Руби Диксън
Огънят в целувката му (48)

Глава 48

Саша

Саша…

Събуди се, Саша…

Нещо студено ме плисна по лицето.

— Събуди се, Саша!

Изправих се, кашляйки.

— Благодаря ти, Боже. — Издиша Ема, оставяйки настрана кофа. — Това е третото поливане.

Дори сега клепачите ми заплашваха да се затворят отново.

— Дрогирана — успях да кажа пресипнало.

— Знам. Разбрах след това. — Хвана ме под ръка. — Хайде. Седни. Трябва да изчезваме.

Усещах изправянето като монументално усилие. Залитнах, облягайки се тежко на нея.

— Как… какво правиш тук? — Дори устата ми се чувстваше уморена.

— Донесох ти храна. Но трябва да се измъкваме. Долу е настанал ад.

Ад? Премигнах към нея.

„Саша!“ Гласът на Дакх бе много близо, което е странно. „Моята половинка! Будна си!“

„Дакх!“ Толкова бях облекчена да го чуя, въпреки че бях малко разтревожена колко близо бе менталният му глас. „Будна съм донякъде“, уверих го. Огледах се, опитвайки се да разбера какво е обкръжението ми. Отново бях в хотелската стая и картонът висеше отстрани на прозореца. Навън бе тъмно. По дяволите. „Колко дълго съм спала?“

„Дълго, дълго време.“ Получих впечатление на пушек и пепел, точно когато чух как някой крещи.

Това ме събуди.

— Какво става?

— Драконът ти атакува. — Ема сложи ръка около кръста ми. — Главорезите на Азар го чакат да се приближи достатъчно, за да хвърлят няколко огнеупорни мрежи върху него и да вържат крилата му, както направиха със Зохр.

— Зохр? — Потърках чело, защото трябва да съм по-отнесена, отколкото осъзнавах. — Кой е Зохр?

— Другият дракон. — Придърпа ме към себе си, когато краката ми се разтрепериха. — Трябва да вървиш, момиче, защото нямаме много време. Кажи на Дакх да не се приближава или ще попадне в капана на Азар.

„Бейби, защо си тук?“, изпратих отчаяно. „Казах ти да стоиш далеч.“

„Защото няма да го оставя да те нарани.“ Мислите бяха доминантни, силни. Горди. Брутални. „Ти си моя и си те вземам обратно. Не ме интересува, че е салорианец. Няма контрол над мен в този свят, не и ако не отворя ума си за него и му дам контрол. Ще си върна половинката и ще се махнем. Покажи ми кой прозорец е твоят.“

— Иска да дойде до прозореца — казах на Ема. — Къде сме?

— Не може — подчерта тя. — Слушаш ли ме? Очакват той да дойде за теб. Има мъже, чакащи в стаята отгоре, отдолу и отстрани на тази, с мрежи. Ако хванат крилата му, ще падне на земята, и тогава Азар ще го получи. Трябва да остане на високо, докато не разберем как да те измъкнем.

О! Вярно. Предадох това на Дакх, който не бе развълнуван от идеята.

„Не може да рискуваме Ема“, казах му. „Или теб. Ще намерим друг начин.“

„Тогава ще продължа да атакувам“, отговори ми. „Но в момента, в който си в опасност…“

„Знам, бейби. Обещавам, ще бъда в безопасност.“ Потупах Ема по рамото.

— Мисля, че вече съм будна. Какъв е планът?

Тя ми подаде кенче, което приличаше на стара енергийна напитка. Отворих го и отпих, правейки гримаса от отвратителния вкус. Не знаех дали ще свърши работа, имайки се предвид, че срокът за годност бе свършил преди седем години, но щях да пробвам.

— Има двама пазачи пред вратата. Трябва да ги разсеем и да вземем оръжията им. Веднъж, след като го направим, можем да се опитаме да се измъкнем от сградата. Тогава искам да отида и да спася Зохр.

Другият дракон — знаеше името му.

— Ти и той… дали сте…

— Какво? Не! — Изглеждаше учудена. — Но е моя вината, че е тук, затова се чувствам отговорна.

— Не ме можем да го спасим — казах на Ема с поклащане на главата. — Ако го освободим, ще атакува всички и всичко. Драконите са опасни…

— Мислиш ли, че не знам това? Семейството ми умря заради драконите! Е, освен проклетия ми брат. — Сложи ръка на челото си и издаде нещастен звук. — Добре. Как да го спася? Как да го направя нормален?

Погледнах я.

— Ема… има само един начин. Знаеш как.

Лицето й стана светлочервено.

