Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 55 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Огънят в целувката му

Преводач: Сирена

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10164

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Саша

Драконът е в главата ми.

В.? Главата. Ми.

Погледнах Дакх все едно е врагът. Защото той бе. Шпионираше в главата ми. Бог знае колко време и просто е мислел да не ми каже? Почувствах се истерично от гнева и предателството, които ме пометоха. Това беше най-лошият вид нахлуване в личното пространство. Не само, че ме отвлече, взе тялото ми… а сега държеше и ума ми. Нищо ли нямаше вече да бъде мое? Нито дори мислите ми?

„Разстроена си“. Мъжкият глас избумтя в главата ми, дори когато Дакх килна главата си с объркано изражение. „Искам да разбера защо“.

„Защото това е моята глава. Не можеш да вземеш нищо от мен.“ Сложих юмрук на челото си, разочарована.

— По дяволите, сега и аз говоря в главата си. — Разтърсих се леко. — От колко време си там? Как това изобщо е възможно?

„Когато ти дадох огъня си, се свързахме. Сега душата ми е закотвена за твоята. Ти си половинката ми и аз съм твой.“

— Не си ме питал дали искам да сме свързани! — И тогава останалото ме удари като чувал тухли. — Чакай, половинка?

„Да. Ти си половинката ми.“ Очите му блестяха с този изцяло златен блясък. „Моята сладка половинка, ти си причината да живея.“

Малко се възгордях от това.

— Опитвам се да не се ядосвам, Дакх, но не разбирам… Това… това ли е причината да ме отвлечеш? — Потреперих, мислейки си за онзи ужасен ден във Форт Далас. — Затова ли атакува форта? За да ме вземеш?

„Атакувах човешкият кошер, за да помогна на приятеля си Каел и човешката му половинка. Ти падна от небето и аз те хванах. В момента, в който те докоснах, знаех, че си моя“. Златното в очите му изглеждаше по-дълбоко. „Че ще си единствената, която да изгони гарваните от ума ми. Единствената, която ще избистри ума ми. Единствената, на която мога да разчитам, че ще ме успокои, когато лудостта ме обземе. И това е истината. Ти ме успокояваш.“

— Лудост? Гарвани? — Толкова много неща не разбирах. Имах чувството, че не бях в час с важен разговор. — Каза, че Каел има човешка половинка. Каел е… другият златен дракон? На Клаудия?

„Не знам името на човека, но има огнена коса.“

Тя е. Моята приятелка. Притиснах притеснена ръка към устните си.

— Тя… жива ли е? Оцеляла ли е след атаката над Форт Далас?

„Жива е. Мислите на Каел още са ясни. Ако беше мъртва, отново щеше да се изгуби в лудостта.“

Залитнах към него с облекчение, без да ме е грижа, че над нас вали дъжд.

— Значи е добре? Ейми също?

„Не знам. Да попитам ли Каел, когато летя в обхвата му?“

— О, Боже, това ще бъде чудесно — простенах, когато осъзнах, че през цялото това време е знаел, че е добре, аз се разболявах от притеснение, и го ударих по ръката. — Не мога да повярвам, че ме остави да се притеснявам толкова дълго! Това е жестоко!

Дъждът падаше в очите ми и преди да успея да го изтрия, той беше там, прокарвайки защитнически кокалчетата си по челото ми.

„Свързани сме само откакто се чифтосвахме и ти прие огъня ми. Не можех да те разбера преди.“

О!

— Това беше преди два дни — възразих. — Защо не проговори?

Очите му потъмняха.

„Защото чух мислите ти и те не бяха доволни. Исках да те разбера повече.“

Мислите ми са били недоволни за него?

— Е, това получаваш, когато подслушваш. Ако не искаш да чуваш какво си мисля, не слушай.

„Не мога да спра. Пристрастен съм към мислите ти. Нуждая се от тях. Имам нужда от връзката ни, за да бъда нормален.“

— Нормален? — Това беше вторият път, когато споменаваше лудостта. — Какво имаш предвид?

Той отново докосна лицето ми, сякаш не можеше да се спре. Пръстите му бяха нежни, а той бе толкова внимателен.

„Тези, които преминаха, полудяха. Когато докосна умовете на останалите, не чувствам друго, освен хаос. Дори собственият ми ум беше загубен толкова дълго време и не помня много. Гарваните бяха завзели всичко.“

— Гарвани?

„Живеят в мислите ми.“ Очите му станаха по-тъмни. „Казват ми да направя ужасни неща. Искат да унищожавам.“

Не харесвах колко тъмни стават очите му. Освен това започвах да усещам някаква странност да приижда от мислите му, чашата на ума му прелива.

— Всичко е наред — прошепнах и сложих ръка на гърдите му. — Тук съм.

Веднага бурята, която чувствах от него, затихна. Златото се върна в зениците му.

„Моята Саша. Ти си единствената светлина в този свят.“

Въпреки че бях ядосана и объркана, почувствах сърцераздирателните му чувства, и омекнах към него. Не можех да съм разстроена. Той се опитваше наистина силно, а привързаността му… добре, беше наистина ласкаво.

— Дакх, радвам се, че мога да ти помогна, но не можехме ли да осъществим менталната връзка по друг начин? Ако можеш да говориш с другите дракони, защо не опиташ с хората?

„Мога да се обвържа единствено с теб, защото получи огъня ми. И сега, след като го имаш, можеш да получиш семето ми.“

Ъх. Изчервих се и когато на лицето му се появи порочна усмивка разбрах, че бе от това, което бе видял в мислите ми.

— Ти… ти свърши в мен. Бременност ще бъде ли проблем?

Очите му станаха такова светло злато, че сякаш гледах в слънцето.

