Руби Диксън
Огънят в целувката му (33)

Глава 33

Саша

Бях кълбо от нерви, когато Дакх ме взе в ноктите си на следващата сутрин за „посещението“ при Клаудия и Ейми. Леко разтревожена бях какво ще си помисли Ема за това, че я изоставях. През последните няколко дни се сближихме и бе хубаво да имам приятелка наоколо. След нашето приятно приключение в търсене на книги вчера, просто потвърждаваше колко силно е приятелството ни. От друга страна, толкова отчаяно ми липсваха Клаудия и Ейми, и нямах търпение да ги посетя. Исках да ги видя с очите си, за да се уверя, че са живи и здрави.

И вероятно исках да знам защо ме изоставиха.

Странно бе да имам такава предателска мисъл, но през нощта се появи и не искаше да се махне.

Казах си, че съм твърде строга с тях. Че лесно можех да ги намеря с помощта на Дакх. Че вероятно Клаудия и Ейми не знаеха къде съм отишла. Освен… Клаудия също има дракон. Знае, че Дакх ме е взел. И вече бе с дракона дълго време, а драконът може да говори с Дакх…

Имаше нещо в това, което не се връзваше, и ме караше да се чувствам неспокойна. Имам предвид, ако Клаудия искаше да ме намери, щеше да търси по-усилено, нали? Не се криехме.

„Тревожиш се твърде много“, сгълча ме Дакх. „Искаш ли да не ходим?“

— Не, искам да отидем — казах му, докато той разгръщаше крилете си, готов да ни издигне във въздуха. Сграбчих опакована кутия за тампони — подарък и извинение за неочакваната ни визита като бях нагласила косата си и дори си бях сложила малко грим, което много обърка Дакх. Не разбираше защо оцветявам лицето си, щом не отивах на война.

Което бе ново парче за добавяне в дневника, когато се върнем.

„Тогава защо си толкова разтревожена? Мислех, че искаш да видиш приятелите си.“

— Искам! Просто… не знам — предполагах, че ако наистина ги е грижа за мен, щяха да ме намерят. Може би това бе моята несигурност, която говореше, но не можех да спра да се чудя за това. Клаудия премести небето и земята, за да си върне Ейми и знаех, че са сестри, но не можеше ли да се опита по-силно да ме намери? Наистина?

„Може би половинката й е прекалено предпазлив“, предложи Дакх, докато ни издигаше. „Или не иска да оставя сестра си незащитена. Ако женска е сама, миризмата й ще привлече друг мъжки Драконѝ в областта.“

О, Боже. Разбира се. Клаудия все още защитаваше сестра си.

Веднага се почувствах като задник. Затова не бе дошла за мен. Потупах ноктите на Дакх.

— Чакай. Преди да отидем, нека се върнем. Искам да занеса парфюм на Ейми. Има нужда да прикрива мириса си като Ема, а имаме достатъчно.

След десет минути взех чанта с подаръци и се върнах в ноктите на Дакх. Думите му ме изпълниха с облекчение и очакване да видя приятелите си. Оставих самомнението да застане между приятелството ни и се чувствах много глупаво. Изпратих нежни мисли на Дакх, толкова щастлива от подкрепата и присъствието му.

Той ме подуши, докато летяхме.

„Не мисли толкова силно за мен или ще кацна по-рано и ще те заведа на тихо място, за да бележа половинката си и да я покрия с мириса ми.“

Изкикотих се, защото знаех какво има предвид — и не мразех идеята. Но бях прекалено нетърпелива да видя отново приятелките си.

„Може би по пътя обратно“, казах му. „Само стой далеч от бензиностанцията на Ема. Не искаме да я травматизираме повече, отколкото вече е, след като видя голямата ти работа.“

„Казваш едно, но мислите ти показват друго. Странно е.“

Аз само се смеех.

„Някои дни светът е пълен с обещания и вълнение и днес е един от тези дни.“

За известно време летяхме високо и Дакх ме забавляваше като летеше през някои ниско разположени облаци, след това издишаше огън към тях. Бе като котка с играчката си и не исках да посочвам, че облаците и влажността им разваляха плитките ми, на които отделих толкова време сутринта. Изглеждаше глупаво да се сърдя за това, след като се забавлявахме толкова. Снижихме се и видях високите сгради на Стария Далас. Дакх наклони крило и се завъртяхме, снижавайки се в кръгове, докато не кацнахме на земята.

„Трябва да предупредя Каел, че идваме“, каза ми Дакх.

„Добре.“ Опитах се да не бъда твърде нервна за това или за факта, че видях в далечината да се издига дракон, златните люспи блестяха. Това трябваше да е той.

„Той е“, съгласи се Дакх. „Въпреки че каза, че напоследък има и други дракони в околността. Трябвало е да преследва няколко, умовете им са били напълно изгубени.“

Това ме изпълни с тревога.

„Червени или златни?“

„И двата вида.“

„Но ти каза, че не атакуват, ако си чифтосан.“ Започвах да се чувствам по-уязвима, въпреки че бях защитена в ноктите на Дакх, силно притисната към гърдите му.

