Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

V
Вдъхновение

Бях така изморен, че дори страхът и тревогите не можаха да ме задържат буден.

Събудих се с усещането, че съм спал много дълго. Първата ми мисъл беше: „Какъв необикновен сън! Сякаш трябваше да се събудя, за да ме обесят, да ме удавят, да ме изгорят или… Ще дремна още малко, додето свирне сирената, и след това ще изтичам до оръжейния завод, за да си разчистя сметките с Херкулес.“

Но тъкмо в този миг ме сепна пискливата музика на ръждиви вериги и ключалки, светлина блесна в очите ми и пред мен се изправи онзи бръмбар, Кларънс! Зяпнах от учудване и престанах да дишам.

— Какво! — казах аз. — Ти си още тук? Сънят се свърши, а ти не изчезваш? Хайде, махай се!

Но той се разсмя със свойственото си лекомислие и взе да се шегува с трагичното ми положение.

— Е, добре! — казах аз смирено. — Нека сънят продължава. Аз не бързам.

— Какъв сън, моля?

— Как какъв? Сънят за крал Артур, който никога не е съществувал, сънят, че приказвам с тебе, макар да си само плод на моето въображение…

— О, нима! А да не би да е сън и изгарянето ти, което ще стане утре? Ха-ха! Какво ще кажеш за това?

Обзе ме ужасен страх. Започнах да разбирам, че положението ми е крайно сериозно, било то насън или наяве: от опит знаех, че сънищата могат да бъдат реални, както действителният живот, че да ме изгорят, дори и насън, не е никак приятно и аз реших на всяка цена да избягна тази угроза, била тя истинска или въображаема. И започнах умолително:

— Кларънс, мило момче, единствени приятелю… Нали си ми приятел, кажи? Не ме оставяй. Помогни ми да избягам оттук!

— Абе, човече, какво приказваш? Да бягаш? По всички коридори стои стража.

— Да, да, прав си… Но колко са, Кларънс? Нали не са много?

— Двадесет души. За бягство и дума не може да става.

Като помълча, той нерешително добави:

— Не можеш да избягаш и по други причини, много по-важни.

— Други причини? Какви?

— … Казват… не, не смея!… Наистина не смея!

— Но какво има, бедно момче, от какво се боиш? Защо пребледня?… Защо трепериш?

— Аз си знам защо! Искам да ти кажа, но…

— Хайде, хайде, бъди смел, бъди мъж! Разкажи ми всичко, славното ми момче!

Той се двоумеше между желанието да разкаже и страха. После се приближи до вратата, надзърна навън, ослуша се, върна се при мен, наведе се над ухото ми и ми съобщи ужасната тайна. Кларънс шепнеше с нерешителността на човек, който съзнава, че е стъпил върху опасна почва и говори за неща, чието споменаване носи смърт.

— Мерлин в своята злоба е уплел с магиите си тази тъмница и сега в кралството едва ли ще се намери човек с такава отчаяна смелост, че да се съгласи да прекрачи заедно с теб този праг! Казах ти всичко. Господ да ми е на помощ! Ах, бъди добър към мен, бъди милостив към едно нещастно момче, което ти желае само добро! Ако ме издадеш, аз съм загубен!

Засмях се от сърце, за първи път от доста дълго време и казах:

— Мерлин омагьосал тъмницата! Мерлин — хайде де! Този непрокопсан стар негодник, това хлевоусто старо магаре? Глупости, истински глупости, най-големите глупости на света! Изглежда, че от всички детински, идиотски, тъпоглави и кокоши суеверия това е най, най… Ах, по дяволите този Мерлин!

Не успях да довърша и Кларънс стоеше на колене пред мен, обезумял от страх.

— О, внимавай! Думите ти са ужасни! Всеки миг тези стени могат да се срутят, ако говориш такива неща! О, отречи се от думите си, докато не е късно!

Тази проява на суеверие ме накара да се позамисля и ме наведе на една добра идея. Щом всички тук се плашат тъй искрено от мошеническите магии на Мерлин както Кларънс, то тогава човек като мене, много по-умен от Мерлин, трябва да се възползува от превъзходството си над всички останали. След кратко премисляне съставих план за действие и казах:

— Стани! Съвземи се! Погледни ме в очите! Знаеш ли защо се смях?

— Не, но, за Бога, не се смей повече!

— Ще ти кажа защо се смях. Защото и аз съм… магьосник!

— Ти?

Неочаквано поразено, момчето отстъпи назад и спря да диша. Държането му видимо се промени. То ме гледаше вече с дълбоко уважение — още едно доказателство, че в тази лудница не са придирчиви към лъжците; всички са готови да вярват на честната им дума. Аз продължих:

— Познавам Мерлин вече седемстотин години. Той е…

— Седемстотин…

— Не ме пресичай!… Той е умирал тринадесет пъти и тринадесет пъти е възкръсвал за живот. И всеки път работи под ново име — Смит, Джоунс, Робинсън, Джексън, Питърс, Хескинс, Мерлин, — всеки път под нов псевдоним. Преди триста години се срещнахме в Египет; срещал съм го в Индия преди петстотин години; винаги ми се е пречкал по пътя, където и да отида, и това в края на краищата ми досажда. Като магьосник той не струва пукната пара: знае само няколко стари трика. Но и не е успял да научи нещо повече освен основните правила, никога няма и да ги научи. В провинцията би могъл все още да мине някак си, но да си придава важност в присъствието на един експерт — това е нахалство. Слушай, Кларънс, аз ще бъда твой приятел винаги, но и ти трябва да ми бъдеш приятел. Направи ми една услуга. Иди при краля и му кажи, че съм магьосник, че съм великият и всемогъщ Хайюмукамук, шеф на всички магьосници. Кажи му, че съм взел мерки и ако послушат сър Кей и ми причинят макар и най-малка вреда, хич няма да ми мигне окото да ги направя на пух и прах. Ще съобщиш това на краля от мен, нали?

