Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Глава 10

Дакх

Моята Са-ча ме объркваше.

Потърках носа си по колоната на гърлото й, чакайки я да ми даде знак, че е готова да се чифтоса. Че ще ме предизвика. Мислех, че ще го направи, още повече че изгони другата женска. В края на краищата, не се ли прави така, преди да преследваш мъжкия, когото си избрал?

И когато подуших влагалището й по ръката й, ме порази нужда за половинката ми. Забравих за всичко друго, освен за нея и мириса й. Нека другият малък човек си тръгне. Това, което исках, бе пред мен, ароматът й — в носа ми.

Но когато другата си отиде, Са-ча не направи никакво движение, за да ме предизвика. Уханието й придоби нотка на страх и се разочаровах. Какво пропусках? Какво?

Задържах я, чакайки. Надявайки се. Ако не друго, исках да сложи ръка между бедрата си и да покрие пръстите си с аромата на вагината си. Исках да го оближа от ръката й и да видя реакцията й още веднъж. Исках да разтвори крака и да ме остави да пия от източника.

Исках всичко от тази женска.

Но тя само ме погледна с големи, неспокойни очи и миризмата й се изостри още повече от страх. Спомних си за последния път, когато се опитах да я докосна, и как от очите й потече вода.

Не исках това да се случи отново. Да виждам това ме нараняваше. Но как можех да й покажа, че исках да я бележа за своя половинка? Че е в безопасност с мен? Че не можем да говорим, освен ако умовете ни не са свързани, а не можем да се свържем, докато не й дам огъня си? Членът ми ме болеше от нуждата да я бележа, а не можех да я докосна, не и докато миришеше на страх.

Трябваше да разбера.

— Са-ча. — Сложих ръка на бузата й, докосвайки я. Иска ми се да знаех човешката дума за чифтосване, за предизвикателство. Но знаех единствено името й, така че се опитах да й покажа с докосването си. Заградих я с ръцете си и я обърнах, притискайки члена си към дупето й.

Тя остана схваната в ръцете ми. Не се дръпна, но и нямаше нужда. Можех да усетя нежеланието й толкова ясно, колкото подушвах и страха й.

Бях победен. Пуснах я, въпреки че инстинктите ми ми казваха да я бележа. Да я направя моя. Но как да я бележа, ако не ми отговаря с желание?

 

 

Дълго мислих върху това. Са-ча бъбреше ведро и с щастлив тон, докато вземаше разни неща от рафтовете и ги развиваше. Разгърна нещо, което приличаше на животинска кожа, но на пипане беше различно, и хвърли няколко меки петна върху нея. Осъзнах, че прави такава купчина, за да спи, и преглътнах ръмженето си. Половинката ми трябваше да спи в защитническата ми хватка.

Но… Са-ча не беше моя половинка.

Ядеше от лошо миришеща храна от един от малките кръгли съдове и издаваше щастливи звуци. Оставих я да я изяде цялата — щях да ловувам един от четирикраките зверове, които обитаваха тази земя за закуска. Трябваше да взема Са-ча с мен, защото не смеех да я оставям сама отново. Ако тя бе половинката ми, щях да я оставя в гнездото си, уверен, че ще се защити с мириса на огъня ми в кръвта й.

Точно сега тя миришеше твърде добре, твърде плодовито, твърде женствено.

Мислех върху това дори и когато гласът й се сниши и щракна нещо, което имаше малка светлина и осветяваше един от квадратите с намачкани бели чаршафи. Разгърна ги, пленена от каквото и да виждаше, докато очите й бавно започнаха да се затварят. Накрая щракна странната светлина и отмести квадрата, след което заспа, сгушена в петната си. Не можех да се променя в бойната си форма тук, не и без да счупя много неща и да я събудя. Затова отидох до гнездото от кожи, което тя направи за себе си на пода и легнах до нея.

