Руби Диксън
Огънят в целувката му (49)

Глава 49

Саша

Погледнах в нощта. Навсякъде имаше пламъци, небето се осветяваше от горящите наблизо сгради. Някъде в далечината чувах рата-та-та-тата от оръжия, но не много наблизо. Нямаше и следа от Азар или хората му. Или все още чакаха, за да изпълнят капана си, или бяха отстъпили. Надявах се да е последното.

„Идвам“, каза ми моят дракон и вдигнах глава, вглеждайки се.

След миг вятърът вдигна косата ми, когато огромни криле удряха тежко, и Дакх се приземи на покрива пред мен.

— Дакх! — извиках, бягайки към него. Сложих ръце на муцуната му и притиснах буза към него. — О, Боже мой, обичам те толкова много. Не си ранен, нали, бейби?

„Не. Бързо, качвай се на седлото“, каза ми. „Искам да те измъкна.“

Погледнах гърба му и наистина, седлото ми бе там.

— Как…

— Бойд — извика Ема предупредително. Замръзна до мен и вдигна ръце във въздуха. — Недей.

Обърнах се и видях мъж на покрива. Беше млад, с бейзболна шапка на главата си и рошава брада. Последвал ни бе и стоеше на прага на стълбищата, блокирайки пътя ни. В ръцете си имаше оръжие, което бе насочено не към мен, не към Дакх… а към Ема.

— Какво, по дяволите, правиш, сестро? — извика той.

— Бойд, просто пусни оръжието, става ли? — отговори му тя.

— Чукаш дракон като тази курва ли? — Посочи към мен с оръжието, след което пак го насочи към Ема.

Дакх изръмжа.

„Заплашва приятелката ти. Да го изям ли?“

Прилепих се към носа на Дакх.

„Не мърдай. Не искам да я простреля. Трябва да изчакаме, докато се разсея и му взема оръжието. Не искам да я нарани.“

— Ема, ела до мен — казах й меко.

— Не, Ема, да не си мръднала — извика Бойд. — Или ще ти продупча главата.

— Бойд, моля те — каза отчаяно Ема. — Аз съм ти сестра.

— Ти си шибан предател. Трябваше да предположа. — Поклати глава. — Да работиш срещу собствения си вид. Собствената ми сестра. Кой би помислил? Нереално е. Ще направя услуга на света, ако те прострелям.

— Моля те, недей. — Ема не помръдна.

Зад Бойд се появи растяща сянка. Гледах в шок, когато друг дракон се плъзгаше в небето, насочен към покрива. След миг зави, гмурвайки се.

— Бойд! — изкрещя Ема и падна на земята.

Обърнах се и се притиснах към тялото на Дакх, ноктите му ме обвиха защитнически. Затворих очи.

Чупене. Хрущене. Мокър звук и плясък на драконови криле.

След миг чух раздразнена женска въздишка.

— Да му се не види, Каел, няма да те целувам, ако ще се разхождаш наоколо, изяждайки всички. Какво, по дяволите, бейби?

Това беше… Клаудия.

Отворих изненадано очи. Поради някаква причина мислех, че драконът на покрива беше непознатият, който Ема спомена — Зохр, — но в тъмнината едва виждах малката жена, разположена между драконовите величествени рамена. Беше Клаудия. Моята приятелка.

— О, Боже — прошепнах.

Дакх подуши косата ми.

„Доведох компания. Когато не можех да докосна ума ти, защото те накараха да спиш, отидох при тях. Искаха да помогнат. Не мисля, че този лош салорианец — този Азар — е очаквал да се появят два дракона. Провалихме всичките му планове. Мислите му са самодоволни. Сега се качвай на гърба ми и да изчезваме от тук.“

„Чакай, искам да видя Ема.“

Отстъпих от дракона ми и отидох до Ема. Наблизо Каел изпусна малко пламъци, което може би бе драконовият еквивалент на оригване.

— Добре ли си, Ема? — Наведох се, докосвайки рамото й.

— Добре съм — каза със заглушен глас.