— Знаеш ли? Задраскай това. Ще измислим нещо друго за Зохр. Точно сега трябва да се измъкнем. Едно по едно.

— Добре. — Издишах. — Кажи ми какво да правя. — В далечината чух драконов рев и усетих миризмата на пушек и огън. „Пази се, Дакх.“

Мислите му не бяха нищо повече от бъркотия от огън и гняв.

Ема закрачи, скръствайки ръце на гърдите си. Помисли за момент и се върна до мен.

— Ето какво ще направим. Ще легна на пода и ще се престоря на припаднала, а ти ще извикаш стражите. Когато влязат и ме проверят, опитай се да вземеш оръжието от поне единият от двамата, след това изчезваме.

— Ако влязат и двамата по едно и също време?

Тя изви ръце.

— Не знам! Ще действаме в движение. Имаш ли по-добра идея?

— Едвам мисля — казах й. — Все още съм замаяна от наркотиците.

— Иска ми се да се сменим и ти да си на пода, но те няма да са заинтересовани, ако все още си в безсъзнание. — Отново изви ръце и тялото й нервно потрепери. — Нека просто направим нещо, преди да се замислим. Бързо. Те все още мислят, че те проверявам — легна на пода с лице надолу и вдигна палец към мен.

— Добре — прошепнах. Можех да го направя. Можех да го направя. Извикай пазачите. Вземи оръжие. Изчезни. Няма проблем. Отидох до вратата и спрях.

— Побързай — прошепна Ема. — Не можем да оставим Дакх да се приземи или е обречен.

Боже. Права бе. Не можех да губя време. Предполагах, че здравият разум на Дакх висеше на нишка, и колкото по-дълго време минаваше, толкова повече рискувах живота му. Изпратих му вълна от любов.

„Обичам те“, казах му. Просто в случай че всичко се провали.

„Моят огън“, отговори със собствената си яростна любов.

Добре. Без повече бавене. Погледнах към Ема още веднъж и издадох лек вик. Почуках на вратата.

— Помощ!

Чух как от другата страна пазачите се раздвижиха.

— Какво искаш? — извика единият през вратата.

Ъх, не стана така, както планирах.

— Момичето, което дойде да ми донесе храна… мъртва е!

— Мъртва? — Прошепна Ема. — Какво, по дяволите?

— Не знам — изсъсках й. — Млъкни!

— Мъртва? — извика пазачът през вратата.

— Да — казах нервно. — Подаде ми храната и просто падна. Мисля, че е взела свръхдоза или нещо такова. — Всъщност на мен това ми звучеше много добре. Доста хора умират от свръхдоза от евтини наркотици, за да избягат от живота.

— По дяволите — чух да прошепва пазачът последва звука на отключване.

Това е. Затъпках на едно място, разтревожена, докато вратата се отваряше. Отстъпих назад, когато нисък мъж, покрит с татуировки, влезе вътре. В ръцете си държеше автоматична пушка и ме погледна мръсно, когато мина покрай мен и застана близо до Ема, която вършеше прекрасна работа, правейки се на мъртва. Лежеше с лице към пода и дори не можех да видя дишането й.

Секунда по-късно вторият пазач започна да минава през вратата и се паникьосах. Ако и двамата влезеха, бяхме прецакани. Не знаех какво да правя. Когато видях оръжието на втория пазач да минава прага, поех риска.

Хвърлих цялата си тежест към вратата, затваряйки я.

Пазачът изрева от болка и чух чупенето на кости, когато ръката му попадна между вратата и рамката. Оръжието падна на пода и аз го вдигнах, изпълзявайки назад.

Другият пазач се завъртя с оръжие в ръка и ситуацията стана патова. Бях насочила моето оръжие към него, той — своето към мен. Очите ми се разшириха и бях пълна с паника, но можех да направя това. Имаха нужда да съм жива.

— Пусни оръжието — казах му, гласът ми трепереше.

— Да бе! — отговори ми невярващо. — Ти пусни оръжието!

— Ъмм, не. — Държах ръцете си върху него, пръстите ми на сантиметри от спусъка. — Ще те прострелям, ако трябва. Азар не го интересува дали си жив, но със сигурност ще се разяри, ако ме убиеш, и благодарение на това провалиш плановете му.

Той продължи да ме гледа, но не помръдваше. Можех да видя колебанието по лицето му.

До него Ема се изправи на крака и вдигна ръце във въздуха. Когато я погледнах объркано, тя ми намигна.

