Руби Диксън
Огънят в целувката му (50)

Глава 50

Дакх

Няма друга радост, подобна на яростното удоволствие от малката тежест на Саша върху гърба ми. Дремеше на седлото си, свлечена над дръжките, и внимателно изгърбвах раменете си, за да не падне, ако каишите я предадяха.

Добре ли е половинката ти? попита Каел. Няма наранявания?

Добре е. Благодаря на теб и половинката ти за помощта ви.

Щеше да се наложи да завържа половинката си, за да не дойде при твоята, щом чу, че е била отвлечена. Мислите на Каел бяха пълни с мрачна развеселеност, но след това изтрезняха. Не ми харесва мисълта за този… Азар. Помня салорианците, но само неясно, а спомените са… неприятни.

Моите също. Но не може да ни контролира тук. Не докосвай ума му със своя и ще останеш свободен.

А ако има и други?

Тогава ще се справим с тях. За сега ще се фокусирам върху половинката си и да я заведа вкъщи.

Съгласен. Това е проблем за друг ден. Промени ъгъла на крилата си, обръщайки се към гнездото си. Искаш ли да доведеш половинката си до нашето гнездо за вечерта? По-близо е.

Искам я вкъщи в нашето легло. Подозирам, че ще желае да посети половинката ти скоро, за да си поговорят.

Разбирам. Бъди добре, приятелю, и се обади, ако имаш нужда от нещо.

Имаш благодарностите ми, Каел. Странно бе да имаш приятел отново след толкова дълго време. Преди тази вечер Каел и аз имахме странен вид доверие — но спомените ни бяха замъглени и бе трудно да им вярваш. Но след тази битка и помощта му за половинката ми? Щях да му вярвам с живота си и с удоволствие щях да се сражавам до него още веднъж.

Завъртях се във въздуха, насочвайки се към магазина, който бе наш дом, докато моята Саша спеше. Беше изтощена, мислите й бяха вцепенени от съня, но можех да я помириша и усетя и ми бе достатъчно за сега. Успокояваше яростта, която заплашваше да се излее от мислите ми още веднъж. Избутваше гарваните и ми напомняше, че съм Драконѝ. Войн и защитник. Не бях като салорианците, които използваха и заговорничеха. Като Каел, спомените ми за тях бяха остри от отвращение. Исках кръвта на Азар да тече от гърлото му, но тази вечер трябваше да избера безопасността на Саша.

Тя бе единственото нещо, което имаше значение.

Най-накрая гнездото ни се показа и се приземих възможно най-леко. Тя се събуди и с внимателни увещавания и умствени побутвания, успя да се развърже и да се плъзне на земята.

— Съжалявам — измърмори. — Мисля, че всичко ме настига.

„Почивай“, казах й. „Държа те.“ Промених се в двукраката си форма, преди да е паднала, изритвайки седлото и многото му връзки настрани. Щях да го оправя, когато тя бе безопасно завита в одеялата си.

Носех моята Саша през магазина, разширявайки ноздрите си, улавяйки миризмата на натрапниците. Напомнянето накара корема ми да гори от гняв. Мисля, че имахме нужда от ново гнездо. По-добро. Унищожих толкова много от това по времето, през което вилнеех от нуждата да я намеря. Рафтове бяха съборени, имаше колички навсякъде, вратите бяха счупени.

Не само това, но натрапниците, които я бяха взели, знаеха това място. Не можехме да останем тук.

Тази вечер щеше да си почива в това легло, но утре ще опаковаме каквото иска и ще си потърсим нов дом. Такъв с високи стени и без врати, такъв, от който няма да могат да откраднат половинката ми.

Но това бе за утре.

 

 

Моята Саша спеше спокойно.

Аз не. Само я гледах, уверявайки се, че е в безопасност и защитена. Нямах нужда от сън, но не сега. Не и с възбудения ми от мисли ум. Изглежда, че след като пластът лудост се бе махнал, нещата се усложниха. Светът ми беше прост, когато нямаше нищо от миналото, и единствената ми грижа беше да храня половинката си.