— Съжалявам за брат ти…

— Недей. Беше задник. — Поклати глава и се изправи. — Бойд винаги е бил лош човек. Предполагам, че съм шокирана от това, че щеше да ме простреля — прокара ръка по челото си. — Трябваше да го очаквам. И кажи на приятелката си благодаря, задето ни спаси животите. — Погледна към Каел и Клаудия.

— За това са приятелите — отговори Клаудия.

Почувствах прилив на привързаност към приятелката си.

„Дакх, можеш ли да кажеш на Каел да предаде на Клаудия, че вече не съм й ядосана?“

„Тя знае“, увери ме той. „Ще има време за говорене по-късно. Засега, трябва да вземем теб и приятелката и да се махаме. Каел каза, че хората на Азар чакат и скоро ще пристигнат с огнените пръчки.“

— Трябва да тръгваме, Ема — казах й бързо. — Идват още мъже с оръжия. Можеш да яздиш зад мен и…

— Не мога да тръгна — каза меко Ема. — Не и ако оставяме Зохр тук.

„Силно охраняван е“, каза ми Дакх. „Ще рискуваме прекалено много, ако се опитаме да го спасим, и дори тогава ще ни атакува, след като го освободим. Умът му е хаос. Опитах се да се пресегна, но той не разбира. Все още е загубен.“

— Дакх каза, че животите ни ще са в опасност, ако се опитаме да го освободим — казах й. — Ще атакува мен и Клаудия и драконите не искат да рискуват.

Тя кимна с тъжни очи.

— Знам. Но не мога да го оставя тук, знаейки, че е моя вината за това.

— Ема…

— Знам. Всичко е наред. Искам да ме оставиш. — Усмивката й бе смела. — Просто искам ти да се спасиш. И щом Зохр е свободен, ще избягам от тези загубеняци. Дотогава трябва да остана. — Прегърна ме бързо, обърна гърба си към мен и посочи към задната част на главата си. — Трябва да ме удариш. Да потвърдиш историята за заложницата.

— Сигурна ли си? — Поколебах се. Не исках да я оставям тук, не и ако това означаваше да изложа живота й на опасност.

— Сигурна съм. — Посочи с ръка отново. — Направи го бързо.

Хванах камък наблизо, голям колкото юмрука ми. Имаше голям възел в гърлото ми.

— Това е грешно, Ема.

Тя се разсмя сълзливо и подсмръкна.

— А какъв е светът след Разрива? Ще бъда добре.

„Побързай, половинке“, настоя Дакх. „Мога да чуя хората да идват с огнените си пръчки.“

Прегърнах импулсивно Ема откъм гърба.

— Ти си най-добрата приятелка — казах й бързо. — И ако имаш нужда от помощ, ще ми кажеш и ще дойдем за теб. Обещавам.

— Знам — каза меко.

— Предварително съжалявам — казах й и ударих главата й с камъка.

Тя веднага падна, блъскайки се в земята, и за един паникьосан момент помислих, че съм я ударила твърде силно.

„Тя диша“, каза ми Дакх. „Сега бързо. Качи се на гърба ми.“

Хвърлих камъка долу и побягнах към дракона си. За секунди се закопчах, дърпайки ремъци и залепяйки велкро лентите. Имах да завържа още три връзки, когато мускулите на Дакх се напрегнаха под мен.

„Тръгваме“, каза ми.

„Не съм готова!“

„Хората с огнени пръчки дойдоха“, отговори ми, докато се вдигахме във въздуха. Наблизо Каел издаде гръмотевичен рев и се завъртя под ъгъл, защитавайки Клаудия, когато оръжията започнаха да стрелят. Хванах се за дръжките и се наведох. „Ема добре ли е?“

„Няма да я наранят“, увери ме той. „Стрелят по теб и мен. Трябва да изпека всички.“ Мислите му бяха изпълнени с разочарован гняв. „Но няма да летя достатъчно близо, за да получат шанса да те улучат. Тръгваме. Отмъщението ни ще бъде друг ден.“

— Добре — казах меко, гледайки към света под нас, докато се издигахме. Толкова беше тъмно, че не можех да видя Ема, и отчаяно се надявах тя да е добре.

Тя направи избора си, но това не означаваше, че ми харесва.