Руби Диксън
Огънят в целувката му (47)

Глава 47

Саша

Пазачите задържаха вратата отворена и когато минах през нея, осъзнах, че влизаме в това, което трябва да е било трапезарията. Всички маси бяха избутани настрани, само една много голяма бе оставена в центъра. Покрита бе с бяла, чиста ленена покривка, и докато се приближавах по-близо, осъзнах, че това не е една, а няколко маси, доближени една до друга, за да изглеждат като дългите маси за пиршества от средновековието. Азар седна на единия край, а аз зачаках, несигурна къде трябва да седна. Имаше само още един останал стол и бе точно до неговия, но изглеждаше твърде… дружелюбно за мен.

Азар свали шапката си и премахна шала, хвърляйки ги на масата, и тогава ми посочи да седна до него. Хмм. Пристъпих напред и дръпнах стола назад няколко сантиметра, за да не стоя практически в скута му, докато ядем. Седнах, а Азар само се засмя, развеселен от упоритостта ми.

— Много лоялна си към половинката си — изкоментира той, докато сгъвах ръце в скута си и се взирах в него. — Това не е нещо, което очаквах.

— Защото съм човек?

— Защото мислех, че ако Драконѝ си вземе човешка половинка, трябва да я е откраднал. — Свали слънчевите си очила и, точно както очаквах, очите му са напълно златни. Гледаше ме скептично. — Или си го предизвикала?

Аха. Значи познаваше културата на Драконѝ и дори не го криеше.

— Не съм го предизвикала. И обичам… моя дракон. — Почти казах името му. Трябваше да съм по-внимателна, осъзнах. Азар ме покани на закуска, за да изкопчи информация от мен, мисля. Трябваше да използвам времето, за да направя същото.

„Умна си, моя Саша. Можеш да го направиш.“

„Благодаря, бейби. Обичам те.“ Изпратих му вълна от обич и запазих изражението си спокойно, когато някой излезе от кухнята с чиния с храна.

Беше Ема и изглеждаше стресната, докато се приближаваше към Азар със закуската му.

— Н-не знаех, че тази сутрин имаш компания.

— Всичко е наред. — Размаха ръка към нея. — Донеси още една чиния за госта ми, освен ако не предпочита да яде от ръката ми.

— Друга чиния ще е идеално — казах учтиво. Дори не погледнах към Ема. Не можех.

— Разбира се. Веднага — каза Ема и се втурна в кухнята.

Оглеждах Азар, когато той си взе парче консервиран плод от чинията си. Ядеше огромно количество храна за някой След — купичка плодова салата, палачинки и прясно месо. Които и да са тези номади, не гладуваха. Азар изглеждаше достатъчно здрав — висок бе, но не е толкова силен, колкото Дакх, който изглежда бе целият мускули и бронзова кожа. Изучавах разликите между тях, отбелязвайки как Азар е прикрил чертите си на Драконѝ. Очите му бяха драконово златни, разбира се, но не видях следа от черно в тях. Каквото и да караше другите дракони да полудяват, той не бе под неговия контрол. Рогата, които Дакх имаше на челото си, липсваха при Азар, въпреки че имаше следа от белег, покрита с бледа татуировка. Гъстата му, светла коса бе подстригана късо и „ноктите“ му бяха изтъпени и дебели. Ако игнорираш тена и цвета на очите му, можеше да е човек.

— Наблюдаваш ме — изкоментира той.

— Просто се чудя как можеш да се скриеш пред очите на всички.

Той се ухили.

— Не мога да те заблудя, нали?

— Знаех какво си в момента, в който ми се представи.

Очите му заблестяха и очарователната му усмивка изглеждаше по-пресилена.

— Продължавай. Как се разкрих?

Замълчах, когато Ема се върна с втора чиния. Постави я пред мен без нито една дума и изчезна отново, оставяйки ме с Азар. Пресегнах се за вилицата си.

Той постави ръката си над моята, спирайки ме.

— Как се разкрих? — повтори, всяка дума бе бавно произнесена.

Нямаше как да се сбърка заплахата или настояването в тона му. Почувствах тръпка от страх. Дакх изръмжа в главата ми и знаех, че трябваше да остана спокойна. Облизах устните си и издърпах ръката си от неговата.

— Мириса ти. Миришеш на дракон.

Той се успокои, облягайки се в стола си.

— Това е всичко? Лесно може да се промени. — Изглеждаше удовлетворен и посочи чинията ми. — Изяж храната си.