Са-ча само въздъхна и потъна по-дълбоко в гнездото, дишайки равно. Носеше повечето от странните кожи, които беше взела днес. Не разбирах защо хората избираха да покриват телата си с тези неща — може би защото нямаха люспи, които да ги покриват? Тя дори ми даде кожа — стегната, която притискаше торбичката ми с всяка стъпка. Само мисълта за това ме накара да се протегна, за да наглася члена си, и се намръщих. Мразех я, въпреки че щях да я нося, за да я удовлетворя. Тя се покриваше изцяло с тези неща. Не ги харесвах. Исках да галя кожата й и да я чувствам срещу себе си, но всичко, което чувствах, бяха тези странни слоеве.

Тя спеше, доволна, и я гледах, докато го правеше. Харесваше това място, това гнездо. Не само странните кожи с петната, но цялата постройка. Толкова се зарадва от вида на всяко едно нещо, че реших да останем тук, където беше щастлива.

Фактът, че тук имаше друга човешка жена, ме смути. Не я подуших, сетивата ми бяха притъпени от странната миризма във въздуха. Напомни ми на вонята на човешкото им гнездо. Не я харесвах и не й вярвах. Ако другият човек се върне, ще го унищожа. Са-ча трябваше да бъде в безопасност на всяка цена. Ами ако наблизо имаше друг човек със същата способност да маскира миризмата си?

Придърпах Са-ча по-близо до мен, разтревожен от мисълта.

Тя издаде нисък звук на болка и бедрото й трепна рязко. Намръщих се на себе си. Беше обвила бедрото и ръката си с повече нови кожи и беше покрила раните си с неприятно миришеща паста. Женската ми имаше много наранявания и не можех да спра да се притеснявам, че може би бях твърде груб с нея в миналото, когато гарваните атакуваха ума ми. Затова ли сега, когато я докосвах, се страхуваше от мен? Дали не я бях ранил и сега просто не помнех? Когато бях далеч, умът ми не бе нищо повече от един хаос, но когато тя е близо, мислех ясно. Не мисля, че бих я ранил, но не можех да съм сигурен.

Нищо не е сигурно, докато не свържем умовете си и не започнем да говорим свободно.

Са-ча бе толкова малка и деликатна. Докоснах рамото й, като исках да я помилвам и прегърна, но не исках да я нараня. Тя въздъхна леко в съня си и се приближи до мен, сякаш удовлетворена от докосването ми. Бях толкова щастлив от тази малка реакция, прокарах ръката си нагоре-надолу по гърба й, галейки я през слоевете. Издаде доволен звук и бях изненадан от това колко много радост почувствах от насладата й.

Когато спеше, тя не се страхуваше от мен. По-рано, когато облизах от пръстите й аромата й, ми се стори, че видях в очите й интерес. Горещина. Очакване. Не доведе до никъде, но ми каза, че Са-ча ще отговори на ласката ми, така си мислех. Ако можех да я накарам да ме предизвика, щеше да се справи с малка битка, щеше да отстъпи сладко, позволявайки ми да я завладея. Да ми позволи да я яхна и да я бележа, да й дам огъня си.

Да ни направя едно.

Трябваше да я накарам да ме предизвика. Някак си. Намек за спомен мина през съзнанието ми, неотдавнашен. Каел и човешката му половинка. Тя е малка и деликатна като моята Са-ча, и въпреки това бяха чифтосани. Каел каза, че споделят умственото говорене.

Как беше успял да я накара да го предизвика? Погалих гърба на половинката си, мислейки.

Може би утре, когато потърся храна за себе си, можех да се приближа достатъчно до човешкото гнездо, за да успея да обменя мисли с Каел. Ще го попитам как е успял да накара неговия малък човек да се промени в бойната си форма и да го предизвика.

Не можех да чакам дълго преди Са-ча да приеме огъня ми. Всеки ден, в който отлагахме, беше ден, в който животът й бе в опасност.

Нямаше да позволя друг да ми я отнеме.

 

 

На следващата сутрин Са-ча яде от друг от кръглите й контейнери и си сложи още един слой кожи, включително и на стъпалата си. Посочих към входа на странната пещера, показвайки, че желая да тръгна с нея, и тя изглежда разбра. Кимна и изви дългата си коса като въже, сложи още една кожа и плъзна ръката си в моята.