— Не стреляй — помоли, звучейки покъртително. Обърна се към пазача. — Накара ме да го направя! Каза, че ще накара дракона си да ме изяде, ако не следвам заповедите й.

„Имам нужда от малко огън и страшно драконово действие, бейби“, повиках го.

Сградата се разклати от смразяващия кръвта рев и огън изпращя покрай прозорците. О, уау, наистина бе близо. Време да го използвам.

— Ще го накарам да ви убие, ако не изпълнявате каквото ви кажа — казах твърдо. — Пусни. Оръжието. Си. — Насочих моето към мъжа в коридора, който държеше счупената си китка, и посочих. — Ти. При тях.

Той отиде до другите.

Пазачът с оръжието се поколеба, преди да снижи дулото.

— Ти — казах на Ема. — Донеси ми го.

Тя го взе от ръцете на пазача и дойде до мен, подавайки ми го.

— Вие двамата, в банята — казах, кимвайки към малката стая отстрани. — Вървете — погледнах към Ема. — Ти ще си ми заложник.

— Моля те, не ме вземай — помоли се, звучейки достатъчно сълзливо, че почти се поколебах.

— Заключи ги — изкомандвах я. Да му се не види, звучах доста властна дори в собствените си уши.

Тя скочи, за да изпълни заповедта ми и заключи двамата мъже в банята, залоствайки я след това. В момента, в който се обърна, мълчаливо вдигна палец, казвайки „Даааааа!“ Дойде до мен и й дадох второто оръжие, след което излязохме от стаята. Ема спря, за да заключи вратата на хотелската стая, слагайки резе и от тази страна.

— Това трябва да ги забави малко. Това беше страхотно, Саша. Добра работа!

— Да не празнуваме още — казах й предпазливо. — Как ще се качим на покрива?

— Оттук — отговори, сочейки надолу по коридора.

Побягнахме към стълбите, а отвън идваха звуци на хаос. Чувах пращенето на огън, звукът на стрелящи оръжия и неща, падащи на земята. Дакх ревеше отново и отново, и чух друг вик в далечината.

— Побързай — запъхтяно ми каза Ема, докато изкачвахме две стълбища и спряхме, дишайки тежко. Все още бях зле от дрогата, която ми дадоха, за да ме упоят, и изкачването на стълбите бе като да се опитваш да бягаш през вода. Но й кимнах и се помъкнах напред. Близо бях до Дакх. Близо до моята любов.

„Чакам те“, каза ми той. Мислите му бях триумфални, смес от ярост, гняв и радост. „Ела при мен!“

„На път съм“, отговорих му, държейки парапета, докато се опитвах да движа по-бързо крака. „Не ме оставяй.“

„Никога. Никога, никога. Ще изгоря земята до основи, преди да те оставя.“

Странно бе, че такова яростно изказване ме кара да искам да плача от радост? Защото го правеше. Не можех да дочакам да го видя и тогава този ужасен кошмар ще свърши. Направих още няколко крачки, задъхвайки се.

„Близо си“, успокои ме той. „Можеш да го направиш. Чакам те.“

— Тук! На върха сме! — Извика Ема, докато изкачваше следващото стълбище. — Хайде!

Най-накрая. Асансьорите никога не ми бяха липсвали толкова много. Използвах последната си сила и се избутах напред, докато тя ми махаше.

Когато застанах на стълбището до нея, тя хвана дръжката на вратата. Изтрака.

— О, не — издиша и разклати дръжката пак. — Заключена е! Заключили са я! Не! — Удари вратата разярено. — Толкова сме близо!

Глупости, заключена. Няма да оставя някаква си врата да ме спре да отида при моя дракон.

— Отстъпи — казах й, вдигайки оръжието си.

— Не, Саша, недей! Ще рикошира…

— Да имаш по-добра идея? — Попитах я.

Очите й се разшириха и ме погледна, след това отстъпи няколко крачки.

— Ще те покривам!

— Добре — изчаках я да се отдалечи на безопасно разстояние, затворих очи и се помолих да не правя огромна грешка. Отворих ги, намерих спусъка и го дръпнах.

Сякаш куршумите изскачаха от оръжието. Изстреля няколко, преди дори да го осъзная, и се забиха в металните, издълбани дупки, където се намираше дръжката на вратата. Пуснах оръжието и грабнах дръжката, дърпайки. Нещо се счупи и вратата се отвори.

Вятър се втурна вътре, заедно със студения нощен въздух.

Успяхме да стигнем до покрива.

— Хайде — извиках Ема.

— Идвам — отговори ми и дойде до мен. Хвана ръката ми и излязохме на покрива заедно.