„Не бих намерил по-голямо удоволствие от това да гледам как се закръгляш с малкото ми.“

— Да, е, не знам дали бързам за това. — Бузите ми все още са червени от мисълта. — Не можеш просто да ме отвлечеш без разрешение. Раздели ме от всичко, което познавам.

„Щеше да умреш, ако не те бях хванал.“

— Прав си. Но трябваше да ме оставиш в града. — И… тогава какво? Да гладувам още? Да се върна при Тейт и да се „разменям“ за храна? Ядосвах се, когато, реално погледнато, той ме спаси и ме заведе на място, което беше постапокалиптичен рай. Имах храна и дрехи, бях в безопасност, въпреки че все още се разменях за секс. — Няма значение. Откачам, защото всичко това е ново за мен.

„Мога да усетя, че си разстроена. Не желая аз да съм причината за това.“ Кокалчетата му погалиха мократа ми буза. „Не искам нищо друго, освен да си щастлива. Попитай ме за каквото и да е и ще бъде твое.“

— Знам. Просто… е доста за възприемане.

„Искаш ли да седнеш?“

— В дъжда? — Засмях се. — Искам просто да отида вкъщи, обратно в магазина. — Погалих гърдите му, които бяха топли въпреки хладния дъжд. Караше ме да искам да сложа ръцете си навсякъде по него. — Наистина оценявам това, което се опита да направиш тук. Сладко е по някакъв странен, колеблив начин.

Очите му заблестяха и ръцете му ме обвиха.

„Трябва да легнеш, за да мога да те съблазня както в историята.“

Притиснах ръка към гърдите му, бутайки го назад. Изчервявах се, но в същото време можех да почувствам следа от страх в себе си.

— Съжалявам, но мисля, че си избрал грешната жена за половинка, Дакх. Аз… — Поех си дъх, защото беше толкова ужасно да го кажа на глас. — Не харесвам секса. Не ми харесва да бъда докосвана. Не така.

Изражението на Дакх беше спокойно. Накрая очите му се разшириха и изглеждаше скептичен.

„Когато те докосна, подушвам аромата на чифтосването. Ти… не желаеш да се чифтосваш?“

— Не е така. — Прехапах устната си. — Знам какво искаш и разбрах, че няма да мога да те надвия. Първият път беше добре, но… — свих рамене. — Не се насладих на нещата.

Опитах се да потупам гърдите му, но той избута ръката ми. Очите му бяха опасно близо до черното.

„Ти… си изтърпяла докосването ми? Изтърпяла си чифтосването с мен, защото не си искала да ме обидиш?“

Ох, точно сега звучеше обиден. Страхът отново ме прободе.

— Дакх…

„И сега се страхуваш?“ Мислите му изреваха в главата ми. Дакх поклати глава и сложи ръцете си отстрани на главата ми, обхващайки лицето ми. „Ще умра за теб, Саша. Как би си помислила, че ще те нараня?“

— Защото очите ти стават черни — прошепнах.

„Ядосан и наранен съм, че си ме оставила да те докосвам, без да му се наслаждаваш. Искам да си удовлетворена от докосването ми. Искам да ме желаеш така, както аз копнея за теб.“

— Това няма да се случи.

„Но защо?“

Защо? Да му кажа ли за Тейт? Тейт и жестоките му ръце и начина, по който ме караше да се чувствам като най-малкия, развратен човек на земята, защото трябваше да направя това, което е нужно, в името на оцеляването?

Преди да избера какво да кажа, очите му се разшириха и станаха много, много черни.

„Друг мъжки?“

— Няма нужда да се тревожиш за него — казах бързо, опитвайки се да мисля за щастливи неща. Сърчица, котенца и дъги. Всичко друго, но не и Тейт. — Мразя го.

„Докосвал те е?“

И нямаше да прекратим темата? Изстрелях разочаровано:

— Как мислиш се счупи ръката ми?

Ноздрите на Дакх се разшириха, очите му станаха черни като нощта. Тогава притисна челото си към моето.

„Покажи ми го.“

Гласът му беше толкова прям и силен, така че въпреки нежеланието ми, стана. Образът на Тейт изплува най-отгоре на мислите ми. Тейт, с жестоката си, садистична усмивка, като тази, която имаше в момента, преди да счупи ръката ми като клонка.

Дакх се отдръпна от мен и се завъртя. Отиде напред и падна на колене, прегърбвайки се сякаш от болка.

Не… не знаех какво да направя. Преглътнах силно, гърлото ми беше сухо.

— Дакх? — Гласът ми е само уплашен шепот. Бях ужасена. Ами ако загуби контрол както каза, че е ставало преди? Отне ми всяка частица кураж, за да пристъпя напред, но сложих ръка на рамото му. — Добре ли си?

Поради някаква причина в ума ми се появиха гарвани и пера. Дакх се обърна и ме погледна, а очите му от черни станаха тъмно, мрачно злато. Изправи се в цялата си височина и погали с кокалчета бузата ми толкова нежно.

„Отвеждам те у дома.“

— Не трябва ли да поговорим? — Бях разтревожена от погледа му. Не знаех дали е отвратен или убийствен, или и двете.

Но той не каза нищо. Просто се превърна в дракон и се издигна във въздуха. Знаех какво следва и не бях изненадана, когато ноктите му внимателно ме вдигнаха и отлетяхме. Нито бях изненадана, когато се върнахме в търговския център след кратко летене, точно когато дъждът спря. Дакх се приземи и много внимателно ме остави на земята.

Погледнах към него, чакайки го да се върне в човешката си форма, за да можем да поговорим още.

Вместо това очите му пак почерняха и полетя.

Това беше… неочаквано.

— Дакх? — извиках и когато не получих отговор, се опитах да го извикам умствено. „Дакх, там ли си?“

Всичко, което получих, бяха повече гарвани.