Това просто малко докосване беше достатъчно да ме направи гладен за повече. Спомних си за пръстите й, покрити с миризмата й, и преборих желанието да изръмжа от страст. Трябваше да съм спокоен, ако исках да запазя мириса на половинката си без страх.

Са-ча взе тежка чанта, пълна със съкровищата й, въздъхна тъжно и ме погледна търпеливо.

Взех от нея чантата и я сложих на земята. Щяхме да се върнем. Нямаше нужда да взема това с нея.

— Дакх — възрази, взимайки торбата отново. Изстреля странната си човешка реч към мен, пълна с мелодични безсмислици. И отново се опита да прехвърли сака над ранената си ръка.

Отново я взех от нея. Ще се върнем, опитах се да й кажа.

Само гарваните чуха мислите ми. Нямаше връзка със Са-ча.

Разочарован се опитах да й покажа с жестове, че ще останем, но тя изглежда не разбра. Накрая остави чантата на пода, но изглеждаше още по-тъжна, ароматът й беше обагрен с нещастие.

Разочаровах я отново, този път защото не можехме да говорим. Опечален я поведох напред и в мига, в който слънчевите лъчи докоснаха кожата ми се промених в бойната си форма и я хванах внимателно с ноктите си. Плеснах с криле, извисявайки се във въздуха, и завих към тъмното петно на хоризонта, където беше човешкото гнездо. Каел живееше там с половинката си.

Са-ча се извиваше и обръщаше в ноктите ми, затова я приближих до гърдите си, за да е в безопасност. Тя каза още някои от човешките си думи, но не разбирах. Най-накрая се отказа и замълча и аз се възпротивих на желанието да я погаля за успокоение.

Стадо кафяви, четирикраки създания с рога бягаха по плоските, твърди земи близо до човешкото гнездо. След като ноктите ми бяха пълни със Са-ча, вдигнах едно със зъбите си, отхвърляйки главата си назад, за да преглътна храната си. Са-ча издаде писък от ужас, но трябваше да ям, и нейните лъскави кръгли неща с тяхната кашкава храна не можеха да утолят драконовия ми апетит. Улових още два от зверовете, преглъщайки ги, преди да се извися отново.

Докато го правех, изпратих мислите си навън, опитвайки се да открия Каел.

Беше… трудно. Гарваните бяха навсякъде. Не само моите, а и тези на други Драконѝ, които бяха изгубени в лудостта си. Непрекъснатото бучене и бръмчене на това място разкъсваха умовете на всичките ми хора. Когато се пресегнах, почувствах други умове — или това, което е останало от тях. Мъжките се бореха със здравия си разум и практически можех да опитам яростта и кръвожадността, разкъсващи мислите им. Когато умът ми докоснеше този на женска, можех да почувствам… нищо. Те бяха напълно изгубени. Помнех, когато умовете ни бяха свързани като паяжина от топлина и приятелство. Сега там нямаше нищо, освен постоянен наплив на объркване и гняв, които заплашваха да ме погълнат. Гарваните подушиха победа и се приближиха по-близо, дърдорейки безсмислиците си.

Са-ча говореше и малката й ръка докосна нокътя ми. Въпреки че не разбирах думите й, това бе достатъчно. Фокусирах се върху нея и гарваните отстъпиха, за да отидат да гнездят в главата на друг Драконѝ.

Трябваше да се съсредоточа върху половинката си и да се върна до гнездото ни, където можех да я пазя в безопасност. Затова се концентрирах върху Каел, отпечатъка на мислите му, и го потърсих в морето от хаос около мен.

Умът на Каел ме докосна като фокусиран лъч светлина и бях впечатлен от яснотата на мислите му. Нямаше гарвани, нито мишелови, нищо, чакащо да атакува мислите му. Нито следа от лудост, на което завидях.

