Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Глава 39

Саша

Чувствах се като в забавена празнота. Всичкият въздух беше изсмукан от стаята. Всяка секунда, всеки дъх, се разтягаше до безкрайност.

Просто не бях сигурна какво да мисля, когато те грабна във въздуха.

Видяла е това? Клаудия е видяла това?

Знаела е, че Дакх ме е взел?

Имам предвид, разбира се, че е знаела. Шокирана бях от мисълта, че не се е помъчила да ми помогне да избягам, въпреки че е видяла, че той е този, който ме е взел.

Като се замисля, никога не ме беше питала как съм се срещнала с Дакх. Сякаш вече е знаела…

„Саша?“

Игнорирах притеснената мисъл на Дакх и се опитах да успокоя собствените си обезумели мисли.

— Какво имаш предвид? — Изумена бях колко безпристрастен бе гласът ми, колко спокоен. — Видяла си Дакх да ме сграбчва, когато падах? Когато атакува Форт Далас?

Изражението й се промени — първо изненада, след това вина. Осъзна какво каза. Аз също. През цялото време толкова внимателно, толкова деликатно опитвайки се да разбере дали съм щастлива, наистина щастлива, е знаела, че ме е изоставила на Дакх.

Знаеше, и защото нямам проблем с него, всичко е наред.

„Моя Саша, защо си разстроена?“

„Това част от плана ли беше“, настоях. „През цялото време? Щяха ли да ме отвлекат, за да ме дадат на теб? Никога не е било, за да ме спасят, нали?“

„Не знам какво е била планирала, но достатъчно ясно казах на Каел, че искам човешка половинка. Ти падна в ноктите ми и знаех, че си моя.“

„Те също, нали?“

„Каел се свърза с ума ми и се опита да ме убеди да те върна. Не го направих.“

Значи са знаели. През цялото време са знаели, че съм с него, и ме оставиха. Почувствах се зашеметена. Шокирана. Наранена.

Предадена.

Всички ме предадоха. Клаудия бе готова да излезе и да спаси Форт Далас, но не се опита да ме спаси, когато бях уплашена и сама?

Това бе черешката на тортата и приключих.

Клаудия изглеждаше разстроена.

— Саша…

Вдигнах ръка.

— Не искам да говоря с теб сега. — Гласът ми спря. — Изостави ме.

— Не знаех какво да правя!

— Знаеше! Имала си избор и ме изостави… остави драконът да ме вземе, защото искаше да спасиш сестра си. Знаела си какво е искал Дакх. Въобще някога имало ли е план за спасението ми?

— Беше риск — каза меко. — Но мислех, че ще си в по-голяма безопасност, отколкото с Тейт…

— Е, добре, толкова съм щастлива, че си планирала бъдещето ми — сопнах се. — Какво ще кажеш следващият път да ме оставиш да реша сама? — Минах покрай нея, вземайки очилата си от масичката. Чувствах се използвана. Чувствах се толкова, толкова предадена.

Чувствах се толкова глупава.

Как някога бях мислила, че тези хора ги е грижа за мен? Че са ми приятели? Разбира се, че Клаудия ще постави сестра си над мен. Разбира се, че никога не е идвала за мен. Не и ако е знаела, че ще си бъда наред, прегръщана от дракон. И глупавата аз, никога не се бях спирала, за да поставя под въпрос нещо от това. Просто се тревожех за Клаудия и Ейми, сякаш са ми приятели и не са ми забили нож в гърба.

Отидох до страната на Дакх и грабнах каишите, изтегляйки се на гърба му.

„Заведи ме вкъщи.“

— Саша…

— Не искам да говоря с теб — излаях към нея. — Не сега!

„Разстроена е“, каза ми Дакх. „Каел е ядосан заради това.“

„Можеш да кажеш на Каел да си го завре в задника“, изпратих му, кипейки. „Нека се опита и да ме изяде. Няма да съм повече от хапка горчивина, защото съм точно това в момента.“

„Никога няма да те нарани“, каза ми разпалено Дакх. „Никога няма да го оставя да се приближи достатъчно. Закопчей се и ще те отведа.“

Сякаш отне цяла вечност, докато се привържа правилно, и през това време Клаудия просто се взираше нагоре към мен с наранени очи. Чувствах погледа й да пробива в мен, но не ме интересуваше. Просто се фокусирах върху поставянето на всеки възел на място. Когато най-накрая приключих, сложих ръце на дръжките и погледнах право напред.

„Готова съм. Тръгвай.“

„Разстроена си?“ Попита Дакх със странен тон. „Защото си половинката ми?“

„Защото не ми дадоха избор. Никой никога не си направи труда да ме попита какво искам аз. Нито ти, нито Клаудия, нито шибаният дракон на Клаудия. Никой никога не се спира за миг да помисли как се чувствам, хвърлена на дракон, вместо да остана във Форт Далас. Всеки предполага, че знае какво е най-доброто за мен. И затова съм ядосана.“ Стиснах по-силно дръжките. „Тръгвай, моля.“

„Не трябва ли да поговорим? Не харесвам сълзите ти.“

„Плача ли? Не ме е грижа. Просто тръгвай. Точно сега не искам дори да говоря с теб.“

Почувствах шока в мислите му.

„Ядосана си на мен?“

„Да. Точно сега съм ядосана на всички. Моля те, остави ме сама.“

Имаше дълга пауза и можех да кажа, че Дакх се опитваше да разбере какво да направи. Знаех, че всеки инстинкт му казва, че трябва да ме успокои, но наистина, наистина исках да излитаме сега. Исках да се махна от тъжните, виновни очи на Клаудия, защото ако останех, щях да кажа неща, които не харесвам, и щеше да ме боли дори повече. Исках само да се свия в някой ъгъл и да ближа раните си.

Най-малкото Тейт ме счупи само отвън. Никога не ме бе наранявал отвътре. Можех да се махна от ужаса, защото знаех, че е просто временно. Нещо, което да се изтърпи.

Не знаех как да се справя с това. Дори обичайният ми метод да отида на „щастливото“ си място не работеше, защото, когато се опитах да извикам умствена картина на светли поляни и цветя, мислех за Дакх и знамето в роля на одеяло за пикник и начинът, по който се опита да ми подари изтръгнат храст, сякаш бе същото нещо като да ми подари букет.

Мислите ми бяха бъркотия през целия дълъг полет до вкъщи.