше на бетонния под в апартамента на Клаудия, опашката му се мяташе наляво-надясно с нетърпение. Ейми седеше на стол наблизо, миришейки на парфюм от рози, лицето й обърнато към свежия въздух, докато Клаудия и аз се карахме над закопчаването на седлото.

— Трябва да го завържеш тук — каза ми тя.

— Но няма ли да е по-добре, ако го пристегна? Не искам да прещипя кожата му. — Погалих разтревожена люспите на Дакх.

— Той е дракон, глупачке. Няма да го прещипеш. — Посочи към въжетата, кръстосващи се на гърдите му. — И имаш нужда да се увериш, че възлите ще те задържат или ще се плъзнеш настрани. Не че имаш някакъв опит с това, нали?

— О, сарказъм. Колко ми липсваше — подразних я аз и завързах както ми показа Клаудия. На Дакх пратих „Добре ли си, бейби? Не е ли твърде стегнато?“

„Изобщо. Стегни по-здраво, ако трябва. Не искам да има опасност да паднеш.“

„Не се тревожи. Няма да летим, ако не е безопасно.“ Взех още въжета и погледнах към Клаудия за инструкции. Практикувахме слагането на седлото цял следобед, защото трябваше да се науча как да го правя сама. В момента, в който Дакх се превърнеше в човек, нямаше значение колко стегнати са възлите, защото щяха да паднат от него. Затова имах нужда да знам как да слагам тези неща и да ги свалям лесно. Клаудия беше търпелива с мен, демонстрирайки върху Каел как слага седлото и как го маха, отново и отново, за да мога да практикувам с Дакх. Даде ми резервното си седло, обещавайки, че ще вземе още до няколко дни.

Бях доста развълнувана от мисълта да летя на седло, но също и разтревожена, че ще объркам нещо и ще падна отново.

„Ще внимавам за теб“, обеща Дакх. „И няма да те оставя да удариш земята. Ще те хвана доста преди да си дори близо до нея.“

„Това е грижливо от твоя страна, бейби, но най-добре да не изпробваме тази теория. Трябва да го направя правилно.“ Концентрирах се върху купчината въжета, лебедки, колани и стремена. Бъркотия бе, разбира се, но методите на Клаудия имаха смисъл. Можех да видя защо правеше нещата по този начин.

Накрая проверих три пъти всички въжета и регулирах колана, който носех. Клаудия ми каза, че е от платформа за бънджи скокове, където попаднала случайно. Всичко, което знаех, бе, че са закачени на седлото, което бе завързано на дракона, в случай на инцидент, което ме караше да се чувствам в по-голяма безопасност.

— Мисля, че съм готова.

— Всичко ще е наред, обещавам. — Клаудия ме погледна жизнерадостно. — Освен това Каел и аз ще летим зад вас. — Потупа дракона си по хълбока и му се усмихна щастливо, говорейки си нещо, което не можех да чуя.

О, разбира се. Караше го да изглежда лесно.

„Лесно е“, увери ме Дакх, побутвайки косата ми. „Каел ми каза, че той и половинката му летели ежедневно. Тя обича да лети.“

Да, но Клаудия винаги е била в пъти по-смела от мен. Затегнах въжетата около гърдите си отново.

— Добре, да го направим.

— Ето — каза ми Клаудия и повдигна чифт очила за плуване. — Ще ти трябват тези. И си дръж устата затворена, защото аз глътнах прекалено много буболечки.

Сдържах смеха си при това и сложих очилата. Косата ми вече беше сплетена на стегнати плитки и се обърнах към другите.

— Как изглеждам?

— Стилно — обади се Ейми, докато ставаше. — Ако вие, хора, изчезвате, слизам долу. — Изкуцука покрай мен, гледайки нервно драконите, и ме прегърна. — Беше чудесно да те видя отново, Саша. Толкова съм щастлива, че си в безопасност.

— Благодаря ти — казах й и я прегърнах ентусиазирано. — Ще се върна много скоро, обещавам.

Тя кимна и се насочи към вратата от другата страна на апартамента на Клаудия, вървейки към бункера си. Исках да й помогна. Ясно бе, че се чувства в капан, не само в тази ситуация, но във всичко. Тъгата никога не напускаше погледа й.

Дакх ме побутна.

„Мога да чуя мислите ти, мое пеленаче. Не можеш да решиш проблема й. Тя е в безопасност по този начин.“

Изкисках се на себе си, както винаги, когато ме наречеше „пеленаче“ вместо „бейби“.

„Добре, добре. Ще решаваме проблемите един по един.“

Той наведе рамо и сложих крака си в стремето, сграбчвайки висящите от лъка на седлото въжета, за да се кача. След миг бях преметнала крак през гърба му и седях в седлото си. Пробвах дръжките на велосипед, които бяха завързани в кожата, и след това се наведох да приспособя въжетата за краката си, докато Клаудия се качваше върху Каел и правеше същото. Направи нещата за мен възможно най-лесни. Всеки каиш бе с различен цвят, затова бе лесно да разбера, че червеният каиш трябва да се завърже за червеното въже, зелената тока с другата зелена. По времето, по което приключих, бях малко уморена от цялото това закопчаване и завързване, но също и много сигурна.

„Пробвай го“, каза ми Дакх. „Опитай се да паднеш.“

Опитах се, подскачайки върху седлото и се наведох тежко настрани. Дръпнах каишките и се размърдах силно в седлото, гледайки дали нещо ще се откачи. Бях подсигурена.

— Мисля, че сме добре.