Приятелю, изпрати ми. Мислите ти са много по-добре.

Половинката ми е, отговорих. Тя е причината.

Тогава си белязал човека?

Не още. Да я имам близо до мен за сега е достатъчно, но трябва да я бележа скоро. Покръжих над една висока сграда и се приземих на върха й. Вятърът беше силен тук горе и миризмата на човешкото гнездо не беше толкова ужасна. Мислите на Каел все още бяха достатъчно далеч, за да бъде на безопасно разстояние от половинката ми. Не че щеше да я вземе от мен, но властен мъжки като мен не можеше да понесе мисълта друг Драконѝ да е наблизо, когато половинката ми бе небелязана. Приближих се, защото се нуждая от съвета ти за човешките женски.

Моят? Озадачен съм.

Когато докосна моята Са-ча, мирисът й показва страх. Чаках и чаках да ме предизвика, да се промени в бойната си форма и да ме атакува, за да я завладея, но тя не го направи. Какво правя грешно? Как накара твоята женска да се промени?

Мислите на Каел бяха развеселени.

Те не са Драконѝ, приятелю. Помни това.

Мислиш, че не знам? Бях обиден от изявлението му. Страхувам се, че ще я счупя всеки път, когато я докосна прекалено грубо. Тя е мека, сладка и деликатна, моята Са-ча. Не прилича изобщо на женските Драконѝ.

Тогава трябва да спреш да мислиш за нея като такава, Дакх. Не допускай, че тя е такава, каквито сме и ние. Вече познавам моята Клаудия от много дни и нощи, но ми отне известно време да разбера, че тя няма бойна форма. Никой човек няма.

Няма бойна форма? Мисълта беше удивителна за мен. Но… как се защитават? Как се предизвикват един друг? Въпреки че бях зашеметен да чуя това, имаше смисъл. Са-ча бе слаба и ранима. Предпочиташе да е на земята. Разбира се, че нямаше бойна форма. Толкова бях замислен как нормална Драконѝ се чифтосваше, че не спрях да помисля, че хората може да са различни. Спомних си за тези, които видях в човешкото гнездо. Значи сигналът за предизвикателство… е да докосна лицето й с моето? Това ли е?

Хората изобщо не искат да се предизвикат, приятелю. Мислите на Каел бяха прями и силни. Човешките женски не бива да се завладяват, освен ако не искаш да я нараниш.

Никога!

Тогава се научи как да я накараш да пожелае да се чифтоса с теб. Те отговарят на докосването на мъжкия.

Да я докосвам? Докосвах Са-ча през цялото време. Дори сега я държах с ноктите си. Погледнах надолу към малката женска в хватката си. Не изглежда сякаш желаеше да се чифтоса. Изглеждаше, все едно предпочита да е на земята. Оглеждаше се с безпокойство и се прилепваше към ноктите ми, очевидно нещастна от височината.

Не обикновено докосване, а докосване, което ще й каже, че искаш да се чифтосаш. Моята Клаудия предпочита целуване и галене. Харесва кожата й да бъде галена. Иска тялото й да бъде докосвано с нежност. Накарай я да се чувства добре и ще ти отговори с аромата на чифтосването.

Пфф. Това изглеждаше… твърде просто.

И целувка? Какво е това?

Притискаш устата си към нейната…

Направих това. През мен мина чувство за неудовлетвореност. Лъжеш ли ме?

Никога. Каел звучеше развеселен, а това ме раздразни. Темпераментът ми започна да се надига. Да не би да си мисли, че е забавно това, че още не съм белязал половинката си?

Подиграва се, прошепнаха гарваните. Мисли си, че не си достоен за щастие.

Гняв загоря в мен.

Изпрати ми картина, казах му, за да мога да разбера.

Умът му веднага се затвори за мен. Почувствах как се изолира, докато не общувахме едва-едва.

Няма да ти изпратя картина как целувам половинката си. Тези неща са лични. Моята Клаудия все още е ядосана, че открадна приятелката й. Ще бъде разстроена, че съм ти помогнал.

