Руби Диксън
Огънят в целувката му (43)

Глава 43

Саша

— Тейт? — прошепнах. Едва се чувах. Главата ми все още отекваше от изстрела на толкова близко разстояние. Ушите ми звъняха. Страхът ме караше да се задъхвам и се потях от нервност. Някой имаше оръжие.

Някой току-що беше прострелян.

— Няма да ти отговори — каза ми Азар.

Тялото ми изстина. О, Боже мой. Тейт бе… мъртъв?

— И не мисля, е някой ще си отвори устата скоро — продължи Азар. — Такова опасно нещо е това да продаваш хората. — Придвижи се напред и ръката му докосна лицето ми. Повдигна брадичката ми и въпреки че не можех да го видя, се почувствах внимателно разглеждана. — Не искам да си разтревожена, Саша. Ти си мой гост.

Исках да отбележа, че Тейт също беше негов гост, но бях твърде разсеяна. Ръката му бе гореща срещу кожата ми и пикантният аромат бе по-силен сега, когато стоеше по-близо, и осъзнах, че съм помирисвала това преди.

Върху дракон. Върху Дакх.

Азар е дракон? Но как? Говори английски и въпреки странния си акцент, звучеше като човек. И с разума си.

Или малко луд, но не като Каел и Дакх. Не разбирах.

Потупа бузата ми.

— Интересно, че ти си половинката му. Нямаше да позная като те погледна. Но Тейт каза, че не е излъгал.

— Ами ако е? — отговорих с дрезгав глас.

Въздухът се промени и можех да кажа, че Азар се наведе. Топлината от тялото му бе близо до лицето му и силната пикантна миризма се засили.

— И двамата знаем, че не е — прошепна ми той. Изправи се и отстъпи. Имаше пауза, след което се чуха стъпки. — Някой да го разкара и да почисти лицето й. Наш гост е. Сега тръгвам и ще подремна. Събудете ме, когато драконът разбере къде е.

Времето минаваше. Имах чувството, че съм заклещена във вечността. Неудобно бе, защото бях с белезници и превръзка на очите, но не бях сигурна какво друго да правя, освен да стоя тук. Бях жадна. Бях уморена. Главата ми се въртеше.

Но поне не бях мъртва.

Минаха часове, мисля, след като Азар си тръгна. Часове, след като някой дойде и почисти лицето ми с мокра кърпа, отървавайки ме от кръвта на Тейт. Часове след като някой се появи и изчисти пода от каквато и бъркотия да е оставил Тейт. Не ми харесваше да мисля за това.

Вместо това се фокусирах върху Азар.

Ръката, която докосна лицето ми, беше гореща. Миризмата му позната. Ако можех да го видя, може би щях да забележа ноктите или златните кожа и очи. Въпросът бе, защо е толкова различен? Как може да говори английски толкова добре? Как не е напълно луд, освен ако също няма половинка?

Трябва да има… но коя?

И ако има, какво иска от мен и Дакх?

Трябваше да има отговор, който пропускам. Нещо очевидно. Нещо, което ще свърже нещата и ще им предаде смисъл. Просто още не го бях открила.

Вратата се отвори и повдигнах глава, тялото ми отново се напрегна от тревога.

— Кой е там?

— Аз съм, Ема — отговори ми се шепнешком. Стъпки затупаха по пода. — Говори тихо, за да не ни чуят пазачите.

Ема?

Бях шокирана. От всички хора, които очаквах да чуя на това място, Ема не беше в списъка. Но, когато се приближи, усетих парфюм на рози, който носеше от онзи ден в магазина, когато смени спрея на елен за по-приятен.

— Ти… ти работиш с тези хора?

След секунда внимателни ръце повдигнаха превръзката от очите ми. Погледна ме с обитаван от духове поглед. Ема бе, добре, но на едната буза имаше голяма синина, а брадичката й бе издраскана. Беше мръсна и под очите си имаше кръгове. Изглеждаше ужасно, докато взимаше поднос със супа от близката маса.

— Баня? — попита високо. — Добре, идвай тогава. — Сложи пръст на устните си и ме хвана за ръката, вдигайки ме на крака.

Нямах друг избор, освен да тръгна с нея. Докато го правех се огледах, отбелязвайки си обкръжението ми. Това, което видях, не бе много — някакъв вид хотелска стая, но килимите бяха разкъсани и нямаше нищо, освен гол под. Диванът, на който стоях, бе мръсен и износен, имаше и матрак на петна в ъгъла на стаята. Единственият прозорец на стаята бе покрит с картон и не можех да видя навън. От едната страна имаше баня и Ема ме насочи натам с напрегнато изражение.

Влязох вътре и тя веднага заключи, след което останахме само двете в тясната баня.

— Не се напрягай — прошепна, — но ще дръпна полата ти нагоре и вероятно ще изглежда по-истинско, ако наистина използваш тоалетната. Но си отдели време, за да можем да говорим.

— Ъм, добре. — Опитах се да не се стягам, когато повдигна полата ми и смъкна бикините ми. Седнах на тоалетната, а тя на ръба на стара, нащърбена вана. — Какво става? Защо си тук? Добре ли си?

Ема скръсти ръце на гърдите си и се наведе.

— Дефинирай „добре“. Жива съм и още не са ме изнасилили. За мен това е добре. — Усмихна ми се студено.

— Като затворник ли те държат? — Наместих се на тоалетната чиния, мислех, че е невъзможно да ми стане по-неудобно с белезниците, но грешах.

Тоалетната бе твърда и неудобна, и изглежда не можех да седна по начин, който да не заклещва ръцете ми между тялото и казанчето.

— Да, и не. Не искам да съм тук, но нямам избор. — Потърка с ръце челото си. — Тези хора приличат на банда. Повечето номади се разпръсват, след като се ограбят един друг и си занимават по пътя. Тази група не го прави и се пази взаимно. Предполагам, че по този начин могат да свършат повече работа. Както и да е, минаха около бензиностанцията ми преди около седмица. Щастливката аз. И познай кой беше с тях? Брат ми, с когото ме изритаха от Форт Тълса преди две години.

— Брат ти?

— Накратко, той е задник. Той е… не е добър. — Изви ръце. — Когато ни изритаха от Форт Тълса, се опитах да остана. Не исках да бъда с него. Но защото аз също съм Аройо, ме накараха да напусна форта с Бойд. Избягах от него няколко седмици по-късно, защото, очевидно, когато ни свършиха парите, трябваше да се напъвам заради него. — Поклати глава и затъкна кичур тъмна коса зад ухото си. — Никога не съм искала да го видя отново. Да го видя тук беше лош късмет. Да открия, че е единият от доверените лица на Азар? Още по-лош късмет.

— Този Азар — казах меко. — Ти…

— Знам — отговори Ема, гледайки към пода. — Мисля, че е дракон.