Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Глава 6

Саша

Когато свърших с пеенето на детската песен на дракона, кълбетата пушек бяха спрели да излизат от ноздрите му.

Благодаря на Бога.

Отне ми всеки грам смелост, за да остана спокойна и цяла пред лицето му — не знаех какъв пристъп има. Очите му станаха напълно черни, дим започна да излиза от устата и ноздрите му. Ноктите му се стегнаха около мен. Кръв се стичаше от муцуната му, напомняне за това какво бе направил на другия дракон, който лежеше в локва кръв съвсем наблизо.

Това беше кошмар, но не можех да съжалявам за смъртта на другия дракон. Твърде облекчена бях, че съм жива. Потиснах трепета си, мислейки за усещането за давене, когато бях под водата и твърде уплашена да се покажа. Стояла съм там по-дълго, отколкото съм си мислила, защото трябва да съм припаднала. Събудих се в ноктите на дракона, объркана и с горящи дробове.

Не ми отне дълго време, за да разбера, че бе на път да загуби разума си, затова трябваше да се сетя за нещо, което да го успокои. Единственото нещо в ума ми беше пеенето, така че започнах да му тананикам първото, което премина през ума ми — Ring Around the Rosie. Песен за пепел и смърт изглеждаше достатъчно подходяща.

Песента свърши работа или може би тонът на гласа ми. Каквото и да бе, пушекът спря и очите му от ужасно, празно черно станаха изцяло златни отново. Погалих люспите му, давайки най-доброто от себе си, за да го успокоя.

— Добре ли си, дракон? Трябва ли да си поговорим за атаката?

Очите му ме гледаха със странно осъзнаване и кожата ми настръхна.

— Казах ли нещо? — Прошепнах, правейки всичко възможно да не се втренчвам в червения дракон. Не исках да привличам вниманието му към него, просто в случай че умът му прещрака и очите му отново станат черни.

Но той много внимателно, много нежно ме остави на земята. Погледнах го разтревожено, чудейки се дали това не е лош знак. Момент по-късно, той отново стана човек.

Гол, но човек.

Сложи ръка на гърдите си, гледайки ме с тези странни, златни очи.

— Дакх.

О, Господи.

— Това… това ли е името ти? Дакх? — Отидох до него и докоснах гърдите му, като реших да не обръщам внимание на факта, че е гол. — Дакх?

Направи жест с глава, което вероятно означаваше съгласие.

— Дакх — каза отново и начинът, по който го произнесе, бе пленителен. Много по приятно е, когато излиза от неговата уста вместо моята. Звучеше по-плътно, по-дълбоко, по-звучно. Даването на име на нещата ги правеше по-реални.

— Здравей, Дакх — казах меко. — Аз съм Саша.

— Асъм-са-ча — наподоби той.

— Е, не е близо. — Потупах гърдите си отново. — Саша — исках да кажа „Просто Саша“, но подозирах, че това ще се появи в името ми като „ПростоСаша“ и не исках да го обърквам повече.

— Са-ча.

Потреперих, защото казваше името ми с дълбокия си, плътен глас, с който каза и своето.

— Точно така. Саша и Дакх. — Посочих към себе си, след това него. — Знаеш ли други думи? Можеш ли да кажеш нещо друго?

— Дакх — прошепна и се протегна към гърдите ми. — Са-ча.

— Добре тогава, бебешки стъпки. Справяме се добре с имената. — Усмихнах му се ярко. Поради някаква причина се чувствах абсурдно доволна, че комуникираме, дори и това да не отидеше по-далеч от имената ни. Огледах го, отбелязвайки, че човешката му форма е също толкова окървавена, колкото и драконовата му. — Ти… добре ли си? Ранен ли си? — Осъзнах, че не може да ме разбере, затова посочих към тъмното си око и ранена ръка. — Ауч. — След това посочих към него. — Дакх ауч?

Гъстите му вежди се смръщиха и той дойде към мен, протягайки се към ранената ми ръка. Държах я в шини и увита, но бе мокра след топването ми във ваната.

— Ауч? — попита, очите му бяха тъмни. — Са-ча ауч Дакх?

— Не знам какво казваш. — Захапах устна. — Съжалявам.

— Са-ча ауч?

Ох, Боже. Страхувам се, че отивахме по грешен път. Не исках да се концентрира върху раните ми, не и докато е покрит с кръв и вероятни наранявания. Поклатих глава и хванах ръката му, водейки го до ваната с вода.

— Хайде.

Нямаше много вътре и беше мръсна, благодарение на топването ми, но с парче от дънките ми и малко от водата, започнах да чистя дракона. Дакх остана неподвижен и успях да го изчистя достатъчно, за да видя, че кръвта, която го покриваше, не е негова. Имаше няколко малки драскотини, но освен това, всичко беше от другия дракон.