Нямах апетит, но се бях научила да ям това, което е сложено пред мен. Вдигнах вилицата си и лапнах хапката. Бях тиха, чаках Азар да назове това, което наистина искаше. Имаше причина да съм тук с него. Той изглеждаше от типа, който е доста горд от себе си, и се надявах, че това ще накара устата му да се раздрънка и да ми каже повече за себе си и тази ситуация. Знанието е сила и ако щеше да измъква информация от мен, щях да направя същото с него.

— Предпочитам другите да не открият каква е истинската ми същност — каза Азар небрежно, докато отхапваше гроздово зърно. — Не знаят истината за мен и предпочитам да ме виждат като странен човек вместо като враг.

Свих рамене.

— Няма причина да казвам на някого каквото и да е.

— Точно така. Така щях да мразя, ако ти се случи някакъв инцидент, след като чувствам, че можем да сработим.

И ето я заплахата. Очарователно. Кожата ми настръхна от тревога, но се принудих да остана спокойна, режейки от палачинката си.

— Да се сработим?

— Да. Очевидно е, че ти не си като другите. Умна си. Ще бъдеш изненадана колко е рядко това нещо в този човешки свят.

Игнорирах неясната обида и реших да извъртя нещата към него.

— Ти също не си като другите.

Той бе заинтересован, можех да го видя. Спря при пресягането си за плод и се втренчи в мен.

— Давай, продължавай.

— Говориш английски много добре, като за начало. Не си луд. Доколкото мога да кажа, нямаш половинка, която да закотвя ума ти, очевидно това, което подлудява другите дракони, не те засяга. Доста любопитна съм как е възможно — реших да кажа всичко, за да види колко много зная. — Моят дракон не говори на глас и не е показал и най-малък интерес към изучаването на моя език. Освен това не се интересува от това дали се вписва в живота ни, но изглежда при теб всичко е под контрол. Просто ми е много интересно колко сте различни.

— Защо да не сме различни? — Арогантност капеше от думите му.

— Ти също си Драконѝ, нали?

Устните на Азар се свиха леко.

— Не съм като половинката ти.

Това ме накара да спра.

— Има повече от един вид?

— Няма ли много видове хора?

— Всъщност, не, мисля, че има само един вид.

— Имате хора, които носят униформа в твоя малък форт, нали? Те са лидерите, които имат последователи. Има бойци, има и такива, които стоят вкъщи и се грижат за малките.

А! Значи имаше предвид класовото разделение, не вид.

„Проследяваш ли нещо от това, Дакх? Звучи ли ти познато?“

„Не… не знам.“ Чувствах ума му далечен, сякаш се концентрираше в себе си. „Не звучи грешно, но търся спомени и не намирам нищо друго, освен гарвани.“

„Няма проблем, бейби. Може би лъже.“

„Не мисля.“

— Търсиш дали ти казвам истината? Тогава драконът ти помни? — Погледът на Азар бе като лазер.

За момент си помислих, че поглежда в мислите ми. Но вероятно просто съм замълчала за дълго и той го е осъзнал.

— Не помни — казах му, мислейки, че това е достатъчно безопасно да му кажа. Което е друга тема, към която не исках да отивам. — Значи не си като другите Драконѝ, защото… Защо? Защото не си боец?

— Не съм — съгласи се той, навеждайки глава. — Драконѝ, които ти познаваш, служат на моя вид. Вземаме ги от пустинята, където са натъпкани в колиби от кал и дърпащи се като деца, и ги взимаме с нас, за да ни служат. Те са нашите войни, нашите защитници, нашите войници — усмивката му се разшири и стана още по-самодоволна. — Не, изобщо не съм като тях.

„Пустиня“, каза Дакх замислено. „Помня това. Ние служим… на вида му. Не доброволно, но служим.“

„Какъв е видът му?“

„Живеят на място, наречено Салориан. Прилича на твоя Форт Далас, но е по-голямо. И странно.“

Интересно. Реших да се опитам и го подхвърлих на Азар.

— Значи видът му са пустинни хора, които вие сте, какво, поробили?

— Те имат уникална способност, изгубена за моя вид. — Отпи глътка вода и си избра палачинка, по-малко заинтересуван от яденето, отколкото да ми говори.

— Драконова форма?

Издаде съскащ звук, сякаш съм го обидила.

— Мога да се променям в бойна форма, ако искам. Не съм толкова опитен в това, колкото са те, защото не съм, ах… — Замисли се, търсейки правилната дума. — Отгледан за това.

