Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Глава 38

Саша

През следващата седмица Дакх и аз постихме Клаудия, Ейми и Каел още три пъти. Всеки път, когато отивах, занасях чанта, пълна с подаръци за приятелките ми. Те ми бяха скъпи, а аз имах много неща, разбира се, но бе повече от това, те бяха мили. Клаудия ми даде резервното си седло и прекара безброй часове да ме научи как да го поставям и как да седна, за да се клатя колкото може по-малко. Тя беше чудесен учител.

Искаше ми се да се отърва от чувството, че нещо… не бе наред.

Всичко между мен и Дакх бе чудесно. Никога не сме били по-добре. Правихме любов през цялото време, подобрявах се в язденето и никога не съм била толкова щастлива.

Имаше нещо, свързано със събирането ми с Клаудия, което ме притесняваше. Имаше някакво скрито чувство, което не можех да разбера. Сякаш тя… чакаше нещо. Странно бе и не можех да го разбера, и колкото повече продължаваше, толкова повече ме разстройваше. Понякога си казвах, че е въображението ми, че бъркам умствените разговори, които води с Каел, за нещо друго.

Но мисълта остана и не искаше да се махне.

Опаковах няколко хубави шала и пижама в раницата си за Ейми. За Клаудия намерих копие от „Какво да очаквате, когато очаквате“. Не беше Драконѝ-версията, разбира се, но можеше да успокои някои от тревогите й. Отидоха в чанта, заедно с буркани от любимото ми фъстъчено масло и няколко с кисели краставички.

„Готова за тръгване?“ Попита Дакх, минавайки покрай мен с прехвърлено над едното рамо седло.

Гледах го, докато вървеше бавно, стегнатият му бронзов задник се свиваше. Милост. Решен бе да ме разсея, мисля.

„Разхождаш се така с някаква причина, нали?“, казах му, затваряйки ципа на раницата.

Той само ми се ухили над рамо, изражението му е игриво и о, толкова човешко.

„Знам, че се наслаждаваш да гледаш как задникът ми се стяга.“

Изсумтях.

„Може да съм, а може и да съм го ухапала миналата вечер в леглото. Голяма работа.“

„О, направи го. Определено го направи.“

„Няма нужда да го навираш в лицето на момичето“, подразних го. „Или може никога повече да не го ухапе.“

„Отказвам се от всичко, което казах.“

Поклатих глава, подсмихвайки се, докато излизах през двойните врати след него. По навик проверих нашата „поща“ за бележка от Ема. Пликът беше заменен преди няколко дни от водоустойчив пластмасов контейнер, с камък отгоре и можех да оставям неща за Ема дори да не си бях вкъщи.

Днес, както всеки ден последната седмица, нямаше съобщение. Последните две, които написах, стояха на дъното на кутията, и им се намръщих. Или Ема ги е прочела и оставила, или не е идвала, за да ги провери.

— Мислиш ли, че е добре? — Попитах Дакх, докато поставях капака обратно. — Можеш ли да я подушиш някъде?

„Има много лоши миризми, но не знам коя е нейната.“

Хъ-хъ-хъ. Въздъхнах, докато се насочвах към него. Беше се навел, за да остави седлото, и проклето да е всичко, ако задникът му не изглеждаше страхотен за хапане.

„Просто се тревожа за нея“, казах му.

„Тревожиш се за нея“, съгласи се той и се обърна, за да обхване лицето ми. Палците му погалиха бузите ми. „Тревожиш се също и за Ейми. И Клаудия. И ако друга женска се появи на прага ни, също ще се тревожиш за нея.“

Усмихнах му се леко.

„Не мога да се спра. Харесва ми всеки в малкото ни семейство да е щастлив.“ Свих устни, мислейки, докато си спомнях за липсата на комуникация с Ема. „Не съм й майка, разбира се. Тя е възрастна и може да прави всичко, което си поиска. Но тази тишина е… притеснителна. След приятелството, което имаме, е странно просто да не я чувам изобщо. Надявам се, че не е ядосана.“

„Тревожиш се твърде много“, каза ми Дакх.

Така е. С последен поглед към „пощенската кутия“ отидох отстрани до Дакх, където ме чакаше да закопчея седлото. Може би можехме да зърнем Ема, докато летим над града.