Нещастното момче изпадна в такова състояние, че не можеше да ми отговори. То беше до такава степен изплашено, безсилно и объркано, че просто ми дожаля за него. Но той обеща всичко, а аз от своя страна го уверих и уверявах, че никога няма да обърна нито една от магиите си срещу него. После той излезе бавно от килията ми, подпирайки се о стените като тежко болен.

Но сега внезапно ми мина през ум, че бях постъпил твърде непредпазливо. Като се поуспокоих, момчето щеше, разбира се, да се учуди, че аз, всемогъщият магьосник, съм седнал да го моля него, момчето, да ми помогне да се измъкна от тъмницата. То неминуемо щеше да свърже едното с другото и да разбере, че съм измамник.

Цял час размишлявах върху грешката си, ядосвах се и се ругаех. Но накрая ми дойде наум, че тия глупци изобщо не разсъждават, че никога не свързват нещата едно с друго и всеки техен разговор доказва пълната им неспособност да забелязват противоречията. Това ме успокои.

Но светът е устроен така, че щом човек престане да се безпокои за едно нещо, започва да се безпокои за друго. Разбрах, че съм направил още една грешка: бях изпратил момчето при неговите господари, за да ги сплаши с такива страшни закани. То ще им разправи, че аз, както си стоя тук в уединение, се каня да им причиня някаква страшна беда. А тъкмо тези хора вярваха най-много в чудеса и бяха без съмнение най-жадни да видят чудото. Какво ще стане, ако поискат от мене да извърша някакво чудо? Да предположим, че поискат да им опиша бедствието, което им готвя? Да, бях направил грешка! Трябваше предварително да измисля това бедствие. Ами сега? Какво да им кажа, за да спечеля време? Отново ме обзе безпокойство — най-страшното безпокойство… Стъпки!… Идат. Да можех поне още един миг да размисля!… Готово! Намислих. Добре съм.

Разбирате ли, става въпрос за слънчевото затъмнение! Дойде ми наум в последния момент как Колумб, Кортес или някой от тия хора е използувал слънчевото затъмнение като спасителен коз между диваците. Отново се обнадеждих. Аз също можех да изиграя този коз; и нямаше защо да се страхувам, че ще бъда обвинен в плагиатство, защото тази идея прилагах цели хиляда години по-рано от другите.

Влезе Кларънс, покорен, загрижен, и каза:

— Побързах да предам посланието ти до моя повелител, краля, и той начаса ме повика при себе си. Страшно се изплаши, искаше да заповяда незабавно да те освободят, искаше да ти предостави разкошни одежди, да те настани в покои, подобаващи на такъв велик човек. Но дойде Мерлин и развали всичко. Взе да убеждава краля, че ти си луд и не знаеш какво говориш. Заяви, че заплахите ти били само нелепи и празни хвалби. Дълго спориха, но накрая Мерлин подигравателно заяви: „Защо той не назове бедствието, което ни готви? Несъмнено, защото и сам не го знае!“ С това той затвори устата на краля и кралят не можа да му възрази. Принуден по неволя да постъпи с теб неучтиво, кралят те моли да влезеш в неудобното му положение, да съобщиш бедствието, което готвиш, какво е то и за кога е обявено. О, моля, само не се бави, защото всяко бавене удвоява и утроява опасността за живота ти. О, бъди благоразумен, назови бедствието!

Мълчах дълго, за да създам по-внушително въздействие. Накрая проговорих:

— Колко време има, откакто съм в тази дупка?

— Хвърлиха те, когато вчерашният ден беше на привършване. Сега часът е девет сутринта.

— О-о! Значи добре съм си поспал! Девет сутринта. А тук е тъмно като нощ. Е, в такъв случай днес сме двадесети?

— Да, двадесети.

— И утре ще ме изгорят?

Момчето потрепери.

— В колко часа?

— Точно по пладне.

— Тогава чуй какво ти казвам, за да го предадеш на краля.

Млъкнах и останах приведен над свитото от ужас момче — мълчах зловещо повече от минута. След това заговорих с дълбок глас, отмерен и съдбовен, в драматическа градация до тържествени висоти — никога в живота си не бях говорил с толкова благородно величие.

— Иди и кажи на твоя крал, че утре по обед, когато ме изгарят, ще потопя целия свят в мъртвия мрак на пълната нощ; ще изгася слънцето и то никога вече не ще изгрее; плодовете на тази земя ще изгният без светлина и топлина, а хората ще измрат до последния човек от глад.

Трябваше да изнеса момчето до вратата — тъй силен беше припадъкът му. Предадох го на войниците и се върнах в килията.