— А! — Е, този разговор ставаше все по-неприятен.

— Драконѝ са възпитавани да са бойци още от раждането си. Тренират за това и има ритуали. Не ги интересува колко кръв ще пролеят. И могат да издишват огън, за разлика от мен. Прави ги много по-ефективни, когато обезумеят.

Значи не може да издишва огън. Хубаво бе да се знае. Но друга дума привлече вниманието му.

— Обезумеят?

— Да. Една от причините да са толкова високо ценени е възможността им лесно да обезумяват. Това е нещо, което учат още от ранна възраст. Когато са предизвикани, могат да обезумеят и да се изгубят в битката. Мисля, че затова са толкова полудели сега, в този свят. — Направи жест с едната си бледозлатна ръка. — Нещо е натиснало спусъка на възможността им да се ядосват и няма начин да се изключи.

„Не знае какво говори. Яростта е причинена от порива за чифтосване.“

„Значи греши? За всичко?“

„Не… всичко. Думите, които казва, ми звучат познато. Хората ми са контролирани от неговите — салорианците. Помня повече сега. Не го харесвам. Нито хората му.“

„Разбирам.“

— Значи ги използвате заради яростта им — казах, фокусирайки се върху Азар. — Ти не можеш да го правиш, нито салорианците?

Веждите му се повдигнаха.

— Значи знаеш какъв съм.

— Малко — казах му. — Но моят дракон не помни много.

— Не е изненадващо. Това място изяжда мозъка им. — Подсмръкна и взе една от палачинките си. — Може би, ако се променя в бойна форма, и аз ще съм засегнат като другите в тази гадна земя. Но няма да рискувам.

— Затова… затова ли знаеш толкова много? Защо помниш, а другите дракони не? Защо си с ума си?

Азар кимна бавно. Потупа челото си.

— Когато Разривът се разтвори и бях издърпан, бях на гърба на войн Драконѝ, водейки войниците си към границите ни. Хората ми — салорианците — разясни, поглеждайки ме остро. — Не се променяме в бойна форма. Смята се, как да го кажа на твоя език… за лошо възпитание. — Сви рамене. — Когато бяхме издърпани, този, който яздих, загуби контрол. Падна на земята, събаряйки ме от гърба си, и ме остави, докато вършееше като обезумял. В началото мислех, че е само той, но когато се огледах, видях и други да падат от небето на това място, и никой не отговаряше на командите ми. Беше хаос.

Слушах, без да го прекъсвам. Исках да чуя повече, да разбера. Дори Дакх бе тих в ума ми. Мисля, че той правеше същото като мен.

— Бях ранен и изоставен, когато удари бедствието и се скрих, докато войниците ми полудяваха, унищожавайки всичко по пътя си. Никакви заповеди не вършеха работа. Умовете им ги нямаше. Докато времето минаваше, осъзнах, че ако успея да се впиша сред хората, ще науча езика им. Да приличам на тях. Отървах се от рогата и ноктите си. Изпилих зъбите си до тези неефективни квадрати. — Оголи ги към мен в полуизръмжаване. — И се научих да имитирам хората. Служеше ми добре през цялото време, но се изтощих от тези игри и това място.

— Тук ли се намесвам аз? — Скръстих ръце на гърдите си, игнорирайки храната пред мен. — Какво искаш?

— Твоят дракон, разбира се — усмихна се тънко. — Мислех, че е очевидно.

— Аха. — Чаках.

Той просто се ухили загадъчно.

Когато не продължи, започнах да се ядосвам.

— Вече си имаш дракон, приятел.

Веждите на Азар се повдигнаха и трябваше да призная, хубаво беше да го изненадвам.

— Някой, изглежда, е разпространявал слухове — прошепна той. — Имам дракон, да, но той страда от същата лудост като останалите, затова в момента не ми е нужен. Твоят, обаче… — Очите му засвяткаха и се наведе напред. — Твоят е перфектен.

Противопоставих се на желанието да потреперя от тихата опасност в погледа му.

— Не може да го имаш.

— Разбрах, че говориш с него, когато той не дойде да те спаси, както очаквах. — Разклати пръст към мен и малката му усмивка се завърна. — Това е, когато разбрах, че има потенциал. Този може да се въздържа, вместо да полудява. Този може да свърши работата. И след като имам половинката му, допускам, че ще иска да направи това, което му казвам.

Принудих се да не показвам тревогата си.

— Какво е това, което искаш?