— Добре! — Клаудия вдигна палец към мен и издърпа очилата си на очите. — Нека се завъртим около сградата, става ли?

Кимнах и си сложих чифт градински ръкавици, след това хванах дръжките.

— Нека направим един кръг около сградата, Дакх.

„Както желаеш.“

Може би очаквах да тръгне напред внимателно или нещата да са бавни, но моят дракон се изстреля във въздуха. Главата ми падна назад и изпищях от изненада. Сграбчих дръжките и затворих очи, чакайки сигурната смърт.

„В безопасност си. Нищо не се е изместило.“ Тонът на Дакх бе развеселен. „Можеш да отвориш очи.“

„А ти можеш да спреш да се смееш“, казах превзето и се принудих да погледна. Светът е разстлан пред нас, крилата на Дакх широко разперени, за да хванат вятъра. Наведе глава и гледката се показа изцяло. Беше… невероятно. От тук горе Старият Далас бе зелен и сив, бетонен и обрасъл, и се чувствах могъща на гърба на Дакх, вместо в ноктите му.

„Е? Какво мислиш?“ Попита моят дракон.

„Има много по-малко блъскане“, отговорих му и посмях да вдигна ръката си достатъчно дълго, за да я сложа на врата му. „А ти? Удобно ли ти е?“

„Да. Дори и да не ми беше, ако това е, от което се нуждаеш, ще го изтърпя.“

„Сладък си.“

„Ти си половинката ми. Защо да не съм най-добрият за теб?“ Звучеше озадачен.

„Просто е хубаво да го чуя“, казах му.

„Тогава трябва да ти казвам такива неща през цялото време.“

„Ти вече го правиш.“ Изпратих му изблик от мисли на обич и си поех дълбоко дъх, втренчвайки се в хоризонта, прострян пред нас. Интересно как изгледът се променя заедно с начина на пътуване. На гърба на Дакх чувствах света отворен за нас. Може би не бе лудост да напуснеш Форт Далас и да видиш света. Може би можехме да потърсим други градове, по-хубави места за живеене, места с повече оцелели… Може би можем да видим света или поне това, което е останало от него. Гранд Каньон все още трябваше да го има. Йелоустоун също. Ниагарските водопади… Възможностите бяха безкрайни. По дяволите, плаж. Обичах плажа. Само мисълта ме изпълни с копнеж. Отидох там на ваканция със семейството си само няколко седмици преди да се появи Разрива.

Споменът ме удари като стена и си поех дъх, борейки се със сълзите си. Не можех да плача. Ще замъгля глупавите очила.

„Искаш ли да отидеш до океана? Ще те заведа. Посочи ми посоката и ще тръгнем. Веднага ще тръгнем.“ Мислите му бяха пълни с утеха и загриженост. „Само не бъди тъжна, мой сладък огън.“

„Обичам те, бейби“, казах му. „Не съм тъжна, наистина.“

„В главата ти съм. Мога да почувствам тъгата ти.“

„Просто мисля за миналото. Загубих родителите си, когато Разривът се отвори. Те умряха в една от най-първите драконови атаки.“

„Аз… съжалявам.“

„Не те видя, скъпи.“ Погалих люспите на врата му отново. „Който е нападнал, не е могъл да спре. Почувствай мислите ми. Знам, че са объркващи. Но не само аз пострадах. Всички пострадаха. Ти също.“ Изпратих му успокояващи послания. „Загуби ли някого, когато дойде тук?“

Дълга пауза в мислите му. Наклони крила и завихме около ъгъла на сградата. Наблизо Клаудия пак вдигна палец, а Каел летеше на близко разстояние от нас. Леко помахах с ръка, за да разбере, че съм я видяла. Тогава Дакх ми отговори.

„Да… загубих. Не помня име, но ми се струва, че си спомням… близък. Брат.“

„О, Боже мой. И той е тук? Или от другата страна?“

„Премина. Не знам какво се е случило с него след това. Дори не си спомням какво е станало с мен.“ Мислите му бяха изкривени. „И колкото повече мисля за това, толкова по-трудно става.“

„Няма нищо“, казах му бързо, докато той се спускаше към апартамента на Клаудия. „Фактът, че си спомни всичко това, е невероятен! Знаеш ли, спомняш си повече, отколкото Каел.“ Не можах да спра гордостта да не изпълни мислите ми.

Дакх бе развеселен от това.

„Няма за какво да се гордееш, половинке. Ако си спомня по-малко, вероятно е бил по-засегнат от лудостта. Засегнала е твърде много от ума му.“

Ужасно бе да мисля за това. Почувствах лека вина, когато се приземихме и Клаудия се плъзна от гърба на Каел, потупвайки носа му, преди да ме погледне очаквателно. Слязох от гърба на Дакх, макар и по-малко грациозно от нея, и махнах очилата си.

— Какво мислиш? — попита Клаудия. — Нещо трябва ли да се коригира?

— Беше чудесно — казах ентусиазирано. — Много по-добре от летенето в ноктите му.

— Значи всичко работи? — Клаудия отиде до седлото, провери възлите ми отново и поговорихме за възможни подобрения и от какви приспособления ще имаме нужда за в бъдеще. Но обръщах внимание на този разговор само наполовина.

Продължавах да мисля за Дакх и изгубения му брат. Колко ли много бе полудял. Домът му го нямаше, заедно с приятелите му, семейството му и голяма част от ума му. Накара ме да се чувствам виновна, че мислех хората за единствените жертви.

Предполагах, че полетът промени повече от един изглед.