Принудих се да продължа да се усмихвам, въпреки че бях леко обезпокоена, докато прокарвах импровизираната кърпа по него, погледът му бе вперен в мен. Цялата тази кръв. Той уби другия дракон. Не знаех дали беше необходимо или просто се наслаждава да убива. Иска ми се да можех да попитам. Всъщност, имаше много неща, които исках да попитам, но имаше твърде много прегради между нас.

Най-много исках да разбера защо ме избра за затворник и дали някога щеше да ме пусне.

Но нямаше смисъл да се натоварвам. Трябваше да се справям ден за ден и днес, най-малкото сега, очите му са спокойни златни. Докато не станеха черни, можех да съм спокойна.

И докато беше човек и в добро състояние, чувствах нужда да се уверя, че ще остане така. Затова се усмихнах ярко и посочих към гърнето със студената, неизядена яхния.

— Ще ядем ли? — Яденето е последното нещо, за което си мислех, с големия мъртъв дракон на другия край на стаята, но не знаех какво друго да правя.

Със задушеното знаех.

Дакх

Стана нощ и моят човек се бореше да държи очите си отворени.

Беше дълъг ден и за двама ни. Въпреки нежното докосване и успокояващ глас, бях нащрек, разтревожен, че друг дракон — мъжки или женски — ще дойде и види небелязаната ми половинка като заплаха или награда за печелене. Или някой щеше да нападне, а косата на половинката ми все още миришеше на обгорено след последния дракон. Не беше в безопасност, докато не я бележех и й дадях огъня си.

Но тя нямаше да ме остави да я бележа. Нямах идея какво да правя.

Така че се върнах в бойната си форма и се разходих из гнездото си. Моят човек се опита да поправи грубите си, странни кожи, сложи си ги на долната част на тялото си и яде още малко от храната, която й донесох. Свърши достатъчно скоро и се страхувах да я оставя, за да отида на лов за повече човешка храна.

Но не можех да я оставя да гладува. Трябваше да се направи нещо. Какво, не знаех. Но тя бе единствената ми грижа.

Гледах, когато се плъзна по стената, заспала. Беше неспокойна от появата на дракона и се успокои едва когато изхвърлих трупа навън. Все още имаше голямо петно кръв и навсякъде миришеше на нашественика, което ме правеше нещастен.

Не исках напомняния, че някой се опита да убие половинката ми, да ми я отнеме, преди да съм я белязал.

Отидох до нея, чувствайки нужна да я прегърна. Тя не се събуди и внимателно я взех с ноктите си, притискайки я до люспестите си гърди. Инстинктивно се обърна към мен, търсейки топлината ми и сърцето ми се изпълни с гордост. За пръв път гарваните и лешоядите ги нямаше. Беше… приятно. Не толкова, колкото да я докосвам, но бе удоволствие само по себе си.

Огледах я докато спеше срещу мен. Толкова е малка и деликатна, моят човек. Ръката, която беше покрила със странна обвивка — „ауч“ — ме притесняваше. Ясно бе, че е ранена и се тревожех, че аз съм й го причинил. Трябва да съм внимателен повече от всякога, защото мисълта да я раня, ме разболяваше. Лицето й бе потъмняло от едната страна, махнах косата й от там с нокът и погледнах към малките й черти.

Чудех се дали някога ще ме погледне с поощрение. Ще се превърне ли в бойната си форма? Или хората са твърде слаби за такова нещо? Как бих могъл да я бележа, ако не ме повика?

Да я върна в човешкото гнездо беше изключено. Са-ча сега е моя. Казах името й, опитвайки го отново. Са-ча. Дори звучеше нежно и крехко, като половинката ми.

Внимателно прокарах нокът по здравата й ръка, галейки я. Тя въздъхна и се притисна към мен и исках да изръмжа от удоволствие, точно както направи тя.

Отне ми всичко, за да остана тих. Отново прокарах нокътя си по меката й кожа, милвайки я. Да я докосвам ме успокояваше. Караше ме да чувствам мир в главата си.

И когато издаде малък звук от удоволствие в съня си заради докосването ми?

Заклех се, че ще бъде моя. Каквото и да трябваше да направя, тя щеше да бъде моя и щеше да издаде този звук с члена ми, дълбоко заровен в нея, когато я яздех, белязвайки я.

Едно нещо обаче бе сигурно. Гнездото ми не бе безопасно. Твърде близо до другите дракони. Човешкото гнездо бе магнит за вида ни и трябваше да отведа Са-ча далеч от него. Щях да намеря място, където мирисът й нямаше да привлече никой.

Иначе никога няма да е в безопасност.