— Искам да мине през Разрива, разбира се. Искам да видя дали е възможно. — Усмихна ми се с фалшива доброжелателна усмивка. — Това е всичко, за което моля — да полети до него и да види дали може да премине.

— Можеш да се превърнеш в дракон. Имаш бойна форма. Направи го ти.

— И да рискувам да се превърна в лудо, пенещо се същество като останалите? — Азар се изкиска. — Не мисля. Прекалено е опасно за мен. Докато не знам дали е безопасно да променя формата си, съм в капан като „човек“. — Каза думата с очевидно отвращение и взе от храната си отново. — Затова съм заинтересован от твоя приятел. Той може да прелети до там и да премине.

— Безопасно ли е?

Той сви рамене.

— Още по-голяма причина някой друг да го изпробва, не аз.

„Ако беше лесно, нямаше ли вече да сме се опитали? Разривът е нависоко. Не знам дали мога да успея, без да се нараня.“

„Дори не искам да опитваш“, изпратих му бързо. Позицията на Азар ме подлудяваше. Лесно бе да си небрежен, когато не ти си този, рискуващ врата си.

„Мога да се опитам“, каза ми Дакх.

„И ако успееш да преминеш, но не можеш да се върнеш?“ Паникьосах се при мисълта. „Не искам да ме оставяш тук сама.“ Само идеята за това ме ужасяваше. „Не можеш да ме оставиш, Дакх. Не и когато тъкмо се намерихме.“ Мисълта да прекарам останалата част от живота си, без да го виждам… невъзможно.

— Обсъждате го, мога да кажа — каза Азар гладко. — Какво решавате?

— Отказваме — отговорих му. — Няма никакъв стимул за моя дракон да рискува себе си, опитвайки се да се върне. — Поклатих глава. — Не знаем дали ще успее да премине.

— Ах, но ти си половинката му. Ако има шанс да се върне, ще го приеме, за да бъде с теб — усмихна ми се отново по странния си начин. — Още една причина твоят дракон да е по-подходящ, отколкото аз. Има причина да се върне.

— Не. Просто не.

Той вдигна парче палачинка, което накъса с пръстите си.

— Може би не се изразявам добре. Толкова е трудно да го правиш на глас, вместо с мисли. — Очите му ме погледнаха. — Можеш да кажеш на дракона си, че ако не премине през Разрива и се върне обратно, ще убия половинката му. По ужасяващ начин.

Гледах го шокирана.

— Страхувам се, че се уморих да играя мило. — Малката му усмивка бе учтива, въпреки ужасните думи. — Знам, че мислиш, че си по-умна от мен, скъпа, но нека, както хората казват, да сложим картите на масата. Знам, че задържаш дракона си.

Не казах нищо.

Той повдигна вежда.

— Хайде, знам малката ти игра. Познавам инстинктите на Драконѝ. Знам, че той трябва да е тук, дишащ огън, опитващ се да спаси малката си сладка половинка от лапите ни. И когато това не се случи, разбрах, че или си глупава, или се пазариш с него. Затова накарах мъжете ми да те освободят. Да ти дадат информация за мястото, в случай че си прекалено глупава сама да навържеш нещата. Все още няма дракон, което ми казва, че си мислиш, че можеш да ме биеш в собствената ми игра. — Погледът му бе презрителен. — Аз съм салорианец. Защо мислиш, че скъпоценният ти дракон ни служи? Защото ние сме много по-интелигентни от тях. Те не могат да се надяват да ни победят в игри на остроумия или умения. Те са нашата груба сила. И хората определено нямат нищо общо с нас.

— Е, всичко това наистина ме кара да искам да ти помогна — казах му, горда, че гласът ми не трепери при отговора ми. Но бях ужасена. Не знаех какво да мисля за този мъж — в единия момент бе мил, в следващия — жесток.

— Не ме интересува какво искаш. Ти си инструмент. Искам дракона ти да дойде тук и да се предаде. Ако иска да живееш, ще дойде утре преди изгрев. — Азар посочи с пръст масата. — Ако не е тук, ще започна с рязането на крайниците ти. Първо дланите. След това стъпалата. Ще продължа нагоре по ръцете ти, режейки и обгаряйки раните всеки път, за да не умреш от загуба на кръв. След това с краката ще направя същото. Много дълъг, много болезнен начин да умреш, и той ще изживее всеки момент заедно с теб. Разбра ли ме?

Кимнах ужасена. Тялото ми бе студено от пот.