Но сега тук имаше салорианци, в тази странна земя. Не помнех много за тях, само, че името им оставяше лош вкус в устата ми. Те бяха господари на измамата, които можеха да превземат ум с просто ментално докосване. Помнех ги като наши повелители в старата земя… и помнех, че ги мразех. Помнех потисничеството, под което живеехме, горящия гняв.

Може би в тази ужасна земя бяхме по-свободни, отколкото в стария ни дом, с неговите красиви червени пустини и златни планини.

Дори така, ако в човешкия свят имаше един салорианец, щеше да има и други. И ако не желаехме да попаднем под командването им отново, трябваше да работим заедно — всички Драконѝ с непокътнати умове, — за да се уверим, че сме в безопасност.

Наши хора и човешките ни половинки.

Задържах близо половинката си и вдишах аромата й. Когато го направих, усетих, че има… разлика. Малка, но разлика. По-топла бе, следата от чифтосването ни бе по-дълбока. Знаех какво означава това. Носеше малкото ми.

Сърцето ми се сви от радост и я притиснах по-силно до мен. Моят сладък огън. Моята Саша.

— Ммм. Стискаш ме малко силно, бейби. — Не отвори очите си, само въздъхна и притисна носа си към гърдите ми. — Добре ли си?

„Просто… мислех.“ Погалих бузата й. Нямаше да й кажа още. Достатъчно стрес преживя.

— Мислиш за бебето? — попита с прозявка.

Бях изненадан.

„Откъде знаеш?“

— Мислеше прекалено силно за промяната в мириса ми. — Усмивката й бе суха. — Щастлив ли си?

Погалих с палец меката й кожа.

„Много повече от щастлив. Мисълта за тялото ти с моето малко ме изпълва с радост. Но ти…“

— На мен също ми харесва мисълта — каза срамежливо. — Първо не бях сигурна, но мисля, че ми харесва мисълта да сме семейство. — Усмихна се сладко.

Докоснах почтително корема й.

„Ще мине още време.“

— Не бързам. Имаме достатъчно време да решим къде да отидем.

Изненадам бях да чуя такова нещо от нея.

„Искаш да тръгнеш?“

— Част от мен иска да отиде възможно най-далеч от всички. Да съм на гърба ти и да се носим, далеч над океана, и никога да не се върнем. — Прозя се тя. — Може би можем да намерим личен остров далеч от всички.

„Ами приятелите ти? Ема, Клаудия и Ейми? Ще ги изоставиш?“

— Могат да идват да посещават плажната ни къща. Можем да срещнем децата си там. — Въздъхна и отвори очи, поглеждайки ме. — Предполагам, че това е сълзлива мечта, нали?

„Можем да отидем до океана, ако искаш.“ Продължих да галя меката й буза. „Можем да отгледаме малкото си до океана, ако искаш. Но това няма да реши нищо. Никой не е в безопасност, след като тук има салорианци. Мисля… мисля, че Каел и аз трябва да работим заедно повече. Да видим дали ще можем да помогнем на нашите хора.“ Обвих извивката на брадичката й. „И мисля, че трябва да започна да търся по-безопасно гнездо, такова, където другите няма да влязат и да те отвлекат от мен.“

— Всъщност не мразя тази идея. — Ръцете й се плъзнаха по тялото ми. — Някъде в безопасност и на тишина няма да е лошо. Въпреки че ще ми е неприятно да изоставя всички тези предмети.

„Когато открих, че си била взета, буйството ми беше голямо. Може да съм унищожил голяма част от магазина ти. Съжалявам, моя половинке.“

Тя се изкиска.

— Нямам нищо против. Просто съм щастлива, че се върнах. — Сгуши се още повече в мен, притискайки буза към гърдите ми. — Благодаря ти, че дойде за мен.