„Няма да атакуват теб“, съгласи се успокоително той. „Но Каел също защитава сестрата на половинката си, а тя излъчва слаб аромат.“

„О, не. Горката Ейми. Можеш ли да я подушиш?“ Попитах любопитно.

„Слабо. Опитва се да го скрие, но по-решителен мъжки би последвал мириса.“

„Това не е добре. Щастлива съм, че донесох парфюм. Да се надяваме това да помогне“, казах му.

„Имаш мило сърце, половинке.“

„Тя е приятел. Ще направя всичко, за да й помогна. Клаудия също.“

„Каел е мой приятел, но при Драконѝ е различно. Ще се сражавам до него, но ако си дори в малката опасност, ще го изоставя, за да те спася.“

„Ауу, това е сладко… мисля.“

Насочихме се към сградата, около която летеше златния дракон. Ставах по-нервна, докато се приближавахме, погледът ми бе залепен към обкръжението ни. Една от най-високите сгради в старите руини, с много счупени прозорци на долните етажи. От едната страна сякаш имаше голяма дупка и вътре можех да видя струйка пушек и нещо, което приличаше на обзавеждане и килим. Това трябваше да е мястото.

Кръжахме отново бавно и бях пълна с нетърпение по времето, по което Дакх прибра крилата си и леко се приземи на ръба. Другият златен дракон се приземи до него миг по-късно и моментално се стреснах от вида на друг дракон толкова близо. Този бе по-бледо злато от моя Дакх и имаше белег на муцуната. Вгледах се в него, но очите му бяха студено злато, затова се отпуснах.

— Саша!

Името ми практически бе отнесено от вятъра, но нямаше нужда да го чувам. Видях Клаудия да стои отдолу, червената й коса се вееше от бриза. По-слаба бе, отколкото помнех, и по-бледа. Сърцето ми се сви от вида й и се намразих, задето се бях усъмнила в нея дори за момент. Тя беше моя приятелка. Сълзи изпълниха очите ми и по времето, в което Дакх внимателно ме остави долу, открито плачех.

Това бе добре, защото Клаудия също плачеше.

— Саш! — извика, разтворила широко ръце, докато се приближаваше към мен.

— Клауд! О, Боже. Толкова е хубаво да те видя! — Прегърнах я, заравяйки лице във врата й. Тя миришеше… различно. Пикантно. Чувствах кожата й топла до моята и знаех, че се променяше като мен.

Тя ме притисна силно и изсъска леко от болка.

— Страната ми още се възстановява. — Когато се отдръпнах изненадано, тя потърка ребрата си и направи лека гримаса. — Простреля ме майорът по време на малкото ни посещение на Форт Далас.

Простенах с ръка на устата.

— Но си добре? И Ейми е с теб?

— Оживях, защото Каел задържа тук Мелина за няколко седмици. Тъкмо ставам от леглото. — Усмихна ми се огорчено. — Изглеждаш невероятно, обаче. Затворничеството ти отива. — Погледът й ме огледа и докосна ръката ми. — Без повече превръзки?

— Не, по-добре съм. — Извих леко ръката си и завъртях китка, за да й покажа. — Къде е Ейми?

— Долу в бункера си. Не е безопасно за нея да се качва тук горе във ветровити дни. Вероятно е по-добре да слезем долу да говорим. — Усмивката й бе ярка. — Мога да ти направя кафе!

Не казах, че имам всичкото кафе, което искам, в магазина, защото щеше да се грубо.

— Донесох ти подарък — казах й, подавайки й чантата.

Тя изглеждаше изненадана и дори по-учудена, когато издърпа бутилката парфюм.

— За Ейми — обясних. — Ще ти кажа още. Другото е за теб. Тампони.

Странен поглед се появи на лицето й и погледна над рамото ми към нейния дракон.

За какво е това? Зачудих се.

„С малко е“, каза ми Дакх. „Мога да го подуша.“

О, Боже. Продължих да се усмихвам обаче. Щеше да е нелюбезно да покажа, че драконът ми е издал тайната й.

„Ще бъдеш ли добре, ако сляза да пия кафе с момичетата?“

„Ще те чакам тук.“ Мислите му бяха пълни с обич.

„Ще се размотаваш с Каел и ще си говорите по мъжки?“

Мислите му бяха озадачени.

„Не. Трябва ли?“

Сдържах смеха си.

„Не и ако не искаш. Драконѝ не правят ли това?“

„Не… помня.“ Мислите му се озариха. „Ще попитам какво си спомня Каел.“

„Ето.“ Малко бях тъжна, че няма да мога да събера тези парчета от ума му, но Клаудия сложи ръка на ръката моята и посочи, че трябва да я последвам, затова се фокусирах върху приятелката си.

— Ще свикнеш след известно време — каза Клаудия, докато вървяхме надолу по стълбите.

— Какво? — попитах любопитно.

— С умствените разговори. Да жонглираш. Беше тиха за почти минута и разпознах замисления поглед на лицето ти. Ейми каза, че го имам през цялото време — Клаудия се ухили. — Всъщност каза, че изглеждам като със запек, но реших да съм мила.

Засмях се и всичко стана ярко и слънчево.