— Добре. — Седна обратно на стола си. — Яж си храната. Става все по-трудно намирането на припаси с всяка изминала година. — Ухили ми се, показвайки странно квадратните си зъби. — Това е човешки израз, който научих. Много ефективен, не мислиш ли? Казвам това и всички мислят, че съм един от тях — изкиска се. — Почти прекалено лесно е.

Просто го гледах. Без думи вдигнах една палачинка и отхапах, дъвчейки. Умът ми препускаше. Не знаех какво да правя. Не знаех какво да мисля.

„Трябва да намерим решение, Дакх.“

„Има прост такъв — идвам за теб.“

„Не! Няма да рискувам живота ти заради моя! Това е лудост.“ Преборих вълна умора. „Няма да те оставя да го направиш.“

„Всичко, което той иска, е да отида до Разрива в замяна на безопасността ти. Мога да го направя.“

„И какво, ако се изпържиш в момента, в който се приближиш? Ако не можеш да се върнеш? Ако реши, че не иска просто това? Ако реши, че те иска като домашен дракон, който да убива за него? Ще продължи да ме използва срещу теб. Няма начин да спечелим това.“

„Няма да те оставя, Саша. Мисълта е непоносима.“ Мислите му бяха пълни със силна болка и ярост. Гарвани летяха в мислите му, толкова шумни, че можех да чуя граченето им.

„Трябва да се сетим за нещо.“ Продължих да ям от палачинките, за да не се налага да говоря с Азар, който ме наблюдаваше отблизо. „Просто имаме нужда от време.“ Боже, толкова бях уморена, но нямах време за това. Трябваше да се фокусирам. Чувствах мислите си напрегнати от изтощение.

„Трябва да съм там преди изгрев. Чу го. Не мога да те рискувам, моя Саша. Ти си моето сърце. Знаеш това. Ще свържа ума си с неговия…“

„Не! Бейби, не го прави. Заради мен. Моля те. Не вярвам да няма някаква луда магия, която да те надвие. Ще намериш решение, обещавам ти. Просто ми дай още няколко часа, за да измисля план. Може би с Ема ще се върнем и ще можем да измислим нещо…“

— Боже — провлече Азар. — Определено мислиш силно, моя малка Саша.

Мразех този мъж. Мразех всичко, което е, и което представляваше.

— Не съм твоята малка Саша.

— Не? Предполагам, че не. Ясно е, че ти държиш юздите по отношение на твоя дракон, обаче. Тишината ти ми казва много, знаеш ли. Казва ми, че яростно се опитваш да измислиш план. — Веждите му се повдигнаха, сякаш ме предизвикваше. — Греша ли?

Бях тиха. Мразех, че може да ме прочете толкова лесно. Откъснах още едно парче от палачинката и задъвках яростно.

— Ако имаше цял ден, вероятно щеше да успееш да съставиш добър план — Азар се отпусна в стола си и си взе друго парче от плодовата си салата. — Затова те дрогирах, като подправих закуската ти.

Моментално спрях да дъвча.

— Какво?

— Скоро ще заспиш и си мисля, че ще спиш до сутринта. Това е, за да предотвратя убеждаването на бедния ти, луд Драконѝ, че планът ми е лош. — Посочи към наполовина изядената палачинка в ръката ми. — Може да го довършиш, знаеш. Вредата вече е сторена.

— Ти, копеле. — Хвърлих я в чинията, проверявайки тялото си. Чувствах се слаба, но си мислех, че е заради липсата ми на хубав сън.

— Помни — посочи с вилицата си към мен Азар. — Драконът ти трябва да е тук до сутринта или ти умираш.

Ръмженето от безпомощност на Дакх в главата ми бе съкрушително.

„Идвам за теб.“

„Не! Моля те, недей. Не може да ме убие — има нужда от примамка.“

„Заплашва живота ти. Няма да седя и да гледам. Ти си ми половинка! Моя да те защитавам!“ Можех да почувствам яростта му. Чувствах гнева и безсилието му. Чувствах…

Сънливост.

„Не, не, не. Дакх, моля те. Любов, направи това, което ти казвам. Стой далеч. Ще измислим нещо. Само не се предавай. Недей…“

Мислите ми се размиха и се отпуснах в стола си.

— Ммм, това стана по-бързо от очакваното. — Азар се облегна и ме огледа. — Когато драконът ти пристигне, ще му кажа, че е взел правилното решение.

Успях да му покажа средния си пръст, преди да се свлека.