„Винаги ще идвам да те спасявам. Винаги. Ти си моя и само моя.“

— Харесва ми да съм твоя и само твоя — каза меко Саша и плъзна длани по члена ми. — Обичам те. — В ума й проблеснаха тъмни картини и хванах следа от тревога, която изпитваше през последните дни. — Не знаех дали ще те видя отново…

Не ми харесваше тъгата й, нито буцата в гърлото й.

„Тихо“, казах й. „Ще унищожа много повече от група номади, ако това означава да си те върна. Ще разрушавам форт след форт. Ще разкъсам стотици хора на парчета. Нищо няма значение, освен теб.“

— Такъв хубав разговор — каза, хващайки дължината и галейки я. — Достатъчно е, за да накара едно момиче да пожелае половинката си върху себе си, дълбоко в нея.

Изръмжах, защото умът й бе пълен с нови картини, картини на нас двамата, чифтосващи се, аз, тласкащ в нея.

„Искаш да бъдеш белязана, моя Саша?“

— О, да. — Гласът беше бездиханна въздишка. — Липсваше ми толкова много. Съжалявам, че те отпратих. Не осъзнавах колко ми липсваш, докато те нямаше, и тогава главата ми беше толкова празна. Мразех го.

Вдигнах полата й, виждайки топлината под нея. Дрехите й миришеха на пушек и непознати, мъжете, които я бяха отвлекли. Хванах шепа от плата и я разкъсах смъквайки я от нея, и хвърляйки остатъците от плата настрани.

„Искам вонята им да се махне от теб.“

— И аз искам това.

„Добре.“ Продължих да разкъсвам дрехите й с нокти, внимавайки да не бележа нежната й кожа. Хвърлих парчетата настрани и тогава половинката ми лежеше под мен, мека и сладка, и миришеща на моя огън. Плъзнах пръсти по гънките на вагината й и намерих, че е мокра за мен, парфюмът на мириса й — силен и опияняващ.

— Дакх — прошепна, обвивайки ръце около врата ми. — Вземи ме.

Белязах устата й с изгаряща целувка, а тя прехвърли единия си крак на бедрата ми и притисна влагалището си към члена ми, в очевидна молба. Не искаше да чака. Моята Саша не желаеше бавно съблазняване, не и този път.

Искаше нейната яростна половинка.

„Никога няма да те оставя отново“, казах й, докато раздалечавах бедрата й.

„Никога“, съгласи се тя.

„Умовете ни никога няма да се разделят. Когато отивам на лов, ще те вземам с мен. Винаги заедно, никога разделени.“ Плъзнах главата на члена си по соковете й, прокарвайки я нагоре-надолу по гънките й.

Натиснах в нея, наслаждавайки се на стона й, когато настаних дължината си в топлината й. Тясна е, стените й стискаха члена ми като хлъзгав юмрук. Наведох се и я целунах отново, ръката ми се обви около едната заоблена гърда.

„Принадлежиш ми по всички начини, моя Саша.“

— Всич… ки… — Издиша. — О, Боже, Дакх. Толкова е хубаво. — Ноктите й се забиха в раменете ми и тя затвори очи с очевидно удоволствие. — Обичам те толкова много.

„Обичам те“, казах й, въпреки че Драконѝ не използваха такива думи като хората. Ние показваме с действията или с израженията си нашите мисли. И, докато белязвах половинката си, й изпратих безкрайна верига от тези мисли, оставяйки я да знае всички начини, по които я обичам, ценя и обожавам.

Тя бе моя, завинаги. Нямаше значение къде съм, докато съм с нея и тя е с мен. Можем да намерим остров до брега или гнездо до Клаудия и Каел.

Това, което има значение, бе Саша да е с мен, винаги.

„Винаги“, изпрати ми, мислите й бяха пълни с любов, колкото моите.