 

 

Кладуия бе щастлива да ме види отново, както винаги, въпреки че все още чувствах част от вината от това, че не прекарвах повече „вкъщи“ през последната седмица, за да имам време за Ема. Полетът ни отново беше над града, заобикаляйки отдалеч Форт Далас. Можех да подуша пушека във въздуха и да видя проблясъка на червени люспи в далечината. Бе това време от месеца, когато всички червени дракони изглежда бяха набелязали като мишена Форт Далас и бяха решени да го унищожат. Гледката ме изпълни със смесени емоции. Тревожех се за хората там, в капан в домовете си, докато чакат драконовия огън да престане, и тъжна за драконите, които са полудели, от каквото и да им е направило това място.

Никой не печелеше от ситуацията.

Плъзнахме се покрай града и успях да остана на гърба на Дакх, когато се спусна надолу към бягаща крава и я изяде на една хапка. Опитах се да не се отвращавам, защото знаех, че трябва да яде, но стомахът ми все пак направи лек скок, когато няколко капки кръв бяха хванати от вятъра и изпръскаха очилата ми.

„Ще се опитам по-внимателно да не кървят върху теб“, каза ми Дакх. „Може би следващият път няма да хапя, просто ще го погълна цялото.“

„О, за Бога, хапи проклетото нещо. Не е твоя вината, че съм гнуслива.“ Изкисках се на себе си, развеселена от мисълта дракон да се опита да промени навиците си заради слаб човек като мен. „Не очаквам да живееш на фъстъчено масло и крекери като мен.“ Пред нас Каел пикира и хвана друга крава в ноктите си, откъсвайки й главата, преди да я подхвърли в гърлото си. „И най-малкото може да не правиш това. Иу.“

„Половинката му не се притеснява. Ти също не трябва.“

„Може би, след като съм те яздила известно време, виждайки те да приемаш говеждото сурово, няма да е голяма работа. За сега все още е шокиращо. Ще свикна с него. Просто ще отнеме време.“

„Тогава… няма да имаш против, ако изям друга?“

„Изобщо, бейби. Само ми кажи, когато пикираш, за да си затворя очите.“

След като ловът приключи, се насочихме към „високия ръб“ — както мислех аз за него — на края на отворената стая на Клаудия. Ейми не се виждаше никъде, криейки се долу в бункера си, след като днес драконовата активност бе висока. Слязохме и Клаудия потри с ръце мръсното си лице.

— Искаш ли да се изчистим и да пием кафе, преди да си тръгнеш?

— Добре.

Последвах я в банята. Тази сграда някога е била офис, мисля. Клаудия и Каел бяха почистили остатъците от офисоборудването и Клаудия беше направила уютна всекидневна в далечния край на сградата, с мебели за двор от отворената страна. Не знаех дали мога да живея с гигантска дупка на покрива в единия край, но бе по-слънчево и проветриво в сравнение със стария, тъмен магазин, в който живеех. Самата баня бе подобна на тази в моя магазин, с ред мивки и счупено огледало, и няколко тоалетни кабинки, въпреки че повечето изглежда не работеха.

— Какво мислиш за язденето? — попита Клаудия, вдигайки калъп сапун и пускайки водата на една от чешмите. Изтърка ръцете си, след това сапуниса бузите си, мръсни от пушек и кръв. — Най-добрият начин да се пътува, нали?

— Отнема време да свикнеш, но е по-добре от неотдавнашните алтернативи. — Взех сапунът от нея и се насапунисах, изчиствайки мръсотията от лицето си. След като напуснах Форт Далас, се бях пристрастила към чистотата. С безплатен сапун и вода никога не исках да стана толкова мръсна, колкото бях преди. Малките неща се ценят и, Боже мой, определено оценявах хубаво миришещ сапун. Не ме интересуваше, че не е полезен за лицето ми — просто ми харесваше да съм чиста.

— Вие в магазина ли ще останете? Или ще се преместите по-близо до Форт Далас? — Тонът на Клаудия бе небрежен, но подозирах, че зад този прост въпрос се крие повече. Не искаше да ме погледне в очите, дори и в отражението на стъклото. Странно.