Да ми помогнеш? Ти не ми каза нищо!

Опитвам се да ти помогна, стари приятелю. Успокой се и слушай.

Дори докато говореше, почувствах острието на друг мъж в обсега. Друг мъжки. Ръмжене избликна от мен, заедно с чувство за неудовлетвореност.

Ще поставиш половинката ми в опасност, като не ми помогнеш?

Опитвам се, Дакх. Оценявам приятелството ни. Оценявам това да мога да приказвам с друг от моя вид и да не бъда смазан от лудостта. Подобрил си се.

Лъжи, прошепнаха гарваните. Мисли да те изиграе и да отведе половинката ти надалеч.

В далечината, на хоризонта, видях петно да лети. Можеше да е птица… или мъжкият дракон, който усетих, насочил се към половинката ми. Защитнически гняв избухна в ума ми.

Вземи половинката си да посети моята и…

Лъжи! Искаш да отнемеш половинката ми! Полетях във въздуха, изригвайки пламък. Щях да се изправя пред този мъжки. Ще го разкъсам крайник по крайник и…

Са-ча извика от ужас, прилепяйки се към предния ми крак.

— Дакх!

Половинката ми.

Как можах да я забравя?

Как можах да забравя колко е деликатна? Никога нямаше да оцелее, ако влезех в битка с нея в ноктите си. И въпреки това не можех да я оставя. Ако го направех, я оставях уязвима за другите хора и Драконѝ. Само в хватката ми е в безопасност. Само с мен.

Неохотно преглътнах огъня си и се извих в небето.

Ще говоря с теб някой друг път, казах на Каел. Засега ще отведа половинката си на безопасно място. И изплющях с криле с цялата си сила, избутвайки се от близката сграда за по-голяма мощ. Трябваше да отида на по-високо и бързо да се махна от другия, преди да ме види. Върнах се в ума си, където не можеше да ме достигне лудостта му.

И ще върна половинката си в гнездото й, където ще мога да я защитавам.

Прегърнах я близо до гърдите си, като се уверих, че е в безопасност. Да говоря с Каел беше грешка. Може би умът ми все още бе прекалено пълен с гарвани, за да може в думите му да има смисъл. Да докосна половинката си. Ха. Сякаш не го бях правил. Сякаш не я притисках до люспите си в момента.

И въпреки това някои от думите му бяха истина. Размишлявах над тях, докато летяхме напред, обратно към гнездото, което бях белязал за наше. Дългата, ниска сграда се появи отново пред погледите ни и Са-ча издаде радостен звук, потупвайки ноктите ми. Мисля, че разбра, че се връщаме обратно и беше доволна. Това ме направи щастлив. Намерих място, което да бъде нашето гнездо, и макар че не бе във въздуха, удовлетворяваше половинката ми. Нямаше как да има по-добър дом.

Кацнах на покрива на сградата, но половинката ми възкликна и посочи към земята. Искаше да се прибере сама. Много добре. Скочих на плоската, твърда земя и освободих половинката си внимателно.

Тя издаде друг щастлив звук и прегърна предния ми крак, обвивайки се около него и притискайки бузата си към люспите ми, докато през цялото време говореше. Докосването й ме изненада, както и удоволствието й. Когато слезе от крака ми, веднага се преобразих в двукраката си форма, за да видя дали ще ме прегърне отново. Но не го направи, само сияеше от очевидно удоволствие.

Тогава реших аз да сложа ръцете си около нея. Приближих се и я прегърнах, притискайки я към гърдите си.

Са-ча издаде сепнат звук, но след това се изкикоти и потупа гърба ми, оставяйки ме да я придърпам близо. Изръмжах от удоволствие, решавайки, че това е хубаво. Оставих ръката си да гали гърба й и тя издаде доволни звуци, отпускайки се в ръцете ми.

Може би това имаше предвид Каел, когато каза да докосвам половинката си. Може би трябваше да я галя и да й дам удоволствие. Може би не бъркаше.

Имах много неща, за които да мисля.