— Не сме мислили много за това — казах й честно. Или обсъждахме, но все още не бяхме решили нищо. Не исках да изоставя Ема, не и когато бях единственият й приятел. — Все още свиквам с идеята да имам възможността да отида навсякъде и да съм в безопасност. — Спрях, мислейки. — Всъщност обмислях да отида с Дакх на юг, към брега. Да видя какво предлага светът там. Да видя океана и дали има друг форт близо до Хюстън. Може би там има още оцелели и просто не сме чули за тях. Може би там е хубаво и спокойно. Не знаем, защото всеки път, щом Форт Далас изпращаше бегач, не се връщаше, но ще е хубаво да видя. И да видя океана. — Въздъхнах щастливо при мисълта. — Чудя се дали Дакх го е виждал? Ще е изненадан да види толкова много вода. И имам безброй бански, благодарение на магазина.

— Плажа, а? — Изглеждаше малко разочарована. — Надявах се, че ще се преместиш по-близо. Можем да съберем ресурсите си. Да използваме драконите за добро, не за зло! Да държим Форт Далас в ред или нещо подобно. — Повдигна вежди към мен. — Можем да сме супергерои. Един вид. Или, знаеш, като полицаи. С дракони. Да пазим квартала си чист от корупция и подобни неща.

Поклатих глава към нея. Колкото по-дълго бях извън Форт Далас, толкова по-малко благодарна бях на града за това, че ми „даде“ място, където да живея през последните няколко години. Място, което ме постави в капан и ме принуди да разчитам на други за оцеляването си, може би. Но нямаше да го нарека живеене и чувствах съжаление за останалите в същата ситуация.

— Ако ме беше попитала преди месец, вероятно щях да кажа да. Но се грижих за себе си и намирах неща с Дакх и… колкото по-дълго съм далеч, толкова по-малко мисля, че заслужават помощ. Те те третираха като боклук, Клауд. Опитаха се да направят Ейми заложница. И никой нямаше да ми помогне. — Поклатих глава. — Или искаш да помогна на Тейт да направи нещата по-безопасни? Тейт, който харесва да чупи неща? Всъщност съм шокирана, че предлагаш да помогнем на форта след това, което ти причиниха.

— Напълно сигурно е, че Тейт е задник — каза ми Клаудия. — Няма спор за това. От милицията ме побиват тръпки. Но има много хора, които са заклещени там без надежда, и има малки деца и семейства, които заслужават по-добро.

Права бе, но това беше твърде просто.

— Как можем да им помогнем? Ще са ужасени от драконите.

— Не знам. — Изтръска водата от ръцете си. — Може би можем да им пуснем провизии. Или да им помогнем с прогонването на червените дракони, когато атакуват. Нещо. Не съм сигурна още. Просто чувствам, че ако обърна гръб на човечеството, ще се чувствам толкова отговорна за лошите неща, колкото и милицията.

— Предполагам. — Изсуших ръцете си с малка кърпа, закачена на мивката, а след това и лицето си. Момичето, което ме гледаше от счупеното огледало, бе напълно различно от Саша преди месец. Празния, пълен с духове поглед го нямаше. Мръсното, преследвано момиче от преди, което се чувстваше така, сякаш няма надежда, бе нещо от миналото. И може би беше егоистично от моя страна, но не чувствах желание да помогна на тези, които не помогнаха на мен. Може би исках за сега да остана с приятелите си. — Ще ми отнеме известно време да приема идеята да остана тук, вместо да отида до плажа.

Тя се засмя.

— Е, просто помисли. Нищо не трябва да се решава прибързано. И аз самата още нямам планове. Просто идеи. — Тя кръстоса ръце и погледна към мен. — Просто не искам да стоя и да не правя нищо, знаеш ли? Не и когато ще родя дете в този свят. Ако имам шанса да го направя по-добър, искам да го постигна.

— Ммм. — Не бях напълно убедена. — Ще говоря с Дакх и ще видя как се чувства.

„Вече знаеш отговора ми. Искам това, което и ти.“

— Добре. — Клаудия отвори вратата и погледна назад към мен, докато излизаше. — Знаеш ли, винаги ме изненадва, че ти и Дакх се разбирате толкова добре.

— Наистина? Защо? — Изглеждаше интересно.

Тя сви рамене.

— Просто не бях сигурна какво да мисля, когато те грабна във въздуха. Радвам се, че всичко се подреди добре.

Какво?